РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (втори състав)
15 март 2007 година
Дело F-111/05
Carlos Sanchez Ferriz
срещу
Комисия на Европейските общности
„Длъжностни лица — Оценка — Доклад за развитие на кариерата — Процедура за оценяване за периода 2001—2002 г.“
Предмет: Жалба, подадена на основание член 236 ЕО и член 152 АЕ, с която г‑н Sanchez Ferriz иска отмяната на неговия доклад за развитие на кариерата за периода от 1 юли 2001 г. до 31 декември 2002 г.
Решение: Отхвърля жалбата. Всяка от страните понася направените от нея съдебни разноски.
Резюме
1. Длъжностни лица — Жалба — Жалба срещу доклад за развитие на кариерата
(членове 64 и 65 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд; член 26, седма алинея и член 43 от Правилника за длъжностните лица)
2. Длъжностни лица — Атестиране — Доклад за развитие на кариерата
(член 43 от Правилника за длъжностните лица)
3. Длъжностни лица — Атестиране — Доклад за развитие на кариерата
(член 43 от Правилника за длъжностните лица)
4. Длъжностни лица — Атестиране — Доклад за развитие на кариерата
(член 43 от Правилника за длъжностните лица)
5. Възражение за незаконосъобразност — Обхват — Актове, срещу които може да се повдигне възражение за незаконосъобразност
(член 241 ЕО)
1. В рамките на производството по жалба на длъжностно лице срещу неговия доклад за развитие на кариерата, дори да е обосновано, правното основание — изведено от обстоятелството, че наличието на електронно досие нарушавало член 26, последна алинея от Правилника, доколкото този член не допускал на общностната юрисдикция да се изпраща цялото служебно досие на посоченото длъжностно лице — не би могло по никакъв начин да постави под въпрос законността на спорния доклад за развитие на кариерата. Този довод би могъл най-много да позволи да се поддържа, че по конкретното дело на общностния съд не е била съобщена информацията, предвидена в Правилника. При все това законосъобразността на направената от общностния съд преценка на жалба на длъжностно лице в никакъв случай не е обусловена от изпълнението от институцията ответник на нейното задължение по член 26 от Правилника за разкриване на служебното досие на споменатото длъжностно лице. Единствено общностният съд следва да прецени дали е целесъобразно евентуално да разпореди процесуално-организационни действия и събиране на доказателства.
(вж. точка 31)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 28 ноември 2006 г., Milbert и др./Комисия, T‑47/04, Recueil FP, стр. I‑A‑2‑281 и II‑A‑2‑1455, точка 83
2. Обстоятелството, че при изготвянето на докладите за развитие на кариерата оценяващите отчитат целевата средна стойност, която им е посочена, изобщо не означава, че тяхната свобода на преценка е ограничена до степен, която е в разрез с член 43 от Правилника. Напротив, системата на целевата средна стойност, както е приложена в приетите от Комисията общи разпоредби за изпълнение на член 43 от Правилника, може да утвърди свободата на атестиращите при оценяване на атестираните длъжностни лица и да способства за отразяване на заслугите им в атестацията.
Всъщност, на първо място, тази средна стойност, която е математически израз на оценката на труда на средностатистическо длъжностно лице, не ограничава предоставената на оценяващите възможност да поставят различни индивидуални оценки на труда на всяко длъжностно лице в зависимост от степента, в която трудът се отклонява от горната или долната граница на тази средна стойност.
На второ място, указването на целевата средна стойност 14 по точкова скала от 0 до 20 позволява да се избегне рискът от инфлация на средната атестация, която би довела до намаляване на диапазона от реално използваните от атестиращите точки и следователно би накърнила функцията на атестирането да отрази възможно най-вярно заслугите на атестираните длъжностни лица и да даде възможност за действителното им съпоставяне.
На трето място, системата на целевата средна стойност позволява също да се намали рискът от различия в средните стойности в атестациите, извършвани в различните генерални дирекции, които не биха се дължали на обективни съображения, свързани със заслугите на атестираните длъжностни лица.
На четвърто място, системата на целевата средна стойност отчита най-често срещаните в действителност случаи, а именно равномерното разпределяне на атестираните длъжностни лица около средното ниво на заслуги, каквото представлява целевата средна стойност. Освен това системата, установена с приетите от Комисията общи разпоредби за изпълнение на член 45 от Правилника, позволява на атестиращите, когато особеното положение на дадена служба се отклонява от тези често срещани в действителност случаи, също да се отклонят от целевата средна стойност. Всъщност както произтича от член 6, параграф 1 от тези общи разпоредби за изпълнение, превишаването с една точка на целевата средна стойност не поражда никакви последици.
(вж. точки 40—45)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 25 октомври 2005 г., Fardoom и Reinard/Комисия, T‑43/04, Recueil FP, стр. I‑A‑329 и II‑1465, точки 52, 54 и 55
Съд на публичната служба — 28 юни 2006 г., Sanchez Ferriz/Комисия, F‑19/05, Recueil FP, стр. I‑A‑1‑41 и II‑A‑1‑135, точка 42
3. Не представляват ограничение на свободата на преценка на оценяващите в противоречие с член 43 от Правилника вътрешни указания относно изготвянето на доклади за развитие на кариерата, които предвиждат три референтни интервала, съответстващи на примерно процентно разпределение на личния състав и даващи възможност за различно темпо на напредък в кариерата, при интервал от 17 до 20 точки (бързо развитие на кариерата) за най-много 15 % от длъжностните лица, интервал от 12 до 16 точки (обичайно развитие на кариерата) за около 75 % от длъжностните лица и интервал от 10 до 11 точки (бавно развитие на кариерата) за не повече от 10 % от длъжностните лица.
Всъщност тези референтни интервали са примерни, произтичат от наблюденията върху минали атестации и неспазването им не е свързано с никаква санкция. Посочването на референтни интервали единствено отчита най-често срещаните в действителност случаи, без да това да засяга свободата на оценяващия да се отклони от тях, когато това е обосновано от особеното положение на атестираните длъжностни лица.
(вж. точки 47—50)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд —Fardoom и Reinard/Комисия, посочено по горе, точка 61
Съд на публичната служба —Sanchez Ferriz/Комисия, посочено по-горе, точка 49
4. Свободата на преценка на оценяващия в рамките на изготвянето на доклад за развитие на кариера не е ограничена от намесата на заверяващия в процедурата за оценяване. Заверяващият е оценяващ в пълния смисъл на думата. Всъщност в съответствие с член 7, параграф 4 от приетите от Комисията общи разпоредби за изпълнение на член 43 от Правилника оценяващият и заверяващият изготвят доклада за развитие на кариерата. Освен това съгласно член 7, параграф 5 от тези общи разпоредби за изпълнение, в случай че длъжностното лице изрази желание да проведе разговор със заверяващия, последният може или да измени, или да потвърди доклада за развитие на кариерата. От това следва, че според метода на оценяване, който Комисията е приела за най-подходящ, свободата на оценяващите да оценят справедливо длъжностните лица в зависимост от трите предвидени критерия за оценяване не е ограничена по никакъв начин. Вследствие на това възможността заверителят да измени оценката на оценяващия, впрочем също както апелативният оценяващ може да измени оценката на заверяващия, не представлява нарушение на член 43 от Правилника.
(вж. точки 52 и 53)
5. Обхватът на възражение за незаконосъобразност трябва да се свежда до абсолютно необходимото за разрешаването на съдебния спор. Всъщност член 241 ЕО няма за цел да позволи на страната да оспорва приложимостта на всеки акт с общо приложение, макар и в подкрепа на някой иск или жалба. Актът с общо приложение, за който се твърди, че е незаконосъобразен, трябва да е приложим, пряко или непряко, към конкретния случай, който е предмет на иска или жалбата, и трябва да съществува правна връзка между обжалваното индивидуално решение и въпросния акт с общо приложение.
(вж. точка 59)
Позоваване на:
Съд — 31 март 1965 г., Macchiorlati Dalmas e Figli/Върховен орган, 21/64, Recueil, стр. 227, 245; 13 юли 1966 г., Италия/Съвет и Комисия, 32/65, Recueil, стр. 563 и 594
Първоинстанционен съд — 26 октомври 1993 г., Reinarz/Комисия, T‑6/92 и T‑52/92, Recueil, стр. II‑1047, точка 57; 3 февруари 2000 г., дело Townsend/Комисия, T‑60/99, Recueil FP, стр. I‑A‑11 и II‑45, точка 53