РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (състав по жалбите)
12 май 2010 година(*)
„Обжалване — Публична служба — Назначаване — Конкурс на общо основание — Решение, с което се установява, че кандидатът не е положил успешно устния изпит — Отказ на Комисията да се съобрази с процесуално-организационни действия“
По дело T‑560/08 P
с предмет жалба срещу Решение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (първи състав) от 14 октомври 2008 г. по дело Meierhofer/Комисия (F‑74/07, все още непубликувано в Сборника), с която се цели отмяната на това решение,
Европейска комисия, за която се явяват г‑н J. Currall и г‑жа B. Eggers, в качеството на представители, подпомагани от адв. B. Wägenbaur, avocat,
жалбоподател,
като другата страна в производството е
Stefan Meierhofer, с местожителство в Мюнхен (Германия), за който се явява адв. H.-G. Schiessl, avocat,
жалбоподател в първоинстанционното производство,
ОБЩИЯТ СЪД (състав по жалбите),
състоящ се от: г‑н M. Jaeger (докладчик), председател, г‑н A. W. H. Meij и г‑н M. Vilaras, съдии,
секретар: г‑жа B. Pastor, заместник-секретар,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 13 януари 2010 г.,
постанови настоящото
Решение
1 С жалбата си, подадена на основание член 9 от приложение I към Статута на Съда на Европейския съюз, Комисията на Европейските общности иска отмяната на Решение на Съда на публичната служба на Европейския съюз (първи състав) от 14 октомври 2008 г. по дело Meierhofer/Комисия (F‑74/07, все още непубликувано в Сборника, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“), с което той е отменил решението от 19 юни 2007 г. на конкурсната комисия за конкурс EPSO/AD/26/05, потвърждаващо, че жалбоподателят в първоинстанционното производство не е положил успешно устния изпит на посочения конкурс.
Обстоятелства, предхождащи спора и правна уредба
2 От обжалваното съдебно решение (точки 8—11) е видно, че жалбоподателят в първоинстанционното производство, г‑н Stefan Meierhofer, германски гражданин, е участвал в конкурс на общо основание EPSO/AD/26/05 (наричан по-нататък „конкурсът“), обявлението за който е публикувано в Официален вестник на Европейския съюз на 20 юли 2005 г. (ОВ С 178 А, стр. 3). След като преминава успешно тестовете за предварителен подбор, както и писмените изпити, г‑н Meierhofer участва в устния изпит на 29 март 2007 г.
3 С писмо от 10 май 2007 г. председателят на конкурсната комисия уведомява г‑н Meierhofer, че е получил 24,5 точки на устния изпит, и следователно не е достигнал необходимия праг от 25/50 и не може да бъде включен в списъка с резерви (наричано по-нататък „решението от 10 май 2007 г.“).
4 С писмо от 11 май 2007 г. г‑н Meierhofer подава искане за преразглеждане на решението от 10 май 2007 г., като счита, позовавайки се на записките, които сам е изготвил след устния изпит, че е отговорил правилно на поне 80 % от поставените на този изпит въпроси. Така той изисква проверка на оценяването на неговия устен изпит, а при условията на евентуалност — и обяснение за оценките, които е получил на всеки от въпросите, поставени на този изпит.
5 С писмо от 19 юни 2007 г. председателят на конкурсната комисия уведомява г‑н Meierhofer, че след преразглеждане на неговата кандидатура конкурсната комисия не установява основание за промяна на неговите резултати (наричано по-нататък „решението от 19 юни 2007 г.“). По този повод на г‑н Meierhofer е уточнено, от една страна, че що се отнася до специфичните му познания, броят на незадоволителните отговори е надвишил броя на задоволителните отговори, и от друга страна, че устният изпит е протекъл съобразно критериите, определени в обявлението за конкурса, и че предвид тайната на разискванията на конкурсната комисия, изисквана съгласно член 6 от приложение III към Правилника за длъжностните лица на Европейските общности (наричан по-нататък „Правилникът“), на кандидатите не може да се предоставя нито схемата за оценяване, нито разбивката на техните оценки, получени по време на устния изпит.
6 Обявлението за конкурс установява в дял „Б. Протичане на конкурса“ следните правила относно устния изпит и вписването в списъка с резерви:
„3. Устен изпит — Оценяване
д) Събеседване с конкурсната комисия на основния език на кандидата, което позволява да се прецени неговата способност да изпълнява функциите, упоменати в дял А, точка I. Това събеседване се отнася по-специално до специфичните познания, свързани със съответната област, и до познанията за Европейския съюз, за неговите институции и политики. Ще бъдат проверени и познанията по втория език. Това събеседване има за цел и да определи способността за адаптиране на кандидатите към работата в рамките на европейската публична служба в мултикултурна среда“.
7 Освен това член 6 от приложение ІІІ към Правилника предвижда:
„Разискванията на конкурсната комисия са тайни“.
Първоинстанционното производство и обжалваното съдебно решение
8 С жалба, постъпила в секретариата на Съда на публичната служба на 3 юли 2007 г., г‑н Meierhofer иска да бъдат отменени решението от 10 май 2007 г. и решението от 19 юни 2007 г., както и да се дадат определен брой разпореждания на Комисията.
9 В рамките на процесуално-организационните действия, постановени съгласно член 55 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба, в подготвителния доклад за съдебното заседание, изпратен на страните на 7 февруари 2008 г., Съдът на публичната служба приканва Комисията да представи преди съдебното заседание:
„а) схемата за оценяване и разбивката на оценките от устния изпит […] на жалбоподателя, споменати в решението от 19 юни 2007 г., с което не се уважава неговото искане за преразглеждане;
б) всякаква друга информация, свързана с преценката на качеството на представяне на жалбоподателя по време на устния изпит;
в) непоименен списък от оценяването на останалите кандидати, които са получили елиминаторна оценка по време на устния изпит;
г) изчисленията, довели точно до резултат от 24,5/50 при оценяването на жалбоподателя по време на устния изпит“.
10 В същия подготвителен доклад за съдебното заседание се уточнява, че горепосочената информация ще бъде съобщена на г‑н Meierhofer, доколкото подобно оповестяване е съвместимо с принципа за тайна на разискванията на конкурсната комисия и/или след изпускане, ако е необходимо, на някои данни, чието оповестяване би накърнило посочения принцип.
11 В отговор на тези процесуално-организационни действия с писмо, постъпило на 18 февруари 2008 г. в секретариата на Съда на публичната служба, Комисията изпраща на Съда на публичната служба поисканата в буква в) от подготвителния доклад за съдебното заседание непоименна таблица с елиминаторните оценки на кандидатите, които не са положили успешно устния изпит. Същевременно обаче Комисията не представя информацията, посочена в букви а), б) и г) от този доклад, като изтъква по същество, че при липса на доказателства за нарушение на правилата за работа на конкурсната комисия правното основание, изведено от нарушение на задължението за мотивиране, само по себе си не оправдава представянето на останалите информация и документи, изискани от Съда на публичната служба, като се има предвид тайната на разискванията на конкурсната комисия.
12 В точка 16 in fine от обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба отбелязва следното:
„Комисията освен това отбелязва, че не е задължена да представя такава информация и документи, независимо дали Съдът на публичната служба ги изисква посредством процесуално-организационните действия, както в конкретния случай, или дори посредством действия по събирането на доказателства“.
13 На 20 март 2008 г. г‑н Meierhofer внася в секретариата на Съда на публичната служба становище относно процесуално-организационните действия, постановени спрямо Комисията, и особено относно реакцията ѝ на тези мерки.
14 Тъй като получава препис от това становище едва на съдебното заседание от 23 април 2008 г., Комисията отговаря на същото с писмо от 19 май 2008 г.
15 С обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба най-напред установява, че жалбата трябва да се счита за насочена единствено срещу решението от 19 юни 2007 г., с мотива че когато кандидат в конкурс изисква преразглеждане на взетото от конкурсна комисия решение, именно решението, взето от последната след преразглеждане на положението на кандидата, представлява актът, пораждащ неблагоприятни за него последици (точки 19 и 20 от обжалваното съдебно решение). По-нататък, след като разглежда и уважава първото правно основание, посочено от г‑н Meierhofer, изведено от нарушение на задължението за мотивиране (точки 30—55 от обжалваното съдебно решение), Съдът на публичната служба отменя решението от 19 юни 2007 г. и осъжда Комисията да заплати съдебните разноски, като същевременно отхвърля другите искания на г‑н Meierhofer, с мотива че съдът явно не разполага с компетентност да дава разпореждания на институциите.
16 С оглед на настоящото обжалване следва да се отбележи, на първо място, че всяко индивидуално решение, взето в изпълнение на Правилника, което има неблагоприятни последици, трябва да бъде мотивирано и че задължението за мотивиране има за цел, от една страна, да даде възможност на съда да упражни контрол за законосъобразност на решението, и от друга страна, да предостави на заинтересованото лице информацията, необходима за да установи дали решението е основателно или не и да му даде възможност да прецени дали е уместно да подаде жалба. Съдът на публичната служба обаче добавя, като се позовава на Решение на Съда от 4 юли 1996 г. по дело Парламент/Innamorati, (C‑254/95 P, Recueil, стр. I‑3423, точки 24—28), че по отношение на решенията, взети от комисия по конкурс, съгласно член 6 от приложение III към Правилника задължението за мотивиране трябва да бъде съчетано със зачитане на тайната на разискванията на конкурсната комисия, установена с цел да се гарантира независимостта на комисиите по конкурси и обективността на техните разисквания. По този начин спазването на тайната не допуска оповестяване както на позициите, възприети от отделните членове на конкурсните комисии, така и на всякаква информация, свързана с лични или сравнителни преценки относно кандидатите, и изискването за мотивиране на решенията на конкурсната комисия трябва да взема под внимание естеството на разглежданите разисквания, които на етапа на проверка на способностите на кандидатите са преди всичко от сравнителен характер и поради това попадат в обхвата на присъщата на тези разисквания тайна (точки 30 и 31 от обжалваното съдебно решение).
17 Съдът на публичната служба подчертава, че съгласно съдебната практика „съобщаването на оценките, получени на различните изпити“ представлява достатъчно мотивиране на решенията на конкурсната комисия (Решение по дело Парламент/Innamorati, точка 16 по-горе, точка 31, Решение на Първоинстанционния съд от 21 май 1996 г. по дело Kaps/Съд, T‑153/95, Recueil FP, стр. I‑A‑233 и II‑663, точка 81, Решение на Първоинстанционния съд от 2 май 2001 г. по дело Giulietti и др./Комисия, T‑167/99 и T‑174/99, Recueil FP, стр. I‑A‑93 и II‑441, точка 81, Решение на Първоинстанционния съд от 23 януари 2003 г. по дело Angioli/Комисия, T‑53/00, Recueil FP, стр. I‑A‑13 и II‑73, точка 69 и Решение на Първоинстанционния съд от 31 май 2005 г. по дело Gibault/Комисия, T‑294/03, Recueil FP, стр. I‑A‑141 и II‑635, точка 39) (точка 32 от обжалваното съдебно решение).
18 На второ място, Съдът на публичната служба уточнява обхвата на съдебната практика в тази област (точка 34 от обжалваното съдебно решение).
19 По-нататък Съдът на публичната служба посочва съществуващата съдебна практика относно неуспеха на писмената фаза от конкурс, съгласно която кандидатът получава на практика доста пълно обяснение за своето неуспешно представяне, като му се съобщават не само различните индивидуални оценки, но и мотивите за индивидуалната елиминаторна оценка, довела до неговото изключване от по-нататъшния ход на конкурса, както и друга информация (Решение на Първоинстанционния съд от 25 юни 2003 г. по дело Pyres/Комисия, T‑72/01, Recueil FP, стр. I‑A‑169 и II‑861, точка 70, Решение на Първоинстанционния съд от 17 септември 2003 г. по дело Alexandratos и Panagiotou/Съвет, T‑233/02, Recueil FP, стр. I‑A‑201 и II‑989, точка 31 и Решение на Първоинстанционния съд от 14 юли 2005 г. по дело Le Voci/Съвет, T‑371/03, Recueil FP, стр. I‑A‑209 и II‑957, точки 115—117, Решение на Съда на публичната служба от 13 декември 2007 г. по дело Van Neyghem/Комисия, F‑73/06, все още непубликувано в Сборника, точки 72, 79 и 80 и Решение на Съда на публичната служба от 4 септември 2008 г. по дело Dragoman/Комисия, F‑147/06, все още непубликувано в Сборника, точки 21, 82 и 83) (точка 39 от обжалваното съдебно решение).
20 По този повод Съдът на публичната служба изтъква обстоятелството, че макар да е възможно проверителите на писмените изпити да не са известни на заинтересованите лица, като по този начин спрямо тях се избягва всякаква намеса и натиск, за които се споменава в Решение по дело Парламент/Innamorati, точка 16 по-горе, за разлика от членовете на конкурсната комисия, заседаващи по време на устния изпит, това обстоятелство не обосновава обективно наличието на съществени разлики между изискванията за мотивиране при неуспех по време на писмената фаза, както са очертани в припомнената в точка 39 от обжалваното съдебно решение съдебна практика, и изискванията, застъпвани от Комисията, при неуспех на устния изпит, които именно в конкретния случай се състоят в това да се даде на жалбоподателя само неговата индивидуална елиминаторна оценка.
21 На трето място, Съдът на публичната служба отбелязва, че макар изходът от съвместяването на задължението за мотивиране със спазването на принципа за тайна на разискванията на конкурсната комисия, по-специално по въпроса дали със съобщаването на една-единствена индивидуална елиминаторна оценка на кандидата, отстранен по време на устната фаза, се изпълнява посоченото задължение, да клони най-често в полза на принципа за тайна на разискванията на конкурсната комисия, при особени обстоятелства това може да не е така, още повече че напоследък съдебната практика по Регламент (ЕО) № 1049/2001 на Eвропейския парламент и на Съвета от 30 май 2001 година относно публичния достъп до документи на Европейския парламент, на Съвета и на Комисията (ОВ L 145, стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 3, стр. 76), показва развитие в полза на прозрачността (вж. в този смисъл Решение на Съда от 18 декември 2007 г. по дело Швеция/Комисия, C‑64/05 P, Сборник, стр. I‑11389 и Решение на Съда от 1 юли 2008 г. по дело Швеция и Turco/Съвет, C‑39/05 P и C‑52/05 P, Сборник, стр. I‑4723) (точка 40 от обжалваното съдебно решение).
22 На четвърто място, Съдът на публичната служба разяснява различните причини, поради които следва да се счита, че в настоящия случай са налице особени обстоятелства по смисъла на точка 21 по-горе (точки 42—48 от обжалваното съдебно решение).
23 На пето място, Съдът на публичната служба се съобразява с наличието на особени обстоятелства и постановява, че макар съобщаването на индивидуалната елиминаторна оценка, която жалбоподателят е получил на устния изпит, а именно оценката 24,5/50, да представлява нещо повече от обикновено начално изложение на мотиви, към което съгласно съдебната практика (Решение на Първоинстанционния съд от 6 ноември 1997 г. по дело Berlingieri Vinzek/Комисия, T‑71/96, Recueil FP, стр. I‑A‑339 и II‑921, точка 79) в хода на производството по делото могат да се внасят допълнителни уточнения, обратно, при обстоятелствата по настоящия случай само тази оценка не е достатъчна, за да се изпълни изцяло задължението за мотивиране. Поради това според Съда на публичната служба отказът на Комисията да предостави всякаква допълнителна информация представлява неизпълнение на това задължение (точка 49 от обжалваното съдебно решение).
24 В това отношение Съдът на публичната служба, признавайки, че не следва той да определя информацията, която Комисията трябва да съобщи на заинтересованото лице, за да изпълни своето задължение за мотивиране, отбелязва по-специално, че известна допълнителна информация като междинните оценки по всеки от критериите за оценяване, определени в обявлението за конкурс и формулярите за оценяване, е могла да бъде предоставена на г‑н Meierhofer, като се заличи информацията, която попада в обхвата на тайната на разискванията на конкурсната комисия, без да се оповестяват нито индивидуалните позиции на членовете на конкурсната комисия, нито информация, свързана с лични или сравнителни преценки за кандидатите (точки 50 и 51 от обжалваното съдебно решение).
25 На следващо място, Съдът на публичната служба посочва, че вследствие на отказа на Комисията да съобщи дори само на него тази информация, той няма възможност да упражни пълен контрол (точка 51 от обжалваното съдебно решение).
26 Освен това Съдът на публичната служба подчертава, че да се възприемат разсъжденията на Комисията, според които информация като посочената в точка 25 по-горе е неотносима, би означавало да се отнеме на съда на Съюза всякаква възможност за контрол върху оценяването по време на устната фаза. Съдът на публичната служба обаче счита, че макар действително да не може да замести със своята преценка тази на членовете на конкурсната комисия, той трябва да е в състояние да се увери, с оглед на задължението за мотивиране, че те са оценили жалбоподателя въз основа на критериите за оценяване, посочени в обявлението за конкурс, и че не е допусната никаква грешка в изчисляването на оценката на заинтересованото лице; той трябва да е в състояние също така да упражни ограничен контрол върху връзката между преценките на членовете на конкурсната комисия и техните цифрови оценки (Решение на Съда от 16 юни 1987 г. по дело Kolivas/Комисия, 40/86, Recueil, стр. 2643, точка 11, Решение на Съда на публичната служба по дело Van Neyghem/Комисия, точка 19 по-горе, точка 86 и Решение на Съда на публичната служба от 11 септември 2008 г. по дело Coto Moreno/Комисия, F‑127/07, все още непубликувано в Сборника, точки 34 и 36). За тази цел той трябва да предприеме процесуално-организационните действия, които му изглеждат подходящи предвид особеностите на делото, като в случай на нужда уточни на институцията ответник, че отговорите ще бъдат изпратени на заинтересованото лице само доколкото това е съвместимо с принципа за тайна на разискванията на конкурсната комисия (точка 52 от обжалваното съдебно решение).
27 На шесто и последно място, Съдът на публичната служба отбелязва отказа на Комисията да му предостави информацията, поискана от него в рамките на процесуално-организационните действия, и като приема, че изтъкнатите от Комисията причини за обосноваване на този отказ не са убедителни, стига до извода, че решението от 19 юни 2007 г. трябва да се отмени поради нарушение на задължението за мотивиране (точки 53—55 от обжалваното съдебно решение).
По жалбата
Производство и искания на страните
28 Комисията подава настоящата жалба в секретариата на Първоинстанционния съд [понастоящем Общия съд] на 19 декември 2008 г.
29 След като на 17 март 2009 г. г‑н Meierhofer представя писмения си отговор, с писмо от 6 април 2009 г. Комисията иска да ѝ се даде възможност да представи писмена реплика в съответствие с член 143, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд.
30 Тъй като председателят на състава по жалбите уважава това искане с решение от 15 април 2009 г., се извършва втора размяна на писмени становища и писмената фаза на производството приключва на 20 юли 2009 г.
31 С писмо от 18 август 2009 г. Комисията представя мотивирано искане на основание член 146 от Процедурния правилник да бъде изслушана в устната фаза на производството.
32 Въз основа на доклад на съдията докладчик Общият съд (състав по жалбите) уважава това искане и започва устната фаза на производството.
33 Устните състезания и отговорите на страните на устно поставените от Общия съд въпроси са изслушани в съдебното заседание от 13 януари 2010 г.
34 Комисията иска от Общия съд:
– да отмени обжалваното съдебно решение,
– да осъди всяка страна да понесе направените от нея съдебни разноски.
35 Г‑н Meierhofer иска от Общия съд:
– да отхвърли жалбата като недопустима,
– при условията на евентуалност да отхвърли жалбата като неоснователна,
– да осъди Комисията да заплати съдебните разноски на всички страни в производствата пред двете инстанции.
36 В хода на съдебното заседание г‑н Meierhofer оттегля възражението си за недопустимост, основано на късното подаване на жалбата по настоящото производство, като оттеглянето е отразено в протокола за съдебното заседание.
От правна страна
По допустимостта
37 В самото начало и независимо че г‑н Meierhofer вече не поддържа, че жалбата по настоящото производство е подадена късно, следва да се припомни, че сроковете за подаване на жалби са абсолютни процесуални предпоставки и прилагането им не зависи от преценката на страните в процеса и на съда, тъй като те са установени, за да се осигури яснота и сигурност на правните положения. Поради това Общият съд трябва да провери, дори служебно, дали жалбата е подадена в установените срокове (вж. Решение на Първоинстанционния съд от 28 януари 2004 г. по дело OPTUC/Комисия, T‑142/01 и T‑283/01, Recueil, стр. II‑329, точка 30 и цитираната съдебна практика).
38 Двумесечният срок за подаване на жалбата на Комисията срещу обжалваното съдебно решение е започнал да тече от неговото получаване на 16 октомври 2008 г. Съгласно член 102, параграф 2 от Процедурния правилник този срок е удължен еднократно със срок от 10 дни поради отдалеченост и следователно е изтекъл в полунощ на 26 декември 2008 г. Следователно трябва да се констатира, че жалбата, постъпила в секретариата на Общия съд на 19 декември 2008 г., е подадена своевременно.
39 Освен това в писмения си отговор г‑н Meierhofer повдига възражение за недопустимост на жалбата, по съображение че правният интерес на Комисията е отпаднал, тъй като посочената институция вече е изпълнила задълженията си по обжалваното съдебно решение, съобщавайки на г‑н Meierhofer междинните оценки на положения от него устен изпит.
40 В репликата си Комисията оспорва това възражение, като се позовава на задължението, произтичащо от член 233 ЕО, да изпълни обжалваното съдебно решение, както и на факта, че член 9, втора алинея от приложение І към Статута на Съда не посочва правния интерес като процесуална предпоставка за подаване на жалба от страна на общностна институция.
41 В това отношение следва най-напред да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика относно жалбите, подадени от институцията ответник в първоинстанционното производство срещу решение, с което са уважени исканията на длъжностно лице, правният интерес е абсолютна предпоставка за допустимостта на жалбата, като той предполага жалбата да може чрез резултата си да донесе полза на страната, която я е подала (Решение на Съда от 13 юли 2000 г. по дело Парламент/Richard, C‑174/99 P, Recueil, стр. I‑6189, точка 33 и Решение на Съда от 3 април 2003 г. по дело Парламент/Samper, C‑277/01 P, Recueil, стр. I‑3019, точка 28).
42 Следователно Комисията неправилно се позовава на съдебната практика, според която по силата на член 56, трета алинея от Статута на Съда, от една страна, институциите на Съюза не трябва да доказват наличието на интерес, за да могат да подадат жалба, и от друга страна, съдът на Съюза не може да осъществи контрол върху упражнения от институциите избор в това отношение. Всъщност посочената съдебна практика припомня ясно, че тази разпоредба от Статута на Съда не е приложима за споровете между Общността и нейните служители (Решение на Съда от 8 юли 1999 г. по дело Комисия/Anic Partecipazioni, C‑49/92 P, Recueil, стр. I‑4125, точки 171 и 172).
43 В настоящия случай трябва да се отбележи, че Комисията има правен интерес.
44 В това отношение следва да се припомни, че с обжалваното съдебно решение Съдът на публичната служба отменя решението от 19 юни 2007 г. поради нарушение на задължението за мотивиране (вж. точка 27 по-горе). От това следва, че за да се съобрази с отменителното решение и да го изпълни изцяло, Комисията е била длъжна да приеме ново решение, с което да впише или не името на г‑н Meierhofer в списъка с резерви от конкурса. Това ново решение би заменило решението от 19 юни 2007 г., отменено с обжалваното съдебно решение.
45 Трябва да се констатира, че Комисията не е приела такова решение. Вярно е, че след постановяването на обжалваното съдебно решение тя съобщава на г‑н Meierhofer междинните оценки, които е получил при полагането на устния изпит. Писмото, с което се съобщават тези оценки, обаче не съдържа формално решение името на заинтересования да бъде вписано или да не бъде вписано в списъка с резерви. Следователно, тъй като обжалваното съдебно решение не е отменено, Комисията трябва да приеме такова ново решение, срещу което г‑н Meierhofer би могъл евентуално да подаде нова жалба. Обратно, ако жалбата бъде приета за основателна и обжалваното съдебно решение бъде отменено, ще се възобнови изцяло действието на решението от 19 юни 2007 г. и то ще трябва да се разгледа отново в светлината на правните основания в жалбата на г‑н Meierhofer.
46 Разбира се, тъй като съобщаването на междинните оценки е необратимо, във втората от посочените в точка 45 по-горе хипотези не е необходимо да се разглежда дали следва да се приеме мярка по събиране на доказателства с цел представяне на тези оценки. Това обаче не би могло да направи евентуално безпредметно правното основание, изведено от нарушение на задължението за мотивиране, което е посочено в жалбата на г‑н Meierhofer, довела до обжалваното съдебно решение. Обратно, в същата хипотеза ще трябва да бъдат разгледани останалите правни основания, които са посочени в същата жалба, но по които Съдът на публичната служба не се е произнесъл.
47 Освен това отмяната на обжалваното съдебно решение във всички случаи несъмнено е от полза на Комисията, доколкото при окончателно отхвърляне на жалбата в първоинстанционното производство г‑н Meierhofer не би могъл да предяви срещу нея искане за обезщетение за вреди, които би могъл да твърди, че е претърпял поради действието на решението от 19 юни 2007 г. (вж. в този смисъл Решение по дело Парламент/Richard, точка 41 по-горе, точка 34 и Решение по дело Парламент/Samper, точка 41 по-горе, точка 31).
48 В светлината на гореизложените съображения на г‑н Meierhofer възражението за недопустимост следва да се отхвърли.
По съществото на спора
49 В подкрепа на жалбата си Комисията се позовава по същество на три правни основания, изведени съответно, първото, от нарушението на обхвата на задължението за мотивиране, второто, от несъвместимостта с общностното право на контрола на преценката на членовете на конкурсната комисия, и третото, от нарушение на определени процесуални правила в рамките на процесуално-организационните действия, приети в първоинстанционното производство, и при преценката на доказателствата.
50 На първо място следва да се разгледа третото правно основание.
Доводи на страните
51 Комисията твърди, че Съдът на публичната служба погрешно е приел, че тя е отказала като цяло да представи поисканите документи. Напротив, тя се ограничила, от една страна, само до това да твърди, че тези документи са неотносими за целите на спора, отнесен пред Съда на публичната служба, и от друга страна, да подчертае изключително чувствителния характер на тези документи. По този начин както в хода на съдебното заседание, така и в становището си от 19 май 2008 г. тя е поискала от Съда на публичната служба да изиска тези документи, като приеме мярка за събиране на доказателства под формата на определение, вместо обикновени процесуално-организационни действия, приети на основание член 55 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба.
52 Комисията уточнява, че макар за разлика от Процедурния правилник на Общия съд Процедурният правилник на Съда на публичната служба да не предвижда възможност за приемане на мярка за събиране на доказателства, с която на страните се разпорежда да представят документи, член 24 от Статута на Съда, който се прилага за Съда на публичната служба и предвижда по-специално че съдът на Съюза може да изисква от страните да представят всички документи и да предоставят цялата информация, която той счита за необходима, дава възможност на Съда на публичната служба да приеме такова определение.
53 Освен това Комисията добавя, че Процедурният правилник на Съда на публичната служба в член 44, параграф 2 съдържа разпоредба, която в настоящия случай би позволила да се приеме определение, отговарящо на нейните опасения, свързани с чувствителния характер на поисканите документи. В хода на заседанието пред Общия съд Комисията обаче признава, че не се е позовала изрично на тази разпоредба пред Съда на публичната служба.
54 На първо място, г‑н Meierhofer отвръща, че обжалването пред Общия съд не може да се опира само на правни основания, които са изведени от допуснати в първоинстанционното производство процесуални нарушения, накърняващи интересите на засегнатата страна.
55 Същевременно, независимо дали Съдът на публичната служба може да приеме поисканата от Комисията мярка по събиране на доказателствата или не, липсата на мярката не засяга по никакъв начин интересите на Комисията, тъй като приемането и изпълнението на такава мярка би довело най-много до убеждаване на Съда на публичната служба, че представянето на г‑н Meierhofer е било преценено правилно. Представянето на поисканите документи обаче с нищо не би променило факта, че решението от 19 юни 2007 г. не съдържа достатъчно мотиви, за да обоснове невписването на г‑н Meierhofer в списъка с резерви от конкурса.
56 На второ място, според г‑н Meierhofer евентуалното процесуално нарушение, допуснато от Съда на публичната служба, нямало никакви последици, тъй като Комисията, прикривайки се зад изведеното от член 6 от приложение ІІІ към Правилника задължение за поверителност, не би представила поисканите документи.
57 На трето място, г‑н Meierhofer изтъква, че Съдът на публичната служба не е длъжен да приеме процесуално-организационно действие или мярка по събиране на доказателства, тъй като член 55, параграф 2 от неговия процедурен правилник предвижда просто, че той „може“ да разпореди процесуално-организационни действия, а член 58, параграф 1 от същия правилник гласи, че мерки по събиране на доказателства се приемат от Съда на публичната служба. Впрочем в хода на съдебното заседание г‑н Meierhofer пояснява, в отговор на редица въпроси на Общия съд, че процесуално-организационните действия и мерките по събиране на доказателства имат една и съща цел, а именно да позволят на съда да събере цялата необходима информация за разглеждане на делото. Поради това конкретната им форма не е от особено значение.
58 На последно място, член 44, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба не поражда субективни права за страните, тъй като се ограничава до това да забрани на Съда на публичната служба да предоставя на една страна документите, считани от другата страна за поверителни, преди да се произнесе относно поверителния характер на тези документи.
Съображения на Общия съд
59 На първо място трябва да се подчертае, че както се посочва в точка 49 от обжалваното съдебно решение, решението от 19 юни 2007 г. е опорочено не от пълна липса на мотиви, доколкото на г‑н Meierhofer действително е съобщена общата му елиминаторна оценка, а от недостатъчност на мотивите. Следователно в хода на производството е било възможно да се внесат допълнителни уточнения и да се лиши от предмет правното основание, изведено от липса на мотиви, като се има предвид обаче, че Комисията не може да замества първоначалните погрешни мотиви с изцяло нови (вж. в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд по дело Berlingieri Vinzek/Комисия, точка 23 по-горе, точка 79 и Решение на Първоинстанционния съд от 28 април 2004 г. по дело Pascall/Съвет, T‑277/02, Recueil FP, стр. I‑A‑137 и II‑621, точка 31).
60 На второ място, вярно е, че протоколът от съдебното заседание пред Съда на публичната служба не съдържа информация относно поведението, което Комисията би имала, ако Съдът на публичната служба бе приел мярка по събиране на доказателства, за да разпореди предоставянето на разглежданите документи. Този доклад следователно не позволява на Общия съд да провери естеството на твърденията на Комисията по този въпрос в хода на съдебното заседание. Същевременно от точки 20—23 от становището на Комисията от 19 май 2008 г. ясно личи, че отказът на последната да представи посочените документи, предвид чувствителния им характер, може да се отнася единствено до действително приетите от Съда на публичната служба мерки, а именно процесуално-организационни действия, без обаче от това да може да се предвиди реакцията, която Комисията би имала спрямо разпоредена от Съда на публичната служба мярка по събиране на доказателства.
61 На трето място, следва да се отбележи, че преценката дали е подходящо да се приемe процесуално-организационно действие или мярка по събиране на доказателства принадлежи на съда, а не на страните, като последните могат, ако намерят за необходимо, да оспорят направения в първоинстанционното производство избор в рамките на производство по обжалване.
62 Тези разсъждения не се обезсилват от посоченото от Комисията Решение на Първоинстанционния съд от 27 октомври 1994 г. по дело Fiatagri и New Holland Ford/Комисия (T‑34/92, Recueil, стр. II‑905). Всъщност в точка 27 от посоченото решение Първоинстанционният съд действително приема, че понеже жалбоподателите не посочват и най-малката индиция, годна да постави под въпрос презумпцията за валидност на актовете на институциите, той не може да разпореди поисканите процесуално-организационни действия. Същевременно Първоинстанционният съд се е произнесъл по въпроса дали е подходящо да приеме поисканите от жалбоподателите процесуално-организационни действия. По този начин посоченото решение несъмнено потвърждава, макар и имплицитно, че преценката дали е необходимо приемане на процесуално-организационно действие за целите на постановяване на решението принадлежи на съда, а не на страните, което Комисията изглежда отрича в настоящия случай. Макар да е вярно обаче, че страната няма право да изисква от съда на Съюза да приеме мярка по събиране на доказателства, в не по-малка степен е вярно, че съдът не може да извлича последици от липсата на определена информация в преписката, преди да изчерпи средствата, предвидени в процедурния му правилник, за да получи тази информация от съответната страна.
63 На четвърто място, следва да се констатира, че както припомня Комисията в хода на съдебното заседание пред Общия съд, жалбата в първоинстанционното производство е подадена преди 1 ноември 2007 г., датата на влизане в сила на Процедурния правилник на Съда на публичната служба, съгласно член 121 от същия правилник. Проучването на преписката по делото обаче е започнало с изпращането до страните, на 7 февруари 2008 г., на предварителния доклад за съдебното заседание, поради което е безспорно, че преписката се е развила изцяло при действието на посочения процедурен правилник. При това положение следва да се припомнят накратко съществуващите разлики между Процедурния правилник на Съда на публичната служба и Процедурния правилник на Общия съд по отношение на процесуално-организационните действия и мерките по събиране на доказателства.
64 Един от критериите, възприети в Процедурния правилник на Съда на публичната служба, за разграничаване на тези две категории мерки, изглежда е фактът, че адресат на процесуално-организационните действия (посочени в членове 55 и 56 от посочения правилник) са винаги страните, докато мерките по събиране на доказателства (посочени в членове 57 и 58 от същия правилник) могат да се насочат и към трети лица. Това е критерий, който се различава от възприетия в съдебната практика на Общия съд, според която процесуално-организационните действия (посочени в член 64 от Процедурния правилник) целят да осигурят ефективното развитие на писмената или устната фаза от производството и да улеснят събирането на доказателства, както и да определят въпросите, по които страните трябва да представят допълнителни доводи или които изискват събиране на доказателства, докато мерките по събиране на доказателства (посочени в членове 65—67 от Процедурния правилник) имат за цел да позволят да се докаже истинността на фактическите твърдения на една от страните в подкрепа на посочените от нея правни основания (Решение на Първоинстанционния съд от 18 януари 2005 г. по дело Entorn/Commission, T‑141/01, Recueil, стр. II‑95, точки 129 и 130).
65 Освен това по отношение на формата на мерките член 56 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба уточнява, че секретарят организира уведомяването на страните за процесуално-организационните действия. Съгласно член 58, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба същото се отнася и до мерките по събиране на доказателства, с изключение на тези, които са свързани със свидетелски показания, експертиза и оглед, които трябва да се приемат с определение.
66 От това следва, че за разлика от дял втори, глава трета от Процедурния правилник на Общия съд, дял втори, глава трета от Процедурния правилник на Съда на публичната служба не съдържа изрично правно основание, позволяващо да се приеме определение, с което се разпорежда на една от страните да представи документи като мярка по събиране на доказателства.
67 Без да е необходимо произнасяне по въпроса дали Съдът на публичната служба все пак може да приеме такова определение по силата на член 24 от Статута на Съда, следва да се констатира, че тази възможност е предвидена, поне при определени обстоятелства, в член 44, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба — разпоредба, която впрочем член 56 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба „не […] засяга[…]“.
68 Съгласно член 44, параграф 2 от Процедурния правилник Съда на публичната служба:
„Когато е необходимо Съдът на публичната служба да провери поверителния характер по отношение на една или повече страни на определен документ, който може да има значение за произнасянето по дело, този документ не се предоставя на страните преди края на тази проверка. Съдът на публичната служба може с определение да изисква представянето на посочения документ“.
69 Аналогична разпоредба се съдържа в член 67, параграф 3, втора алинея от Процедурния правилник на Общия съд, с изключение на споменаването на приемане с определение, което би било излишно, доколкото в член 66, параграф 1, втора алинея посоченият правилник вече предвижда, че тези мерки се приемат с определение.
70 От това следва, че в член 44, параграф 2 от своя процедурен правилник Съдът на публичната служба разполага с инструмент, за да реагира на ситуации като тази по настоящото дело, в които една от страните не желае поверителна информация, съдържаща се в документи, които е поканена да представи, да се предава на другата страна, съгласно принципа на състезателност.
71 Всъщност тази разпоредба позволява да се изиска, чрез определение, представянето на документи, за които се твърди, че са поверителни, като същевременно задължава Съда на публичната служба да провери дали страната, която се позовава на поверителния характер на тези документи, има основание да се противопостави на съобщаването им на другата страна, като окончателното решение се взема от съда.
72 От това следва, че въпреки съществуващите разлики между Процедурния правилник на Общия съд и този на Съда на публичната служба, за последния остава възможността да следва същата процедура като Общия съд, според която когато една от страните уведоми съда, че не е в състояние да изпълни процесуално-организационни действия, доколкото твърди, че някои от поисканите документи са поверителни, Общият съд може да приеме определение, с което да разпореди на тази страна да представи въпросните документи, като същевременно предвиди, че на този етап те няма да бъдат предоставяни на насрещната страна (вж. в този смисъл Решение на Първоинстанционния съд от 8 юли 2008 г. по дело Franchet и Byk/Комисия, T‑48/05, Сборник, стр. II‑1585, точки 54 и 55 и Решение на Първоинстанционния съд от 18 март 2009 г. по дело Shanghai Excell M & E Enterprise и Shanghai Adeptech Precision/Съвет, T‑299/05, Сборник, стp. II‑565, точки 24—26).
73 В това отношение несъмнено следва да се отбележи, че нито Статутът на Съда, нито Процедурният правилник на Съда на публичната служба, както впрочем и процедурните правилници на Съда и на Общия съд, предвиждат възможност за налагане на санкция в случай на неизпълнение на такова определение, като единствената възможна реакция срещу отказ е юрисдикцията да изведе последиците от него при постановяване на решението, което слага край на производството (вж. в този смисъл Решение на Съда от 10 юни 1980 г. по дело M./Комисия, 155/78, Recueil, стр. 1797, точки 20 и 21), както е направил Съдът на публичната служба в обжалваното съдебно решение.
74 Това не променя факта, че преди да постъпи по този начин, Съдът на публичната служба е длъжен да изчерпи всички инструменти, с които разполага, за да бъдат представени разглежданите документи. Това е още по-вярно, поради това че освен доводите, свързани с твърдяната неотносимост на тези документи, Комисията ясно мотивира отказа си да ги представи с позоваване на поверителния им характер.
75 Макар проверката дали поверителният характер действително не допуска съответните документи да бъдат включени в преписката и предадени на другата страна да се извършва от Съда на публичната служба, а не от Комисията, също така е вярно, че Съдът на публичната служба е трябвало да приложи разпоредбата, предвидена за тази цел в неговия процедурен правилник.
76 Поради това Комисията основателно настоява пред Съда на публичната служба на поверителния характер на поисканите ѝ документи. При подобни обстоятелства Съдът на публичната служба е трябвало да приложи разпоредбата от процедурния си правилник, която му позволява съответно да вземе предвид посочения поверителен характер и ако е необходимо, да приеме подходящите мерки, за да осигури защитата му.
77 Освен това фактът, че в първоинстанционното производство Комисията никога не се е позовавала изрично на член 44, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда на публичната служба, както самата тя признава в хода на съдебното заседание пред Общия съд в отговор на поставен от него въпрос, е без значение, тъй като Съдът на публичната служба е длъжен да избере по свой почин подходящото процесуално средство, за да събере надлежно доказателствата по преписката. В случая обаче, както посочва Комисията, отново в съдебното заседание пред Общия съд, без това да се оспорва от г‑н Meierhofer, горепосоченият член от Процедурния правилник на Съда на публичната служба позволява да се приеме определение, с което да се изиска представянето на документ, за който се твърди, че е поверителен.
78 В светлината на горепосочените съображения третото правно основание на жалбата следва да бъде уважено и на тази основа да се отмени обжалваното съдебно решение, без да е необходимо да се разглеждат другите две правни основания на жалбата.
По връщането на делото за ново разглеждане от Съда на публичната служба
79 Съгласно член 13, параграф 1 от приложение І към Статута на Съда, ако жалбата е основателна, Общият съд отменя решението на Съда на публичната служба и решава сам спора. Когато фазата на производството не позволява това, той връща делото на Съда на публичната служба за постановяване на решение.
80 В настоящия случай, тъй като Съдът на публичната служба се е произнесъл само по едно от посочените от г‑н Meierhofer правни основания, Общият съд счита, че не може да постанови окончателно решение по делото. Поради това делото следва да се върне на Съда на публичната служба за постановяване на решение.
81 С оглед на това, че делото се връща за ново разглеждане от Съда на публичната служба, Общият съд не се произнася по съдебните разноски, свързани с настоящото производство по обжалване.
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД СЪД (състав по жалбите)
реши:
1) Отменя Решение на Съда на публичната служба (първи състав) от 14 октомври 2008 г. по дело Meierhofer/Комисия (F‑74/07, все още непубликувано в Сборника).
2) Връща делото на Съда на публичната служба за постановяване на решение.
3) Общият съд не се произнася по съдебните разноски.
Постановено в открито съдебно заседание в Люксембург на 12 май 2010 година.
Подписи