РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (втори състав)

23 октомври 2018 година(*)

„Публична служба — Длъжностни лица — Социално осигуряване — Професионално заболяване — Професионален характер на заболяването — Член 78, пета алинея от Правилника — Комисия по инвалидност — Задължение за мотивиране — Явна грешка в преценката — Отговорност — Неимуществена вреда“

По дело T‑567/16

Robert McCoy, бивш служител на Комитета на регионите, с местоживеене в Брюксел (Белгия), за когото се явява L. Levi, адвокат,

жалбоподател,

срещу

Комитет на регионите, за който се явяват J. C. Cañoto Argüelles и S. Bachotet, в качеството на представители, подпомагани от B. Wägenbaur, адвокат,

ответник,

с предмет искане на основание член 270 ДФЕС, от една страна, за отмяна на решението на Комитета на регионите от 2 декември 2014 г., с което се потвърждава заключението на комисията по инвалидност от 7 май 2014 г. за отхвърляне на искането на жалбоподателя за признаване на професионалния характер на заболяването му, и от друга страна, за обезщетение в размер на 25 000 EUR за неимуществените вреди, които жалбоподателят твърди, че е претърпял,

ОБЩИЯТ СЪД (втори състав),

състоящ се от: M. Prek, председател, F. Schalin (докладчик) и М. J. Costeira, съдии,

секретар: M. Marescaux, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 13 декември 2017 г.,

постанови настоящото

Решение

 Фактическа обстановка

 Нередности в Комитета на регионите и професионално положение на жалбоподателя

1        Жалбоподателят г‑н Robert McCoy работи в Комитета на регионите, първо, от 1 януари 2000 г. до 31 декември 2002 г., като финансов контрольор, а след това, считано от 1 януари 2003 г. — като вътрешен одитор.

2        При изпълнение на служебните си задължения жалбоподателят установява нередности в управлението на бюджета на Комитета на регионите. Той уведомява за това първо администрацията и генералния секретар на Комитета на регионите, а след това и Комисията по бюджетен контрол на Европейския парламент (наричана по-нататък „Cocobu“), която го изслушва на 19 март 2003 г.

3        По сигнал от член на Парламента и член на Cocobu Европейската служба за борба с измамите (OLAF) провежда разследване на разкритите от жалбоподателя нередности и на 8 октомври 2003 г. представя доклад от разследването (наричан по-нататък „докладът на OLAF“). В рамките на разследването си OLAF изслушва и жалбоподателя.

4        В доклада на OLAF се констатират редица нередности в управлението на бюджета на Комитета на регионите и се препоръчва по-специално да се проведе дисциплинарно разследване срещу някои членове на персонала, а именно срещу г‑н F. и г‑жа Y. OLAF отбелязва също, че г‑н F. е предупредил жалбоподателя, че ако продължава да действа така, все едно че все още е финансовият контрольор на Комитета на регионите, ще поиска да се проведе административно разследване и срещу него, както и че жалбоподателят е доловил нарастваща враждебност от страна на преките си ръководители.

5        В заключенията на доклада на OLAF се подчертава, че най-общо Комитетът на регионите се е опитал да „обезсърчи или дестабилизира“ жалбоподателя по отношение на изпълнението на служебните му задължения на финансов контрольор, а след това и на вътрешен одитор, и че Комитетът на регионите изглежда не е взел под внимание член 2, параграф 3 от Решение № 294/99 на Бюрото на Комитета на регионите от 17 ноември 1999 година относно условията и правилата за провеждане на вътрешни разследвания във връзка с борбата с измамите, корупцията и всякаква незаконна дейност, която уврежда интересите на Общностите, по силата на който „[д]лъжностните лица и другите служители на генералния секретариат по никакъв начин не трябва да стават обекти на несправедливо или дискриминационно отношение вследствие на това, че са съобщили информацията по параграф първи и втори“.

6        На 22 декември 2003 г. Cocobu представя доклада си за освобождаване от отговорност във връзка с изпълнението на общия бюджет на Европейския съюз за бюджетната 2001 г., раздел VII от който се отнася именно за Комитета на регионите (наричан по-нататък „докладът на Cocobu“). Като се основава по-специално на доклада на OLAF, Cocobu не само „разкрива служебните препятствия, [пред които] финансовият контрольор/вътрешен одитор и неговият персонал са били изправени от страна на администрацията на Комитета [на регионите]“, но и уточнява, че „разчита мерките за реформи[, предвидени от Комитета на регионите,] да позволят да бъдат разкрити измамите и нередностите, без да възниква риск от личен или институционален тормоз, какъвто е бил случаят в миналото“.

7        С оглед на доклада на OLAF и доклада на Cocobu, на 29 януари 2004 г. Парламентът, в рамките на правомощията си, предоставени му с членове 275 ЕО и 276 ЕО, за освобождаване от отговорност за изпълнението на общия бюджет на Съюза, приема резолюция „относно становището [по] решението за освобождаване от отговорност за изпълнението на общия бюджет на Европейския съюз за бюджетната 2001 г. — Раздел VII — Комитет на регионите“. По-специално в точки 14, 22 и 24 от тази резолюция Парламентът „[разкрива], без да предопределя изхода от откритата от вътрешния одитор по силата на член 24 от Правилника процедура, служебните препятствия, пред които [последният] и неговият персонал [са били] изправени“, както и „личния или институционалния тормоз“, на който жалбоподателят е бил подложен, като „[иска] вътрешният одитор да получи официално извинение от Комитета на регионите“.

8        На 28 април 2004 г. жалбоподателят излиза в отпуск по болест, тъй като страда от тревожност и депресия и проявява симптоми на посттравматичен стрес. Отпускът му е продължен до 31 декември 2006 г., а след това от 22 февруари до 30 юни 2007 г. — датата, на която той задължително е пенсиониран поради инвалидност.

9        След като установява, че продължителността на отпуска по болест през последните три години на жалбоподателя превишава дванадесет месеца, на 22 февруари 2006 г. генералният секретар на Комитета на регионите решава да започне процедура по член 59, параграф 4 от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“) за инвалидизиране на жалбоподателя, като иска от последния да посочи лекар с оглед съставяне на първата комисия по инвалидност.

 Първата комисия по инвалидност и Служба на Комисията за управление и плащане по индивидуални права (PMO)

10      Първата комисия по инвалидност се състои от д‑р T., определен от Комитета на регионите, д‑р G., назначен служебно от председателя на Съда на Европейския съюз да представлява жалбоподателя, и д‑р O., определен с общо съгласие от д‑р T. и д‑р G.

11      На 1 януари 2007 г. жалбоподателят се връща на работа. Той работи до 21 февруари 2007 г., тоест за период от около шест седмици, след което отново излиза в отпуск по болест.

12      На 27 февруари 2007 г. жалбоподателят внася пред генералния секретар на Комитета на регионите искане за признаване на заболяването му за професионално по смисъла на член 73 от Правилника и член 16 от Правилата относно осигурителното покритие. Пред генералния секретар на Комитета на регионите жалбоподателят освен това посочва, че е поискал от тази комисия да установи не само неработоспособността му по смисъла на член 78 от Правилника, но и връзката ѝ с професионалната му дейност.

13      С писмо от 10 април 2007 г. генералният секретар на Комитета на регионите уведомява жалбоподателя, че искането му по член 73 от Правилника е съобщено на Комисията на Европейските общности в качеството ѝ на орган по назначаването (наричан по-нататък „ОН“) ad hoc за прилагането на член 73 от Правилника и че искането му за произнасяне от вече назначената комисия по инвалидност и по въпроса за причините за евентуалната му инвалидност е надлежно съобщено на тази комисия.

14      На заседанието си от 23 май 2007 г. първата комисията по инвалидност стига до заключението, че жалбоподателят страда от пълна трайна инвалидност, която не му позволява да изпълнява служебните си задължения. По отношение обаче на причините за инвалидността първата комисия по инвалидност заявява, че не разполага с достатъчно данни в това отношение и че очаква администрацията да ѝ представи „официални доказателства“, които да ѝ позволят да се произнесе по този въпрос.

15      На 11 юни 2007 г. Бюрото на Комитета на регионите приема решение за задължително пенсиониране на жалбоподателя поради инвалидност на основание член 53 от Правилника, считано от 30 юни 2007 г.

16      През януари 2008 г. в рамките на започнатата процедура по член 73 от Правилника Службата на Комисията за управление и плащане по индивидуални права (PMO) приема, че не следва да се извършва административно разследване, „тъй като документите по преписката съдържат достатъчно доказателства от административен характер, позволяващи на лекарите [на PMO] да извършат своя анализ“.

17      С решение от 9 януари 2009 г. PMO признава заболяването на жалбоподателя за професионално по смисъла на член 73 от Правилника въз основа на изготвените или изисканите от д‑р J., лекар на PMO, медицински доклади, а именно въз основа на доклада и заключението на д‑р J. съответно от 8 май 2008 г. и от 20 ноември 2008 г., както и на доклада на д‑р R. от 18 септември 2008 г. Освен това в доклада на лекаря на PMO от 8 май 2008 г. се разглеждат и представените от жалбоподателя шест медицински доклада на д‑р V. A. и на други болнични лекари, както и някои документи от немедицински характер, като например посочената в точка 7 по-горе резолюция на Парламента. Докладът на д‑р R. от 18 септември 2008 г. се отнася по-специално до психологическата оценка от 3 септември 2008 г., извършена от проф. D. M.

18      С оглед на материалите по преписката лекарят на PMO приема в доклада си от 8 май 2008 г., че OLAF е установила, от една страна, наличието на злоупотреби в Комитета на регионите и на опити за отстраняване на жалбоподателя, възпрепятстващи го да изпълнява надлежно задачите си на финансов контрольор, и от друга страна, наличието на сериозни междуличностни конфликти между жалбоподателя и преките му ръководители. Заключението на лекаря на PMO е, че предвид психиатричното становище на д‑р Re. следва да се приеме по-специално „постепенната поява на синдром […], свързан с осъдителните професионални действия на някои длъжностни лица на Комитета на [р]егионите“.

19      В заключението си от 20 ноември 2008 г. лекарят на PMO посочва, че жалбоподателят „вече не е в състояние да упражнява каквато и да било професионална дейност в рамките на Европейските общности, още повече че клиничното му психическо състояние е свързано с психическия тормоз, преживян на работното място, както и с [„]burn out[“] [професионалното изчерпване] в резултат на него“, както и че „психоафектното разстройство[, което има,] е в пряка и сигурна причинно-следствена връзка [с неговата] професионална дейност“.

20      На 2 март 2010 г. на основание член 73 от Правилника PMO решава да определи на 10 % степента инвалидност, причинена от признатото за професионално заболяване на жалбоподателя. Това решение е взето въз основа на редица изискани от PMO допълнителни медицински доклади — доклад за психологическа експертиза, изготвен на 12 август 2009 г. от г‑н D., невропсихологична оценка, извършена на 17 октомври 2009 г. от д‑р M., „доклад за психиатрично изследване“, изготвен на 3 ноември 2009 г. от д‑р Re., и заключение на лекаря на PMO от 11 февруари 2010 г. — в които също се установява наличието на реактивно разстройство в резултат на професионален конфликт. Вследствие на доклада на д‑р Re. от 3 ноември 2009 г. лекарят на PMO определя професионалното заболяване на жалбоподателя като „тревожно-депресивно разстройство, вписващо се в рамките на сериозен административен конфликт, еквивалентен на психически тормоз“, и оценява на 10 % степента на произтичащата от него инвалидност. Всички тези медицински заключения и доклади са представени на първата комисия по инвалидност.

21      На 2 юли 2010 г., след приемането на решението на PMO и предоставянето им на достъп до медицинското и административното досие по случая, тримата членове на първата комисия по инвалидност провеждат първото си заседание. Първата комисия по инвалидност приема с мнозинство — тъй като само д‑р T. и д‑р O. подписват заключението — че инвалидността на жалбоподателя не е следствие от професионално заболяване. Д‑р G., който е служебно посоченият от името на жалбоподателя лекар, подписва отделно заключение, също с дата от 2 юли 2010 г., че инвалидността на жалбоподателя е следствие от професионално заболяване.

22      На заседание от 10 септември 2010 г. Бюрото на Комитета на регионите, действайки в качеството си на ОН, „одобрява [заключението на д‑р Т. и д‑р О., посочено в т. 21 по-горе], съгласно [което] инвалидността [на жалбоподателя] не е следствие от професионално заболяване по смисъла на член 78, [пета алинея] от Правилника“.

23      С писмо от 21 януари 2011 г. жалбоподателят подава жалба по административен ред срещу решението от 10 септември 2010 г. С решение от 20 май 2011 г. ОН отхвърля тази жалба.

24      На 8 септември 2011 г. жалбоподателят подава жалба пред Съда на публичната служба на Европейския съюз срещу решението от 10 септември 2010 г. и решението за отхвърляне на жалбата му по административен ред от 20 май 2011 г.. С решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56), решението от 10 септември 2010 г. е отменено. Споменатото решение уважава жалбата на жалбоподателя с мотива, че докладът на първата комисия по инвалидност страда от непълнота на мотивите и че комисията е допуснала явна грешка в преценката. Липсата на мотиви се дължи на отсъствието на разбираема връзка между медицинските констатации на първата комисия по инвалидност и заключението за причините за инвалидността на жалбоподателя (решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑86/11, EU:F:2013:56, т. 98). Явната грешка в преценката е констатирана поради факта, че според първата комисия по инвалидност признаването на заболяването за професионално по смисъла на член 73 от Правилника е основано „единствено на заявеното от пациента“, докато всъщност, видно от преписката, е основано по-специално на редица медицински доклади и се потвърждава от фактите по случая (решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑86/11, EU:F:2013:56, т. 106—111).

25      На 20 декември 2012 г., успоредно със споменатата жалба, жалбоподателят предявява и иск за обезщетение пред Съда на публичната служба (дело F‑156/12, McCoy/Комитет на регионите). В това производство, както се посочва в точка 36 по-долу, жалбоподателят твърди, че увреждащите го действия на Комитета на регионите са от периода, след като открива нередностите в него.

 Втората комисия по инвалидност

26      След постановяването на решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56), с писмо от 7 юли 2013 г. Комитетът на регионите приема решение за създаване на втора комисия по инвалидност, състояща се от трима лекари.

27      Жалбоподателят определя за свой представител същия лекар, който вече го е представлявал в първата комисията по инвалидност — д‑р G., а Комитетът на регионите определя за свой представител д‑р M.

28      С писмо от 30 октомври 2013 г. Комитетът на регионите уведомява жалбоподателя, че във връзка със създаването на втората комисия по инвалидност д‑р М. и д‑р G. са се споразумели да изберат за трети лекар в нея д‑р L. Комитетът на регионите се позовава за тази информация на разменени между двамата лекари електронни писма, в които д‑р G. изразява предпочитание за д‑р L.

29      На 8 ноември 2013 г. жалбоподателят информира Комитета на регионите за несъгласието си с този извод. Въпреки електронното писмо от д‑р G. той твърди, че последният не е изразявал съгласие относно името на третия лекар. Той освен това иска третият лекар във втората комисия по инвалидност да бъде определен не по предложение на Комитета на регионите, а за целта да бъде сезиран председателят на Съда на Европейския съюз.

30      На 26 ноември 2013 г. Комитетът на регионите изпраща писмо до жалбоподателя, с което го информира, че не възразява срещу искането му за сезиране на председателя на Съда на Европейския съюз. Той обаче подчертава, че такъв подход изисква провеждането на допълнителни процедури, които в крайна сметка биха забавили разрешаването на случая му.

31      След това Комитетът на регионите сезира председателя на Съда на Европейския съюз, който определя третия лекар за състава на втората комисия по инвалидност. Комитетът на регионите е уведомен за това в края на февруари 2014 г.

32      Определеният от председателя на Съда на Европейския съюз лекар е д‑р H. Така втората комисия по инвалидност е в следния състав: д‑р G. — лекар, определен от жалбоподателя, д‑р M. — лекар, определен от Комитета на регионите, и д‑р H. — лекар, определен от председателя на Съда на Европейския съюз.

33      Първото заседание на втората комисия по инвалидност се провежда на 15 април 2014 г. На него лекарите решават да проведат второ заседание, и то за да се срещнат с жалбоподателя. На второто заседание, което се провежда на 7 май 2014 г., жалбоподателят отговаря на поставените му въпроси, след което д‑р М. и д‑р H. с мнозинство решават, че инвалидността на жалбоподателя не е следствие от професионално заболяване по смисъла на член 78, пета алинея от Правилника (наричано по-нататък „заключението от 7 май 2014 г.“), докато д‑р G. стига до заключението, че инвалидността е следствие от професионално заболяване.

34      На 10 ноември 2014 г. медицинската служба на Комитета на регионите изпраща на д‑р G. електронно съобщение с протоколите от двете заседания на втората комисия по инвалидност, както и списъка на документите в медицинското досие на жалбоподателя и списъка на представените от последния документи. Тези протоколи са подписани единствено от д‑р M. и д‑р H.

35      На същата дата д‑р М. и д‑р H. подписват обобщаващ медицински доклад, в който излагат мотивите за заключението от 7 май 2014 г. Този доклад е изпратен на д‑р G. на 23 март 2015 г. Пак на същата дата д‑р M. изпраща на ОН писмо, в което удостоверява следното:

„С настоящото потвърждавам, че беше направено необходимото комисията по инвалидност да изпълни правомерно възложените ѝ задачи и надлежно да мотивира заключението си“.

36      На 18 ноември 2014 г. Съдът на публичната служба постановява решение по делото между жалбоподателя и Комитета на регионите (решение от 18 ноември 2014 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑156/12, EU:F:2014:247), в което установява, че Комитетът на регионите не е изпълнил задължението си за полагане на грижа по отношение на жалбоподателя. Всъщност съгласно това решение Комитетът на регионите не е доказал, че е взел предвид — за релевантния за делото период и по силата на задължението си за полагане на грижа — трудните моменти, през които жалбоподателят е преминал в професионален и морален план, както и последиците, което това би могло евентуално да има за здравето му и за личното му положение. В точка 128 от споменатото решение се посочва, че „[о]т решението на PMO от 2 март 2010 г. и заключението на лекаря на PMO от 11 февруари 2010 г. е видно, от една страна, че причинно-следствената връзка между действията на Комитета на регионите и претърпените вреди не подлежи на съмнение, и от друга страна, че предоставеното обезщетение на основание член 73 от Правилника не обхваща неимуществените вреди — изразяващи се в дестабилизация, злепоставяне, чувство на неудовлетвореност и фрустрация — които жалбоподателят е претърпял поради липсата на грижа към него от страна на Комитета на регионите“. С оглед на това Комитетът на регионите е осъден да заплати на жалбоподателя сума в размер на 20 000 EUR.

37      На 19 ноември 2014 г. д‑р G. изпраща становището си относно протоколите от заседанията на втората комисията по инвалидност, като насочва вниманието на д‑р М. и д‑р Н. върху решението от 18 ноември 2014 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑156/12, EU:F:2014:247). Освен това той иска втората комисия по инвалидност да бъде отново свикана. Д‑р M. и д‑р H. заявяват, че провеждане на ново заседание на втората комисия по инвалидност не се налага.

38      В две съобщения, съответно от 23 и 30 ноември 2014 г. (като последното според жалбоподателя е изпратено в действителност на 2 декември 2014 г.), д‑р G. изразява становището си по протокола от 7 май 2014 г., както и по постигнатото от мнозинството (а именно от д‑р М. и д‑р H.) заключение. Д‑р G. изразява несъгласието си с него. Неговото заключение е, че съществува причинно-следствена връзка между професионалното положението на жалбоподателя и неговата инвалидност. Той подчертава, че втората комисията по инвалидност не е изпълнила възложените ѝ задачи. Поради това той приканва комисията да възобнови работата си.

39      На 26 ноември 2014 г. жалбоподателят изпраща писмо до генералния секретар на Комитета на регионите, с което го информира за заключението на втората комисия по инвалидност, като иска от него да я прикани да „възобнови работата си и да изпълни правомерно възложените ѝ задачи“.

40      Бюрото на Комитета на регионите потвърждава заключението от 7 май 2014 г. с решение от 2 декември 2014 г. (наричано по-нататък „обжалваното решение“). Това решение е съобщено с писмо от 22 декември 2014 г., което е изпратено на 5 януари 2015 г. и е получено на 7 януари 2015 г.

41      На 3 април 2015 г. жалбоподателят подава жалба по административен ред на основание член 90, параграф 2 от Правилника. Тя е отхвърлена с решение от 24 юли 2015 г., съобщено на жалбоподателя на 27 юли 2015 г. (наричано по-нататък „решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба“).

42      Решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба е основано на писмени бележки на д‑р М., съдържащи отговорите му на отправените му във връзка с жалбата въпроси от правната служба на Комитета на регионите (наричани по-нататък „писмените бележки от 8 май 2015 г.“).

 Производството и исканията на страните

43      На 3 ноември 2015 г. жалбоподателят подава в секретариата на Съда на публичната служба жалбата по дело F‑139/15.

44      На 25 януари 2016 г. Комитетът на регионите представя в секретариата на Съда на публичната служба писмената си защита.

45      На 24 февруари 2016 г. е решено, че втора размяна на писмени изявления не е необходима и писмената фаза на производството е приключена.

46      В съответствие с член 3 от Регламент (ЕС, Евратом) 2016/1192 на Европейския парламент и на Съвета от 6 юли 2016 година за прехвърляне на Общия съд на компетентността да разглежда като първа инстанция спорове между Европейския съюз и неговите служители (ОВ L 200, 2016 г., стр. 137) настоящото дело е прехвърлено на Общия съд на етапа на производството, на който се намира на 31 август 2016 г. То е заведено в регистъра под номер T‑567/16 и е разпределено на втори състав.

47      Тъй като Съдът на публичната служба е решил да приключи писмената фаза на производството преди 1 септември 2016 г., на 8 ноември 2016 г. Общият съд поставя на страните въпрос дали искат да се проведе съдебно заседание. Страните отговарят на въпроса в определения им за това срок, като на 29 ноември 2016 г. жалбоподателят уведомява Общия съд, че иска да се проведе съдебно заседание, а на 7 декември 2016 г. Комитетът на регионите отговаря, че не счита провеждането на съдебно заседание за необходимо.

48      С решение от 23 февруари 2017 г. настоящото дело е възложено на нов съдия докладчик от втори състав.

49      Устните състезания на страните са изслушани в проведеното на 13 декември 2017 г. съдебно заседание.

50      Жалбоподателят иска от Общия съд:

–        да отмени обжалваното решение в частта, в която потвърждава заключението на втората комисия по инвалидност и отказва да признае, че инвалидността е следствие от професионално заболяване по смисъла на член 78, пета алинея от Правилника,

–        да отмени решението, с което се отхвърля жалбата му по административен ред,

–        да осъди Комитета на регионите да му плати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 25 000 EUR,

–        да осъди Комитета на регионите да заплати всички съдебни разноски.

51      Комитетът на регионите иска от Общия съд:

–        да отхвърли жалбата като неоснователна,

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

 От правна страна

52      В подкрепа на жалбата си за отмяна на обжалваното решение и на решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба жалбоподателят излага осем основания: първо — нарушение на член 78 от Правилника поради липсата на контрол върху работата на втората комисия по инвалидност и нарушение на процесуалните гаранции, второ — нарушение на задължението за мотивиране и нарушение на понятието за професионално заболяване, трето — явна грешка в преценката, четвърто — нарушение на мандата на втората комисия по инвалидност, пето — нарушение на задължението за полагане на грижа, шесто — нарушение на член 266 ДФЕС, седмо — нарушение на разумния срок, и осмо — нарушение на колегиалността. Жалбоподателят иска освен това Комитетът на регионите да бъде осъден да заплати сумата от 25 000 EUR като обезщетение за неимуществените вреди, претърпени поради допуснатите от него нередности.

53      В самото начало следва да се припомни, че съгласно установената съдебна практика исканията за отмяна, които формално са насочени срещу решение, с което се отхвърля подадената по административен ред жалба, в случаите, когато това решение няма самостоятелно съдържание, водят до сезирането на Общия съд с акта, срещу който е насочена подадената по административен ред жалба (решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑86/11, EU:F:2013:56, т. 55; вж. също в този смисъл решение от 17 януари 1989 г., Vainker/Парламент, 293/87, EU:C:1989:8, т. 8).

54      В случая решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба потвърждава обжалваното решение, като уточнява мотивите му. В подобна хипотеза трябва да се разгледа законосъобразността именно на първоначалния увреждащ акт, като се вземат предвид мотивите, съдържащи се в решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба, тъй като се счита, че те съвпадат с тези на акта (вж. в този смисъл решения от 18 април 2012 г., Buxton/Парламент, F‑50/11, EU:F:2012:51, т. 21, и от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑86/11, EU:F:2013:56, т. 56).

55      Следователно искането за отмяна на решение за отхвърляне на подадена по административен ред жалба е лишено от самостоятелно съдържание и жалбата пред съда трябва да се разглежда като насочена срещу обжалваното решение, чиито мотиви се уточняват с решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба (вж. в този смисъл решения от 10 юни 2004 г., Eveillard/Комисия, T‑258/01, т. 31 и 32, и от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑86/11, EU:F:2013:56, т. 57).

56      Следва също да се отбележи, че първото, петото и шестото основание изхождат главно от евентуалната липса на контрол върху работата на комисията по инвалидност на етапа на обжалването по административен ред, тоест след приемането на обжалваното решение. Следователно, дори да бъдат приети, те не могат да обосноват отмяната на обжалваното решение. Всъщност твърдените от жалбоподателя нарушения не могат, след като са настъпили след приемането на обжалваното решение, да повлияят върху самото съдържание на становището на комисията по инвалидност, нито върху това на споменатото решение. Такива нарушения принципно не могат да променят преценката на комисията по инвалидност по въпроса дали инвалидността е следствие от професионално заболяване по смисъла на член 78 от Правилника.

57      Въпреки това посочените по-горе основания трябва да бъдат разгледани, тъй като — щом жалбоподателят претендира обезщетение за неимуществени вреди, които твърди, че претърпял не само поради нередностите, свързани с обжалваното решение и с обстоятелствата, при които то е прието, но също поради нередностите в резултат на липсата на контрол от страна на ОН на етапа на подаването на жалбата по административен ред — могат да се окажат от значение за искането за обезщетение. С оглед на изложените съображения Общият съд счита за уместно да започне анализа си с разглеждането на второто, третото, четвъртото, седмото и осмото основание, тъй като тези основания могат да доведат до отмяна на обжалваното решение, а едва след това да пристъпи към разглеждането на основанията, които могат да бъдат взети предвид само във връзка с искането за обезщетение.

 По основанията, засягащи законосъобразността на обжалваното решение

58      Следва да се уточни, че между твърдяното нарушение, от една страна, на задължението за мотивиране и от друга страна, на определението на понятието за професионално заболяване няма очевидна връзка. Всъщност въпросът дали комисията по инвалидност е нарушила понятието за професионално заболяване, като е взела предвид медицинската история и настоящото здравословно състояние на жалбоподателя, може да бъде отнесен към евентуална явна грешка в преценката, но не и към нарушение на задължението за мотивиране. В този смисъл Общият съд счита за уместно да разгледа нарушението на понятието за професионално заболяване в рамките на третото основание, с което се твърди явна грешка в преценката, а не в рамките на второто основание.

 По второто основание, с което се твърди нарушение на задължението за мотивиране

59      Жалбоподателят счита, че Комитетът на регионите е нарушил задължението си за мотивиране, тъй като обжалваното решение и решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба, с които решения се потвърждава заключението на втората комисия по инвалидност, не позволяват да се установи защо мнозинството от комисията не се е съобразило с предишните медицински доклади, нито най-вече на какви доказателства се е основало, за да приеме — в противоречие с медицинските доклади, с които е разполагало — че инвалидността на жалбоподателя не е следствие от професионално заболяване.

60      В това отношение жалбоподателят твърди, на първо място, че втората комисия по инвалидност неправилно се произнесла по въпроса за работоспособността му, който бил ирелевантен за преценката относно професионалния характер на заболяването му. Второ, комисията неправилно се основала на здравословното състояние на жалбоподателя през 2014 г., тъй като то нямало връзка с въпроса дали пенсионирането му през 2007 г. било поради професионално заболяване. Трето, фактът, че през 2014 г. жалбоподателят не взимал антидепресанти или анксиолитици не означавал, че лошото отношение, на което бил подложен на заеманото преди това от него работно място, не му било причинило удостовереното от всички медицински документи емоционално и психологическо страдание.

61      Освен това жалбоподателят по същество поддържа, че втората комисия по инвалидност не взела предвид приложените към преписката по случая административни и правни документи, и по-специално доклада на Cocobu и доклада на OLAF. Отговорите на д‑р М. в писмените бележки от 8 май 2015 г. също били противоречиви и трудноразбираеми. Двамата лекари, които формирали мнозинство във втората комисия по инвалидност, не посочили мотивите, поради които изключили възможността заболяването на жалбоподателя да е следствие — наред с всичко останало — и от изпълнението на служебните му задължения.

62      Комитетът на регионите оспорва доводите на жалбоподателя. Той твърди, че няма противоречие между заключението на втората комисия по инвалидност и предишните медицински заключения по член 73 от Правилника.

63      Комитетът на регионите твърди, че заключението от 7 май 2014 г., потвърдено от ОН с обжалваното решение, посочвало различни мотиви за изразеното от мнозинството от втората комисия по инвалидност становище за констатирана липса на причинно-следствена връзка между трайната неработоспособност на жалбоподателя и неговата професионална дейност.

64      Според Комитета на регионите решението за отхвърляне на подадената по административен ред жалба посочвало дадените от д‑р M. уточнения, както относно метода на работа на втората комисия по инвалидност, така и относно причините, поради които тя установила липса на причинно-следствена връзка между инвалидността на жалбоподателя и неговата професионална дейност.

65      По отношение на довода, че втората комисия по инвалидност не изложила достатъчно мотиви за това защо заключението ѝ противоречи на заключенията на предишните медицински и административни доклади, Комитетът на регионите твърди, че трябва да се отхвърли като неоснователен. Всъщност обобщаващият медицински доклад се позовавал на становищата и изводите от предишните медицински и административни доклади. Комитетът на регионите припомня, че в действителност в споменатия доклад се подчертавало, че съгласно някои медицински доклади жалбоподателят е бил в състояние да се върне на работа. В него се посочвало също, че жалбоподателят бил подложен на „задълбочен медицински преглед“, въз основа на който втората комисия по инвалидност имала възможност да установи, че инвалидността не е следствие от професионално заболяване по смисъла на член 78, пета алинея от Правилника.

66      Освен това в обобщаващия медицински доклад втората комисия по инвалидност изрично се позовала на някои медицински и административни доклади. Докладът ясно посочвал мотивите за установената липса на причинно-следствена връзка между трудовото положение на жалбоподателя и неговото здравословно състояние, както и мотивите за невъзприемането на изразеното в предишните медицински доклади становище. В това отношение Комитетът на регионите припомня, че втората комисия по инвалидност взела предвид по-ранните дълготрайни психични заболявания на жалбоподателя, които му попречили да се върне на работа.

67      Следва да се припомни, че целта на разпоредбите от Правилника, свързани с комисията по инвалидност, е да се повери на медицински експерти окончателната преценка по всички медицински въпроси, която поради вътрешно административния характер на състава си ОН не би могъл да извърши. В този контекст съдебният контрол не може да се разпростира спрямо медицинските преценки в тесен смисъл, които трябва да се приемат за окончателни, щом са извършени правомерно. На съдебен контрол обаче подлежи правомерността на създаването и функционирането на комисията по инвалидност, както и правомерността на изразените от нея становища. С оглед на това Общият съд е компетентен да разгледа въпроса дали становището съдържа мотиви, които позволяват да се преценят съображенията за приетите в него заключения, и дали установява разбираема връзка между съдържащите се в него медицински констатации и направените от комисията заключения (вж. решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑86/11, EU:F:2013:56, т. 78 и цитираната съдебна практика).

68      Въз основа на посочената съдебна практика следва най-напред да се констатира, че в настоящия случай заключението от 7 май 2014 г., което ОН потвърждава с обжалваното решение, съдържа по-специално следните твърдения:

–        „няма доказателства за наличието на причинно-следствена връзка между неработоспособността и стресовите фактори, като пациентът няколкократно е потвърди, че се чувства много добре;

–        […] пациентът обаче страда от дълготрайни психични увреждания, за които е предприел, според самия него с успех, различни видове лечение“.

69      При все това обаче тези твърдения не обясняват как втората комисия по инвалидност е стигнала до заключението си в противоречие с подкрепящите точно обратния извод медицински и административни доклади.

70      В това отношение следва да се напомни, че когато в отговора си на подадена по административен ред жалба, за да обоснове решението си, администрацията е изложила изрично мотиви, свързани с отделния случай, тези мотиви се считат за съвпадащи с решението за отказ и следователно трябва да се считат за релевантни за преценката на законосъобразността на решението (вж. в този смисъл решение от 9 декември 2009 г., Комисия/Birkhoff, T‑377/08 P, EU:T:2009:485, т. 55 и 56 и цитираната съдебна практика).

71      На първо място, в решението си за отхвърляне на подадената по административен ред жалба ОН посочва, че е поискал от д‑р M. „да потвърди […] дали вече признатата на 23 май 2007 г. невъзможност на г‑н McCoy да изпълнява служебните си задължения (член 78) действително няма връзка, дори и отчасти, с професионалното му заболяване („тревожно-депресивно разстройство, вписващо се в рамките на сериозен административен конфликт, еквивалентен на психически тормоз“) (вж. решение от 18 ноември 2014 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑156/12, EU:F:2014:247, т. 64), признато на 9 януари 2009 г. (член 73) [и дали този] извод е добре мотивиран в [обобщения] медицински доклад, който обяснява по-специално защо [втората] комисия по инвалидност [е] решила да не се съобрази с благоприятните за г‑н McCoy предишни доклади“.

72      В отговор на този въпрос д‑р M. описва как втората комисия по инвалидност е стигнала до заключението си, като накратко отбелязва следното:

–        „от медицинското досие [на г‑н McCoy] ясно следва, че той е имал заболявания още преди встъпването си в длъжност в Комитета на регионите“,

–        „два документа от преписката съдържат становища […], удостоверяващи, че през съответния период г‑н McCoy е бил в състояние да се върне на работа“,

–        [след като се е запознал с преписката, д‑р H.] „е извършил задълбочена психиатричен преглед на г‑н McCoy, като му е задавал въпроси с цел определяне на състоянието му“,

–        единодушно е взето решение да не се използва външен експертен опит, както и да се поиска медицинска информация от общопрактикуващите лекари, които са лекували г‑н McCoy в периода от 1996 г. до 2000 г.

73      На второ място, ОН е помолил д‑р М. „да потвърди, че втората комисия по инвалидност е стигнала до заключението, че инвалидността на г‑н McCoy по смисъла на член 78 от Правилника не е следствие от професионално заболяване, като е взела предвид и посочените в решението от 7 май 2013 г. административни документи“. В това отношение д‑р М. по същество уточнява, че „макар и да не са изрично посочени, всички документи [бяха] на разположение на втората комисия по инвалидност […]“ и са представени на тримата членове на втората комисията по инвалидност, които са ги разгледали.

74      С оглед на тези съображения в решението си за отхвърляне на подадената по административен ред жалба ОН посочва, че „се е уверил, че комисията по инвалидност надлежно е изложила в доклада си причините, поради които е счела за невъзможно от медицинска гледна точка инвалидността на жалбоподателя да се признае за следствие, макар и частично, от професионално заболяване по смисъла на член 78, пета алинея от Правилника, както и че за тази цел тя е взела предвид всички предоставени ѝ медицински и немедицински документи, като обаче не се е запознал с медицинските мотиви и следователно не може да прецени дали те отговарят на изискванията, определени от Общия съд в решението му от 7 май 2013 г.“

75      При все това, противно на посоченото в отговорите на д‑р M., от преписката по делото и от установеното в решението от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56), следва да се констатира, че медицинските и административните документи по същество подкрепят обратния извод, а именно че заболяването, от което е следствие инвалидността на жалбоподателя, е професионално.

76      В това отношение следва да се припомни, че съгласно съдебната практика, когато разглежда сложни въпроси от медицинско естество, свързани с причинно-следствената връзка между заболяването на заинтересованото лице и упражняването на професионалната му дейност в определена институция, комисията по инвалидност следва по-специално да посочи на какви данни от преписката се основава и в случай на значителни несъответствия, да уточни по какви причини се отклонява от възприетото в предишни релевантни и по-благоприятни за заинтересованото лице медицински доклади (вж. решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑86/11, EU:F:2013:56, т. 85 и цитираната съдебна практика).

77      Впрочем, независимо че може да стигне до заключения, различни от тези, до които е стигнала медицинската комисия по член 73 от Правилника, комисията по инвалидност по член 78 от Правилника така или иначе следва да посочи причините, поради които се е отклонила от съдържащите се в медицинските доклади преценки, позволили признаването на заболяването като професионално по смисъла на член 73 от Правилника, както и да изложи тези причини по ясен и разбираем начин (вж. решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑86/11, EU:F:2013:56, т. 86 и цитираната съдебна практика) било в заключението, което представя на ОН, било в евентуално изготвен впоследствие от нея обобщаващ медицински доклад.

78      Следва да се припомни, че медицинските доклади, които са разгледани в рамките на производството, образувано на основание член 73 от Правилника, и с които втората комисия по инвалидност е разполагала, когато е приела заключението си от 7 май 2014 г., са поне десетина (а именно болничните доклади от 16 януари 2006 г., докладът на проф. D.M. от 16 октомври 2006 г., докладът на д‑р R. от 26 октомври 2006 г., докладът на лекаря на PMO от 8 май 2008 г., докладът на д‑р R. от 18 септември 2008 г., заключенията на лекаря на PMO от 20 ноември 2008 г., докладът на М. D. от 12 август 2009 г., докладът на проф. M. от 17 октомври 2009 г., докладът на д‑р Re. от 3 ноември 2009 г. и заключението на лекаря на PMO от 11 февруари 2010 г.). Докладите установяват например:

–        „поява на тревожно-депресивен синдром на реактивна основа […], свързан с осъдителните професионални действия на някои длъжностни лица на Комитета на регионите“,

–        „тревожно-депресивното състояние“, при което „[т]ревожно-депресивният аспект е по-изразен от реактивния и по-лек депресивен аспект“, като „[т]ова състояние е последица от преживения тормоз на работното място и от причинения от него „burn out“,

–        „синдром на професионалното изчерпване, наречен „burn out“, свързан с преживения психически тормоз на работното място при изпълнение на професионалните му задължения“,

–        „[т]ревожно-депресивно разстройство, вписващо се в рамките на сериозен административен конфликт, еквивалентен на психически тормоз“,

–        „[като] се има предвид, че заинтересованото лице е било изправено пред сериозен административен конфликт, еквивалентен на психически тормоз, в продължение на няколко години, може да се приеме, че тревожно-депресивното разстройство, което има реактивен характер, е съчетано със затруднения с вниманието и когнитивни затруднения, водещи до засягане на психическата му неприкосновеност“.

79      Що се отнася обаче до констатациите, съдържащи се в медицинските доклади, посочени в точка 78 по-горе, следва да се отбележи, че в обобщаващия си медицински доклад втората комисия по инвалидност твърди, на първо място, че „пълната трайна инвалидност, която не позволява да бъдат изпълнявани служебни задължения, присъщи на длъжност от съответната степен, по смисъла на член 78“, не е следствие от „професионално заболяване“. Втората комисия по инвалидност посочва, че е стигнала до този извод, като е взела предвид медицинските и административните досиета, както и следните съображения:

–        жалбоподателят, подложен на „задълбочен медицински преглед“ от втората комисия по инвалидност, не разкрива никакви симптоми на посттравматичен стрес,

–        някои доклади от медицинското досие препоръчват на жалбоподателя постепенно връщане на работа,

–        отдавнашните психични проблеми — които жалбоподателят е имал още преди 2000 г. и преди представляващите предмет на доклада на OLAF събития — са възпрепятствали връщането му на работа, което иначе би било възможно.

80      Що се отнася, първо, до „задълбочения медицински преглед“, следва да се констатира, че от представената пред Общия съд преписка не става ясно в какво точно се изразява той. Д‑р M само го споменава в писмените си бележки от 8 май 2015 г., когато посочва, че за заседанието на 7 май 2014 г. д‑р H. е подготвил въпроси, основани на медицинското досие на жалбоподателя. Видно обаче от доклада на д‑р G., втората комисия по инвалидност е разговаряла с жалбоподателя само 15 минути. От самото използване на израза „задълбочен медицински преглед“ не може да се заключи, че въпросният преглед е позволил на втората комисия по инвалидност да стигне до извод, който противоречи на основаните на много по-обстойни прегледи и психологически тестове предходни медицински доклади. Освен това втората комисия по инвалидност не посочва как „задълбочен медицински преглед“ на жалбоподателя през 2014 г. би позволил да се оцени неговото здравословно състояние към момента на инвалидизирането му седем години преди това.

81      Второ, що се отнася до констатацията, че жалбоподателят е бил в състояние да се върне на работа, втората комисия по инвалидност се позовава на две извадки от два различни доклада. Първата извадка, която гласи, че „г‑н McCoy Robert е в състояние да се върне на работа, при условие че му бъде предложена подходяща длъжност“, е от доклада на д‑р A. от 13 ноември 2006 г. Втората извадка, която гласи, че „[е]фективно завръщане на работа във възможно най-кратък срок е от съществено значение“, е от доклада на проф. L. от 16 ноември 2006 г. Изглежда обаче, че тези извадки не са от значение в случая. На първо място, и двата доклада, от които са посочените извадки, стигат до извода, че заболяването на жалбоподателя е професионално. На второ място, извадките са използвани извън техния контекст. Всъщност през ноември 2006 г. проф. L. действително счита, че връщането на работа е „от съществено значение“, но в контекста на „[п]овишаване на самочувствието и постоянното подобряване на състоянието на г‑н McCoy“ и без да поставя под въпрос професионалния характер на заболяването на жалбоподателя. В действителност в същия доклад се посочва, че „причините за болестта са описани в писмото на д‑р А. и са свързани с обстоятелства, отнасящи се до качеството му на финансов контрольор на Комитета на регионите“. Освен това следва да се отбележи, че видно от писмо на същия лекар от 16 януари 2006 г., съществува „[в]ероятност от утежняване на симптомите на посттравматичен стрес, тревожност и депресия, ако в близко бъдеще г‑н McCoy бъде върнат в довелата го до настоящото му медицинско състояние работна среда“. Освен това извадката от доклада на д‑р V. A. е в контекста на предложеното от него лечение, при което жалбоподателят може да се върне на работа, но не на предишната си длъжност, а само при условие че му бъде предложена подходяща за него работа.

82      На трето място, следва да се констатира, че въпросните две извадки са от ноември 2006 г., а през февруари 2007 г. — едва шест седмици след връщането на жалбоподателя на работа — д‑р V. A. му предписва отпуск по болест. Фактите следователно показват, че дори през ноември 2006 г. двама от лекарите да са считали, че жалбоподателят е можел да се върне на работа, през февруари 2007 г. поне единият от тях е променил становището си. Следва също да се отбележи, че в заключението си относно инвалидността от 23 май 2007 г. първата комисия по инвалидност приема, че жалбоподателят страда от пълна трайна инвалидност, която не му позволява да изпълнява служебните си задължения.

83      Трето, по отношение на съображението, че жалбоподателят отдавна страда от психични проблеми, трябва да се отбележи, че то не е разгледано в нито един анализ или заключение, както и че при всички положения не е достатъчно, за да се обясни поради какви причини многобройните медицински прегледи и обстоятелствата, изложени в медицинските и административните доклади, не могат да подкрепят, изцяло или частично, извода, че инвалидността на жалбоподателя е следствие от професионално заболяване. В обобщаващия медицински доклад се споменава за дълготрайна и прекомерна употреба на психотропни вещества и алкохол, както и за множество извънпрофесионални фактори, и по-специално за силно изострени семейни отношения с периоди на депресия и разстройство на личността. Въпреки че предшестват натиска и тормоза при изпълнение на служебните задължения на жалбоподателя, тези факти не разколебават лекарите, написали приложените към медицинското досие доклади, да стигнат до извода, че тревожно-депресивното състояние и състоянието „burn out“ на жалбоподателя са причинени от професионалното му положение.

84      Впрочем, ако констатирането на тези проблеми трябва да се разбира в смисъл, че жалбоподателят вече е имал заболяване, преди да поеме служебните си задължения на вътрешен одитор, сама по себе си тази констатация не би била достатъчна, за да може, когато се разглежда характерът на инвалидността на жалбоподателя, заболяването да не се отчете като професионално по смисъла на член 78 от Правилника, тъй като професионалното заболяване би могло да се състои във влошаване на съществуващо преди това заболяване, причините за което се коренят другаде.

85      Вярно е наистина, че втората комисия по инвалидност се позовава на извадки от досието, но тя не посочва по ясен и разбираем начин причините, поради които се е отклонила от предишните релевантни и по-благоприятни за заинтересованото лице медицински доклади (вж. съдебната практика, цитирана в т. 76 и 77 по-горе). Единственото, което втората комисия по инвалидност посочва в обобщаващия медицински доклад, без да даде някакви други пояснения, е, че според нея „тревожно-депресивното разстройство — вписващо се в рамките на сериозен административен конфликт, еквивалентен на психически тормоз, посочено в […] доклада на д‑р J. от 11 [февруари] 2010 г. и представляващо основание за признаване на „степен на трайна инвалидност от 10 %“, тъй като „съгласно уредбата продължава да е налице тревожно-депресивно разстройство с реактивен характер, съчетано с емоционални и когнитивни затруднения“ — не може да доведе до признаване на трайната инвалидност на пациента за пълна“.

86      Освен това втората комисия по инвалидност отбелязва, че „не пренебрегва факта, че съгласно посочения по-горе доклад на д‑р J. „г‑н McCoy повече не е в състояние да упражнява каквато и да било професионална дейност[, като обаче] трябва да се приеме, че независимо от възрастта си заинтересованото лице още може да изпълнява професионални задължения в личния си живот“. Единственото, което обаче комисията посочва в това отношение, е, че „с оглед на задълбочения медицински преглед, който е извършила, не споделя тази констатация“, без да пояснява по какъв начин този преглед ѝ е позволил да се стигне до обратния извод.

87      Вярно е наистина, че макар в случаите, когато се отклонява от предишни медицински доклади, да има по-строго задължение за мотивиране, комисията по инвалидност все пак не може да бъде задължена да разработва подробни и конкретни за всеки доклад мотиви. Тя трябва обаче да изложи по ясен и разбираем начин причините, поради които се е отклонила от тези становища. В случая втората комисия по инвалидност се е опитала да мотивира отклонението си от предишните медицински доклади само с неясни и неточни обяснения. В това отношение е важно да се подчертае, че не е достатъчно единствено да се отбележи, както е направил д‑р М. в писмените си бележки от 8 май 2015 г., че „макар и да не са изрично посочени, всички документи [бяха] на разположение на втората комисия по инвалидност“. Това не може да бъде ясно и разбираемо обяснение защо втората комисията по инвалидност се е отклонила от благоприятните за жалбоподателя медицински и административни доклади. Впрочем втората комисия по инвалидност е изразила становище само по две изречения от съдържащото най-малко десет медицински доклада медицинското досие.

88      В крайна сметка от гореизложеното е видно, от една страна, че втората комисия по инвалидност не е мотивирала надлежно решението си да се отклони от предишните медицински доклади, ясно удостоверяващи професионалния характер на заболяването на жалбоподателя, и от друга страна, че не е обяснила в достатъчна степен защо инвалидността не може да се приеме за следствие от професионално заболяване. В това отношение втората комисия по инвалидност не е обяснила в достатъчна степен в частност защо не е разгледала евентуалното въздействие на фактите от административната преписка върху здравословното състояние на жалбоподателя, след като това досие все пак ясно установява наличието на сериозен професионален конфликт и „тормоз“ спрямо жалбоподателя. Тази непълнота на мотивите засяга както предоставеното на ОН заключение, така и обжалваното решение, така че настоящото основание следва да се приеме по същество.

89      Следва да се припомни, че както бе посочено в точка 58 по-горе, Общият съд счита за уместно да разгледа твърденията за нарушение на понятието за професионално заболяване в рамките на отнасящото се за явна грешка в преценката трето основание.

 По третото основание, с което се твърди явна грешка в преценката и нарушение на понятието за професионално заболяване

90      Жалбоподателят твърди, че втората комисия по инвалидност разглежда единствено настоящото му здравословно състояние, а не търси да установи причините за заболяването му. Това било видно по-специално от въпросите, които д‑р М. и д‑р Н. му поставили на заседанието на 7 май 2014 г. Следователно изводът, че няма доводи, установяващи наличието на причинно-следствена връзка между неработоспособността и фактора професионален стрес, бил основан на явна грешка в преценката. В подкрепа на доводите си жалбоподателят се позовава на извадки от различни медицински доклади, в които се установява, че причините за неработоспособността му е натискът, на който е бил подложен на работното място.

91      Освен това според жалбоподателя втората комисия по инвалидност е трябвало, щом счита, че причината за инвалидността му е прекомерната употреба на алкохол, да представи медицински доказателства в този смисъл. Жалбоподателят обаче подчертава, че преписката не съдържа нищо по този въпрос. В преписката нямало каквито и да било доказателства за употреба на алкохол, а още по-малко за прекомерна употреба на алкохол. Според жалбоподателя било достатъчно втората комисия по инвалидност да поиска резултатите от кръвните му изследвания отпреди 2000 г., които впрочем доказвали, че не употребявал алкохол.

92      Ето защо, след като мнозинството от втората комисия по инвалидност счита, че инвалидността е следствие от извънпрофесионални фактори, въпросът дали съществуването на такива фактори в случая може да се квалифицира като причина, при това единствена, за инвалидността, не налага — противно на становището, което ОН изразява в решението си за отхвърляне на подадената по административен ред жалба — медицинска по естеството си преценка.

93      Жалбоподателят освен това твърди, че втората комисия по инвалидност — като разгледала единствено текущото му здравословно състояние и здравословното му състояние отпреди представляващите предмет на доклада на OLAF събития — не се произнесла по въпроса дали влошаването на здравословното му състояние е следствие от професионалното му положение и поради това нарушила понятието за професионално заболяване.

94      Комитетът на регионите оспорва доводите на жалбоподателя. Според него ОН упражнил ефективен контрол, като извършил проверка и преценил, че втората комисия по инвалидност се е погрижила да разполага с цялата необходима за изпълнението на задачите ѝ информация, както и че е надлежно уведомена за изискванията съгласно решението от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56).

95      Освен това жалбоподателят неправилно твърдял, че втората комисия по инвалидност се основала единствено на текущото му здравословно състояние. Всъщност тя установила, че инвалидността на жалбоподателя не е следствие от професионално заболяване, като се основала на медицинското и административното му досие, на предишните му заболявания и психични разстройства, както и на текущото му здравословно състояние и обясненията му.

96      Накрая, Комитетът на регионите подчертава, че вземането предвид на текущото състояние на жалбоподателя, за да се установи дали инвалидността му не е евентуално следствие от професионално заболяване, представлявало медицинска по същността си преценка, която следователно не подлежала на контрол от страна на Общия съд. Същото се отнасяло и за извънпрофесионалните фактори за инвалидността.

97      Следва да се припомни, че предвид ограничения съдебен контрол, който упражнява, когато става въпрос за медицински преценки в тесен смисъл, Общият съд не би могъл да се произнесе по твърдение за явна грешка в преценката в становището на комисията по инвалидност (вж. в този смисъл решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑86/11, EU:F:2013:56, т. 103 и цитираната съдебна практика).

98      Също както при контрола, който осъществява в области, налагащи извършването на сложни преценки, в частност по дела, по които има много представени като доказателства доклади на експерти, становища или консултативни мнения, съдът на Съюза — когато е сезиран с искане да упражни контрол за законосъобразност на решение на комисия по инвалидност или на основано на такова решение на ОН — трябва в частност да провери не само фактическата достоверност на представените доказателства, тяхната надеждност и непротиворечивост, но и дали съдържат всички необходими за преценката на сложното положение релевантни данни и дали потвърждават направените въз основа на тях заключения (вж. по аналогия решение от 8 декември 2011 г., Chalkor/Комисия, C‑386/10 P, EU:C:2011:815, т. 54).

99      По-специално съдът на Съюза трябва да осъществи възложения му контрол за законосъобразност, като разгледа доказателствата, които жалбоподателят му е представил в подкрепа на основанията си, без свободата на преценка, с която разполага комисията по инвалидност или ОН, да може да ограничи избора му на доказателства, които да вземе предвид или да изключи при обосноваване на решението си. При тези обстоятелства ограниченият съдебен контрол по отношение на преценки, които по същността си са медицински, не може да не допуска съдът на Съюза да провери дали комисията по инвалидност е взела предвид всички доказателства, които явно са от значение с оглед на изпълнението на възложената ѝ задача.

100    В случая, както припомня и Комитетът на регионите, видно от обобщаващия медицински доклад, втората комисия по инвалидност е установила, че инвалидността на жалбоподателя не е следствие от професионално заболяване, като е разгледала медицинското и административното досие на жалбоподателя и като се е позовала на нямащи отношение към работата му предишни заболявания и психични разстройства, както и на текущото му здравословно състояние и на обясненията му. Това потвърждава факта, че втората комисия по инвалидност, както твърди жалбоподателят, се е основавала единствено на нямащите отношение към работата му предишни заболявания и психични разстройства, както и на здравословното му състояние през 2014 г. В това отношение е важно да се отбележи, че втората комисия по инвалидност изрично се е позовала на предишните психични разстройства на жалбоподателя и на други извънпрофесионални фактори, като например видната от медицинското му досие прекомерна употреба на психотропни вещества и алкохол, докато трудното професионално положение на жалбоподателя, което също е видно от медицинското и административното му досие, е само споменато и оставено без обяснения (вж. т. 79—81 по-горе). Всъщност в обобщаващия медицински доклад втората комисията по инвалидност е разгледала евентуалната връзка между професионалното положение и здравословното състояние на жалбоподателя толкова подробно, колкото и предходните му психически разстройства и здравословното му състояние през 2014 г. В това отношение просто се посочва, че втората комисия по инвалидност е взела предвид медицинското и административното досие, без да се уточнява нищо друго.

101    С оглед на това следва да се констатира, че видно от предоставената на Общия съд преписка, независимо от предишните си здравословни проблеми, към момента на постъпване на работа в Комитета на регионите жалбоподателят е здрав. При изпълнение на служебните си задължения в Комитета на регионите той е подложен на психически тормоз и натиск, като по това време и малко след това има здравословни проблеми. Втората комисия по инвалидност обаче изглежда е пропуснала да разгледа тези факти, които в случая са от съществено значение.

102    В този смисъл, след като целта на работата на втората комисия по инвалидност е била да установи или да изключи наличието на връзка между професионалното положение и инвалидността на жалбоподателя, трябва да се приеме, че тази комисия не може да се основе единствено на предишните му психични разстройства и извънпрофесионални фактори, както и на здравословното му състояние през 2014 г., без при това да наруши понятието за професионално заболяване и да опорочи обобщаващия медицински доклад с явна грешка в преценката. Това е от особено значение в случая, тъй като в административното досие е установено, че при изпълнение на служебните си задължения жалбоподателят е бил подложен на тормоз и натиск. В това отношение е уместно да се припомни, че в сложни ситуации, при които заболяването на длъжностно лице се дължи на множество причини°— професионални и извънпрофесионални, физически или психически,°— всяка от които е допринесла за неговата поява, лекарската комисия има задачата да определи дали изпълнението на служебните задължения в институциите на Съюза има пряка връзка със заболяването на длъжностното лице, например като първопричина за възникването на това заболяване. В подобен случай за признаването на професионалния характер на заболяването не се изисква изпълнението на служебните задължения да е единствената, основна, преобладаваща или доминираща причина за това заболяване (решение от 14 септември 2010 г., AE/Комисия, F‑79/09, EU:F:2010:99, т. 83).

103    С оглед на изложеното третото основание, с което се твърди явна грешка в преценката и нарушение на понятието за професионално заболяване, трябва да се приеме по същество.

 По четвъртото основание, с което се твърди нарушение на мандата на втората комисия по инвалидност

104    Жалбоподателят по същество твърди, че като разгледала здравословното му състояние през 2014 г., втората комисия по инвалидност нарушила мандата си да прецени дали към момента на инвалидизирането му през 2007 г. е страдал от професионално заболяване.

105    Комитетът на регионите счита, че втората комисия по инвалидност е изпълнила мандата си. Според него тя стигнала в работата си до медицински изводи, като фактът, че ги основала по-специално на „задълбочен медицински преглед“, който провела на жалбоподателя на 7 май 2014 г., както и на неговите предишни заболявания, не представлявал нарушение на мандата ѝ. Според Комитета на регионите изтъкнатият в това отношение от жалбоподателя довод, че втората комисия по инвалидност „трябвало да се произнесе със задна дата за положението през 2007 г.“, следва да се отхвърли, тъй като приемането му би означавало да се отрече правото на тази комисия да извърши през 2014 г. „задълбочен медицински преглед“ и медицинска преценка на цялото досие.

106    В рамките на мандата си втората комисия по инвалидност е трябвало да извърши, както е уместно да бъде припомнено, медицински преценки, за да установи дали инвалидността на жалбоподателя е следствие от професионално заболяване. Ето защо тя е трябвало да провери дали от медицинска гледна точка инвалидността на жалбоподателя е следствие от професионално заболяване, причинено от условията му на труд при упражняване на служебните му задължения в Комитета на регионите (вж. в този смисъл решение от 21 януари 1987 г., Rienzi/Комисия, 76/84, EU:C:1987:17, т. 9 и 12).

107    Доколкото четвъртото основание може да се разбира като твърдение, че втората комисия по инвалидност не е изпълнила мандата си да установи причините за инвалидността на жалбоподателя, следва да се припомни, че в рамките на мандата си тази комисия е следвало да направи медицинска, а не правна преценка по въпроса дали инвалидността е следствие от професионално заболяване. Тя следователно е трябвало да провери дали от медицинска гледна точка инвалидността на жалбоподателя е следствие от професионално заболяване, причинено от условията му на труд (вж. в този смисъл решение от 21 януари 1987 г., Rienzi/Комисия, 76/84, EU:C:1987:17, т. 9 и 12).

108    С оглед на това следва да се установи, че в тесния смисъл на думата комисията по инвалидност е изпълнила възложената ѝ задача, тъй като в заключението от 7 май 2014 г. твърди, че от медицинска гледна точка инвалидността на жалбоподателя „не е следствие от професионално заболяване“.

109    Предвид изложеното четвъртото основание следва да се отхвърли по същество.

 По седмото основание, с което се твърди нарушение на разумния срок

110    Жалбоподателят счита, че периодът от 19 месеца, който е изминал от постановяването на 7 май 2013 г. на решението по дело McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56) до приключването на 10 ноември 2014 г. на работата на втората комисия по инвалидност, е твърде дълъг и дава основание за установяване на нарушение на разумния срок. Жалбоподателят упреква Комитета на регионите, че създал втората комисия по инвалидност едва на 14 февруари 2014 г. По-нататък, той твърди, че тази комисия заседавала чак на 15 април и 7 май 2014 г. Освен това жалбоподателят упреква д‑р H., че изпратил подписаните протоколи на представителя му — д‑р G., чак на 10 ноември 2014 г. Той също твърди, че обжалваното решение, макар че било прието на 2 декември 2014 г., му било съобщено с писмо, което било с дата 22 декември 2014 г., но му било изпратено чак на 5 януари 2015 г.

111    Според жалбоподателя обяснението, което ОН дава в решението си за отхвърляне на подадената по административен ред жалба и съгласно което един от документите бил повреден, не оправдава късното изпращане на протоколите.

112    Комитетът на регионите оспорва доводите на жалбоподателя.

113    Следва да се припомни, че задължението за спазване на разумен срок при провеждане на административните процедури представлява общ принцип на правото на Съюза, за чието спазване съдът следи и който е включен като съставна част от правото на добра администрация по член 41, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (вж. решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите, F‑86/11, EU:F:2013:56, т. 135 и цитираната съдебна практика).

114    При все това нарушението на принципа на спазване на разумен срок — ако предположим, че такова нарушение бъде установено — не би могло да обоснове отмяната на обжалваното решение поради нередовност на процедурата. Всъщност евентуално прекомерно забавяне при разглеждането на искането на жалбоподателя за признаване на заболяването му за професионално по смисъла на член 78 от Правилника принципно не може да окаже въздействие върху самото съдържание на становището на комисията по инвалидност, нито върху това на обжалваното решение. Всъщност, освен при изключителни обстоятелства, подобно забавяне не може да промени преценката на комисията по инвалидност по въпроса дали инвалидността е следствие от професионално заболяване по смисъла на член 78 от Правилника (решение от 21 октомври 2009 г., V/Комисия, F‑33/08, EU:F:2009:141, т. 210; вж. също в този смисъл решение от 11 април 2006 г., Angeletti/Комисия, T‑394/03, EU:T:2006:111, т. 163). Макар наистина продължителността на медицинска процедура да може да повлияе на преценката на тежестта и последиците на патология, както и да затрудни анализа на етиологията ѝ (решение от 14 септември 2010 г., AE/Комисия, F‑79/09, EU:F:2010:99, т. 102), в случая не е установено, а и не се твърди, че прекомерната продължителност на процедурата е засегнала съществените обстоятелства, с оглед на които втората комисия по инвалидност е приела заключението си. Ето защо, дори и да се приеме за установена, прекомерната продължителност не може да засегне законосъобразността на заключението на комисията, нито следователно тази на обжалваното решение.

115    Освен това следва да се констатира, че жалбоподателят неоснователно упреква Комитета на регионите за изминалия период от 19 месеца, като твърди, че поради това той трябва да понесе отговорността за нарушение на разумния срок. Всъщност, противно на твърдяното от жалбоподателя, именно по негово искане Комитетът на регионите е поискал от председателя на Съда на Европейския съюз да определи трети лекар. При това Комитетът на регионите е информиран за определянето на д‑р H. едва през февруари 2014 г. От размяната на електронни писма между д‑р M и д‑р G. освен това е видно, че на 19 септември 2013 г. последният изразява предпочитание за лекаря, предложен от д‑р M., а именно за д‑р L. Едва на 8 ноември 2013 г. жалбоподателят информира Комитета на регионите, че нито той, нито пък д‑р G. е изразил съгласие за определянето на д‑р L. Ето защо следва да се констатира, че самият жалбоподател е допринесъл за забавянето, до което се е стигнало поради факта, че единият от лекарите е трябвало да бъде определен от председателя на Съда на Европейския съюз.

116    Следователно седмото основание, с което се твърди неспазване на разумния срок, трябва да се отхвърли по същество.

 По осмото основание, с което се твърди нарушение на принципа на колегиалност

117    Според жалбоподателя фактът, че ОН поставил въпроси само на д‑р М., и то в присъствието единствено на д‑р H., без за това да бъде уведомен д‑р G., противоречи на принципа на колегиалност.

118    Комитетът на регионите твърди — като се позовава в това отношение на заседанията на втората комисия по инвалидност от 15 април и 7 май 2014 г., както и на последвалата кореспонденция — че всеки от членовете на втората комисия по инвалидност имал възможност да изложи надлежно гледната си точка и че споменатият принцип не бил нарушен. Комитетът на регионите припомня също и че фактите по случая били много сходни с фактите по делото, по което било постановено решението от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56), в което Съдът приел, че принципът на колегиалност не бил нарушен.

119    От установената съдебна практика следва, че комисията по инвалидност трябва да работи като колегиален орган и всеки един от членовете ѝ трябва да има възможност свободно да изрази становището си (вж. в този смисъл решения от 22 ноември 1990 г., V./Парламент, T‑54/89, EU:T:1990:71, т. 34, и от 27 февруари 2003 г., Camacho-Fernandes/Комисия, T‑20/00, EU:T:2003:47, т. 45 и сл.).

120    В случая следва да се приеме, че посоченият от жалбоподателя принцип не е бил нарушен. Всъщност втората комисия по инвалидност провежда две заседания — на 15 април и на 7 май 2014 г. По време на тях всеки от присъстващите лекари е имал възможност, след като се е запознал с цялото медицинско и административно досие на жалбоподателя, да изрази становището си, както устно, така и писмено. Д‑р М. и д‑р H. представят заключение, което и двамата са подписали, а д‑р G. е могъл да представи различно от тяхното заключение. На тримата лекари е предоставена възможност да изготвят доклада си, който впоследствие е приложен към медицинското досие. Поради това основанието, с което се твърди, че втората комисия по инвалидност е нарушила принципа на колегиалност, следва да се отхвърли.

121    С оглед на това осмото основание следва да се отхвърли по същество.

122    От това следва, че четвъртото, седмото и осмото основание трябва да се отхвърлят по същество. Тъй като обаче второто основание, с което се твърди липса на мотиви, и третото основание, с което се твърди явна грешка в преценката и нарушение на понятието за професионално заболяване, са приети по същество, обжалваното решение следва да бъде отменено.

 По основанията, свързани с обстоятелства, които са настъпили след приемането на обжалваното решение и искането за обезщетение

123    Както бе посочено в точки 56 и 57 по-горе, първото, петото и шестото основание не могат да засегнат законосъобразността на обжалваното решение. Твърдените в тях нередности обаче трябва да се вземат предвид при разглеждането на искането за обезщетение.

 По първото основание, с което се твърди нарушение на член 78 от Правилника поради липса на контрол върху работата на втората комисия по инвалидност

124    Жалбоподателят по същество твърди, че ОН допуснал три нарушения във връзка със задължението си да упражни контрол върху работата на втората комисия по инвалидност. Първо, ОН допуснал грешка, тъй като отказал да се запознае с медицинското досие на жалбоподателя, въпреки че бил поканен да го направи. Второ, той допуснал грешка, тъй като единственото, което направил, за да се увери в законосъобразността на работата на втората комисия по инвалидност, било да изслуша по този въпрос д‑р M. (вж. т. 42 по-горе). Според жалбоподателя такъв подход означавал освобождаване на ОН от задължението му за контрол и напълно го обезсмислял. Трето, жалбоподателят твърди, че ОН нарушил процесуалните гаранции, като по въпросите, свързани с контрола за законосъобразност на работата на втората комисия по инвалидност, изслушал единствено определения от Комитета на регионите лекар, нарушавайки така по-специално принципа на безпристрастност.

125    Комитетът на регионите оспорва доводите на жалбоподателя.

126    По отношение на първото твърдение за нарушение Комитетът на регионите твърди, че контролът на ОН бил ограничен, както и че бил упражнен надлежно и в съответствие с приложимите норми.

127    Комитетът на регионите се позовава на документ, който е озаглавен „Процедурни правила за работата на комисията по инвалидност“ и чийто дял IV „Работа на комисията по инвалидност“ установява изисквания за независимост и тайна на разискванията на комисията по инвалидност. От това следвало, че ОН не можел да получи достъп до съдържанието на разискванията и трябвало да приеме решението си само въз основа на заключението на втората комисия по инвалидност, в което обаче не се съдържала каквато и да било информация от медицинско естество.

128    Освен това, противно на твърдяното от жалбоподателя, Комитетът на регионите твърди, че ОН не бил длъжен да се запознава с медицинското досие. Жалбоподателят трябвало евентуално изрично да съобщи на ОН информацията от медицинското досие, необходима за разглеждането на жалбата му по административен ред, като при това посочи връзките, които искал да бъдат установени с изложените в нея твърдения за нарушения.

129    Впрочем жалбоподателят приканил ОН да се запознае с медицинското му досие, след като вече бил подал жалбата си по административен ред.

130    Освен това Комитетът на регионите припомня, че в хода на производството по обжалване самите медицински преценки не могат да бъдат оспорвани. С оглед на ограничения си контрол в това отношение ОН следвало единствено да прецени правилно фактите и да следи за точното прилагане на отнасящите се до работата на комисията по инвалидност правни разпоредби.

131    В този смисъл според Комитета на регионите ОН не можел да бъде упрекван, че не е преценил правилно фактите или че е нарушил приложимите правни разпоредби.

132    По отношение на второто твърдение за нарушение Комитетът на регионите счита, че ОН спазил правните норми, като поставил въпроси на д‑р M. Според Комитета на регионите, като избрал да събере необходимата за разглеждането на жалбата информация чрез въпросник, ОН всъщност избрал предполагащия най-ниска степен на намеса подход с цел да избегне нарушаване на поверителността на работата на втората комисия по инвалидност, лекарската тайна и защитата на чувствителни лични данни.

133    По отношение на третото твърдение за нарушение, че ОН допуснал грешка, като поставил въпроси единствено на посочения от институцията лекар, Комитетът на регионите твърди, че поставените от ОН въпроси били достатъчно неутрални и точни, за да получат обективни отговори от този лекар. В това отношение Комитетът на регионите само отбелязва, че с оглед на правилата на професионалната етика на лекарите изглежда малко вероятно д‑р М. да е нарушил задължението си за независимост. Следователно фактът, че д‑р М. бил помолен да отговори на контролните въпроси, не нарушавал принципа на безпристрастност. Такова твърдение би означавало да се постави под съмнение безпристрастността на ОН, когато същият е сезиран с подадена по административен ред жалба.

134    Освен това Комитетът на регионите твърди, че тримата лекари, съставляващи втората комисия по инвалидност, били определени в съответствие с действащите правила и имали възможност да изразят становището си по време на заседанията от 15 април и от 7 май 2014 г., което те в действителност и направили. Според Комитета на регионите д‑р М. бил изслушан едва след приключването на работата на втората комисия по инвалидност и след подаването на жалбата по административен ред, в която жалбоподателят, подпомаган евентуално от лекаря си, имал възможност да изложи твърденията си за нарушения.

135    По отношение, първо, на твърдението за нарушение поради недостатъчен контрол от страна на ОН върху работата на втората комисия по инвалидност, тъй като ОН отказал да се запознае с медицинското досие, следва най-напред да се посочи, както отбелязва и Комитетът на регионите, че дори да е отменил тайната на разискванията на комисията по инвалидност, жалбоподателят е трябвало изрично да съобщи на ОН информацията от медицинското досие с оглед разглеждането на жалбата, която е подал по административен ред, като посочи връзките, които иска да бъдат установени с твърденията му за нарушения.

136    Следва също да се приеме, че в случая ОН е насочил вниманието на д‑р М. към основните проблеми, довели до отмяната на решението на първата комисия по инвалидност в решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56). Всъщност с оглед на споменатото решение в електронно писмо от 2 април 2014 г. ОН припомня по-специално значението на това комисията по инвалидност да разполага предварително с всички данни, да спазва задължението за мотивиране (общо и конкретно), да организира медицински преглед и при необходимост да извърши допълнителни изследвания, да изпрати заключението си на администрацията и да допълни медицинското досие най-малко с обобщаващ медицински доклад.

137    С оглед на тези съображения и на факта, че в подадената по административен ред жалба жалбоподателят е изложил редица доводи, за да докаже, че не само заключението на комисията по инвалидност, но и обобщаващият медицински доклад е опорочен поради нарушения с оглед по-специално на решението от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56), Комитетът на регионите все пак е трябвало поне да се запознае с този доклад. В отговор обаче на поканата на жалбоподателя да се запознае с медицинското му досие Комитетът на регионите в електронно писмо от 8 юни 2015 г. посочва следното: „[Н]е възнамеряваме да искаме да ни предоставяте достъп до обобщаващия медицински доклад за целите на процедурата по разглеждане на подадената от Вас жалба по административен ред“.

138    Следва да се приеме, че неразглеждането на този документ, въпреки отправената от жалбоподателя към ОН покана да се запознае с него като имащ важно значение за разглеждането на жалбата, трябва да се счита за липса на контрол върху работата на втората комисия по инвалидност. Вярно е наистина, че върху медицинското досие се простира лекарската тайна и Комитетът на регионите не е могъл да се запознае с него, преди да приеме обжалваното решение, но той е могъл да приеме да се запознае поне с обобщаващия медицински доклад, когато е била подадена жалбата по административен ред и жалбоподателят го е приканил да направи това. Това на практика е щяло да позволи на Комитета на регионите да провери дали комисията по инвалидност е спазил правните и процедурните си задължения, без да се произнася по медицинските преценки.

139    По отношение на второто твърдение за нарушение следва да се припомни, че в случая ОН се е обърнал към посочения от Комитета на регионите лекар, за да му зададе някои въпроси в контекста на разглеждането на подадената по административен ред жалба.

140    Впрочем, като е поставил въпроси само на посочения от институцията лекар и като се е доверил само на отговорите му в писмените бележки от 8 май 2015 г., ОН не е упражнил надлежно контрол върху законосъобразността на работата на втората комисия по инвалидност. Тъй като не се е консултирал с другите двама лекари и е отказал да се запознае с обобщаващия медицински доклад, ОН си е създал всъщност само частична представа за работата на втората комисия по инвалидност. В случая обаче е особено важно, като се имат предвид по-специално висящите от няколко години спорове между жалбоподателя и Комитета на регионите, ОН да се увери, че е придобил цялостна представа за работата на тази комисия, за да може да упражни контрол за законосъобразност.

141    По отношение на третото твърдение за нарушение следва да се припомни установеното в съдебната практика, а именно че „[с]ъгласно член 41 от Хартата [на основните права] всеки има право засягащите го въпроси да бъдат разглеждани от институциите на Съюза в частност безпристрастно [като т]ова изискване за безпристрастност обхваща, от една страна, субективната безпристрастност, в смисъл че нито един от членовете на съответната институция, който се занимава със съответното дело, не трябва да показва, че е взел страна или е лично предубеден, и от друга, обективната безпристрастност, в смисъл че институцията трябва да осигурява достатъчно гаранции, за да е изключено всяко основателно съмнение по този въпрос“ (решение от 11 юли 2013 г., Ziegler/Комисия, C‑439/11 P, EU:C:2013:513, т. 155).

142    С оглед на посочената съдебна практика следва да се приеме, че ОН, след като не е провел консултации с другите лекари от втората комисия по инвалидност, не може да гарантира, че безпристрастността на проверката, която е извършил за законосъобразността на работата ѝ, не подлежи на съмнение. В този смисъл следва да се подчертае, че при обстоятелства като в настоящото дело ОН е трябвало да се увери не само в безпристрастността на действията на Комитета на регионите, но и в безпристрастността на намеренията му спрямо жалбоподателя и трети лица. В това отношение е важно да се отбележи, че в подадената по административен ред жалба жалбоподателят поставя под въпрос безпристрастността на д‑р M. Съмненията му се основават на факта, че този лекар се е произнесъл неблагоприятно по отношение на него по време на първото заседание на втората комисия по инвалидност, при положение че никакъв медицински преглед, а още по-малко — както е отбелязано в протокола от второто заседание от 7 май 2015 г. — „задълбочен“ медицински преглед не е могло да бъде извършен.

143    Следователно Комитетът на регионите не е осъществил пълен контрол върху работата на втората комисия по инвалидност и не е гарантирал в достатъчна степен спазването на принципа на безпристрастност.

144    С оглед на това трите твърдения за нарушения, изложени в рамките на първото основание, следва да бъдат приети по същество, както и да бъдат взети предвид при разглеждането на искането за обезщетение.

 По петото основание, с което се твърди нарушение на задължението за полагане на грижа

145    Жалбоподателят твърди, че Комитетът на регионите бил уведомен за липсата на контрол и за изложените в рамките на първото основание нарушения на процесуалните гаранции, поради което трябвало да предприеме ответни действия, което обаче не направил. Това следователно представлявало нарушение на задължението за полагане на грижа.

146    Комитетът на регионите изтъква, че ОН не следвало да се намесва в работата на комисията по инвалидност и че тя трябвало да работи при пълна независимост. Освен това според него ОН правилно се уверил в законосъобразното провеждане на работата на втората комисия по инвалидност, като поставил въпроси на д‑р M. Комитетът на регионите припомня също, че имало няколкократни размени на писма, както и че били проведени срещи между жалбоподателя и най-висшите органи на Комитета на регионите. В този смисъл ОН не бил нарушил задължението си за полагане на грижа.

147    Следва да се припомни, че съгласно съдебната практика задължението за полагане на грижа и принципът на добра администрация, които администрацията трябва да спазва, предполагат по-специално, че когато се произнася относно положението на длъжностно лице, ОН трябва да вземе предвид всички обстоятелства, които могат да бъдат определящи за решението му, като отчете не само интереса на службата, но и този на съответното длъжностно лице (определение от 7 юни 1991 г., Weyrich/Комисия, T‑14/91, EU:T:1991:28, т. 50).

148    Следва да се констатира, че с оглед на този принцип и на изложеното за упражнения в случая от ОН контрол е било в интерес, както на службата, така и на жалбоподателя ОН да вземе предвид всички обстоятелства, които са могли да бъдат определящи за решението му. Предвид това ОН е трябвало да се запознае, освен със заключението от 7 май 2014 г., и с обобщаващия медицински доклад, както и със становищата на тримата лекари от втората комисия по инвалидност, за да може да си изгради по-пълна представа за случая. Тъй като не е направил това, ОН е нарушил задължението си за полагане на грижа. Всъщност следва отново да се посочи, че с оглед на значителната продължителност на процедурите по всички спорове между жалбоподателя и Комитета на регионите, както и с оглед на факта, че жалбоподателят е можел да има съмнения относно безпристрастността на определения от институцията лекар, Комитетът на регионите е трябвало да провери състоятелността на тези съмнения. Тъй като обаче не е предприел действия в тази посока, Комитетът на регионите не е изпълнила задължението си за полагане на грижа.

149    Поради това петото основание трябва да бъде прието по същество и да бъде взето предвид при разглеждането на искането за обезщетение.

 По шестото основание, с което се твърди нарушение на член 266 ДФЕС

150    Жалбоподателят твърди, че Комитетът на регионите не е изпълнил решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56). Всъщност ОН не бил осъществил ефективен контрол върху работата на втората комисия по инвалидност, като поставил въпроси, както бе посочено по-горе, само на определения от институцията лекар.

151    Комитетът на регионите оспорва доводите на жалбоподателя и поддържа, че в действителност е изпълнил решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56).

152    Следва да се напомни, че когато съд отмени акт на институция, последната е длъжна по силата на член 266 ДФЕС да вземе подходящи мерки за изпълнение на съдебното решение. Съгласно установената съдебна практика, за да се съобрази с отменителното решение и да го изпълни в неговата цялост, институцията, автор на отменения акт, е длъжна да спазва не само диспозитива на решението, но и мотивите, довели до постановяването му, които представляват неговата необходима основа, доколкото без тях не може да се определи точният смисъл на постановеното в диспозитива. Фактически именно мотивите, от една страна, указват разпоредбата, приета за незаконосъобразна, а от друга — разкриват основанията за установената в диспозитива незаконосъобразност, които съответната институция е длъжна да вземе предвид, когато замества отменения акт (вж. определение от 29 юни 2005 г., Pappas/Комитет на регионите, T‑254/04, EU:T:2005:260, т. 36 и цитираната съдебна практика).

153    Следва също да се припомни, че член 266 ДФЕС изисква съответната институция да направи необходимото за това приетият в замяна на отменения акт да не страда от същите пороци като установените в отменителното решение (вж. в този смисъл решение от 10 ноември 2010 г., СХВП/Simões Dos Santos, T‑260/09 P, EU:T:2010:461, т. 70—72).

154    Постановена от съд отмяна на акт има действие ex tunc и следователно води до заличаване с обратна сила на правните последици на отменения акт. Институцията ответник е длъжна по силата на член 266 ДФЕС да вземе необходимите мерки, за да заличи установените незаконосъобразни последици, което, когато става въпрос за акт, който вече е изпълнен, предполага възстановяване на правното положение на жалбоподателя отпреди този акт (определение от 29 юни 2005 г., Pappas/Комитет на регионите, T‑254/04, EU:T:2005:260, т. 37, и решение от 15 април 2010 г., Angelidis/Парламент, F‑104/08, EU:F:2010:23, т. 36).

155    С оглед именно на тези принципи следва да се провери дали в случая Комитетът на регионите е изпълнил правилно решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56).

156    Във връзка с това следва да се отбележи, че видно от констатираното по първото основание, жалбоподателят доказва липса на достатъчен контрол от Комитета на регионите върху работата на втората комисия по инвалидност. Сама по себе си обаче такава липса на контрол не може да докаже, че Комитетът на регионите е нарушил член 266 ДФЕС. Всъщност съгласно посочената по-горе в точки 152—154 съдебна практика жалбоподателят е трябвало също да уточни как споменатата липса на контрол е допринесла за нарушение на задължението за изпълнение на решение от 7 май 2013 г., McCoy/Комитет на регионите (F‑86/11, EU:F:2013:56), което той не е направил.

157    При тези условия шестото основание трябва да се отхвърли по същество. Поради това то не следва да се взима предвид при разглеждане на искането за обезщетение.

 По искането за обезщетение

158    Жалбоподателят иска обезщетение в размер на 5 000 EUR поради нередностите, допринесли за положението му на очакване и несигурност, както и 20 000 EUR поради нарушението от Комитета на регионите на член 266 ДФЕС.

159    Жалбоподателят твърди, че приемането на обжалваното решение отново го е поставило в положение на очакване на окончателното приключване на производството по член 78 от Правилника след инвалидизирането му през юни 2007 г. Според него неимуществените вреди, които претърпял, били причинени от удължаването на положението на очакване и несигурност поради незаконосъобразността на решението от 10 септември 2010 г.

160    Освен това жалбоподателят изтъква важността на обжалваното решение, естеството на допуснатата незаконосъобразност и свързаните с нея обстоятелства. Той подчертава, че досъдебната фаза също била белязана от нередности, разкриващи отказа на Комитета на регионите да упражни компетентността си, тъй като по-специално на два пъти прибягнал до едностранното становище на определения от институцията лекар.

161    Отмяна на обжалваното решение не можела да бъде според жалбоподателя адекватно и достатъчно обезщетение за неимуществените вреди, които претърпял поради тежкото състояние на несигурност и безпокойство в резултат от незаконосъобразността на решението.

162    Комитетът на регионите отхвърля искането за обезщетение на жалбоподателя. Той по същество поддържа, че жалбоподателят не бил доказал претърпените неимуществени вреди, че обжалваното решение не било опорочено от никаква незаконосъобразност и че член 266 ДФЕС не бил нарушен.

163    По отношение на основателността на искането за обезщетение на жалбоподателя следва да се припомни, че ангажирането на отговорността на Съюза предполага наличието на съвкупност от условия по отношение на неправомерното поведение, в което се упрекват институциите, наличието на действително претърпени вреди и съществуването на причинна връзка между поведението и твърдяната вреда (решение от 25 октомври 2017 г., Lucaccioni/Комисия, T‑551/16, непубликувано, EU:T:2017:751, т. 122).

164    Следва да се припомни, че съгласно съдебната практика исковете, целящи поправяне на вреди, причинени от институция на длъжностно лице или служител, предявени на основание член 270 ДФЕС и членове 90 и 91 от Правилника, се подчиняват на особени и специални правила в сравнение с правилата, произтичащи от общите принципи относно извъндоговорната отговорност на Съюза по член 268 ДФЕС и член 340, втора алинея ДФЕС. Всъщност от Правилника е видно, че за разлика от останалите частноправни субекти лицата, които са длъжностни лица или служители на Съюза, са обвързани с институцията, в която са назначени на работа, със служебно правоотношение, съдържащо балансирано съотношение между специфични реципрочни права и задължения, отразено в задължението на институцията за полагане на грижа към заинтересованото лице. От това следва, че когато действа в качеството си на работодател, Съюзът носи по-голяма отговорност, изразяваща се в задължение за поправяне на вредите, които е причинил на персонала си с каквото и да било свое неправомерно действие в качеството си на работодател, без да е необходимо — с оглед установяване на извъндоговорната отговорност на институция в съдебен спор във връзка с европейската публична служба — да се доказва наличието на „достатъчно съществено нарушение“ или на „явно и грубо незачитане“ от страна на институцията на пределите на правото ѝ на преценка (вж. решение от 19 юни 2013 г., Goetz/Комитет на регионите, F‑89/11, EU:F:2013:83, т. 98 и цитираната съдебна практика).

165    Съгласно установената съдебна практика отмяната на опорочен от незаконосъобразност акт сама по себе си може да представлява подходящо и по принцип достатъчно обезщетение за всички евентуално причинени от акта неимуществени вреди, освен ако жалбоподателят докаже, че извън незаконосъобразността, обосноваваща отмяната, е претърпял неимуществени вреди, които не могат да се поправят изцяло с отмяната (вж. решение от 14 юли 2011 г., Petrilli/Комисия, F‑98/07, EU:F:2011:119, т. 28 и цитираната съдебна практика).

166    С оглед именно на тези принципи трябва да бъде разгледано искането за обезщетение на жалбоподателя.

167    По отношение на твърдението за допуснатата незаконосъобразност или грешка от страна на Комитета на регионите, на първо място, следва да се припомни, че в случая не е установено нарушение от Комитета на регионите на член 266 ДФЕС.

168    На второ място, следва да се припомни, че в случая Съдът е приел, че обжалваното решение, с което се потвърждава заключението на втората комисия по инвалидност, е опорочено поради липса на мотиви и явна грешка в преценката. Следва също да се приеме, както поддържа и жалбоподателят, че по време на досъдебната процедура са допуснати и други нередности. В това отношение беше констатирано, че Комитетът на регионите не е упражнил достатъчен контрол върху работата на втората комисия по инвалидност, нарушил е принципа на безпристрастност и задължението за полагане на грижа. В това отношение следва да се приеме твърдението на жалбоподателя, което се съдържа в изложението на основанията за жалбата му, че опорочаващите обжалваното решение нередности са могли да бъдат избегнати. Всъщност, ако не беше се доверил единствено на писмените бележки от 8 май 2015 г., а беше предприел по своя инициатива действия в посока упражняване на достатъчен контрол върху работата на комисията по инвалидност, по-специално като приеме поканата на жалбоподателя да се запознае с обобщаващия медицински доклад и като изслуша и другите лекари от втората комисия по инвалидност, ОН е можел да поправи опорочаващите обжалваното решение нередности. Като не е действал по този начин, Комитетът на регионите е допринесъл за продължителното състояние на несигурност и безпокойство на жалбоподателя.

169    На трето място, следва да се отбележи, че в случая отмяната на обжалваното решение не е достатъчна за поправяне на претърпените от жалбоподателя вреди. Всъщност поради незаконосъобразността на обжалваното решение и нередностите, допуснати на етапа на жалбата по административен ред, жалбоподателят отново се намира в същото положение на очакване и несигурност, предизвикано от незаконосъобразността на решението от 10 септември 2010 г. Такова удължаване на положението на очакване и несигурност поради незаконосъобразността на обжалваното решение причинява неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване и за които Комитетът на регионите трябва да заплати подходящо обезщетение, определено ex æquo et bono (вж. в този смисъл решение от 25 октомври 2017 г., Lucaccioni/Комисия, T‑551/16, непубликувано, EU:T:2017:751, т. 144).

170    С оглед на всички изложени обстоятелства следва да се констатира, че жалбоподателят със сигурност е претърпял неимуществени вреди пряко поради действията на Комитета на регионите. С оглед на това за поправяне на неимуществените вреди, които жалбоподателят е претърпял поради допуснатите от Комитета на регионите нередности, следва да му плати обезщетение, определено ex æquo et bono на сумата от 5 000 EUR.

 По съдебните разноски

171    Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Тъй като Комитетът на регионите е загубил делото, следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с исканията на жалбоподателя.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (втори състав)

реши:

1)      Отменя решението на Бюрото на Комитета на регионите на Европейския съюз от 2 декември 2014 г., с което се отказва да се признае, че инвалидността на г‑н McCoy е следствие от професионално заболяване по смисъла на член 78, пета алинея от Правилника.

2)      Осъжда Комитета на регионите да заплати на г‑н McCoy сумата от 5 000 EUR.

3)      Осъжда Комитета на регионите да заплати съдебните разноски.

Prek Schalin Costeira

Обявено в открито съдебно заседание в Люксембург на 23 октомври 2018 година.

Подписи

*      Език на производството: френски.