ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
E. SHARPSTON
представено на 26 юли 2017 година(1)
Дело C‑518/15
Ville de Nivelles
срещу
Rudy Matzak
(Преюдициално запитване, отправено от Cour du travail de Bruxelles (Второинстанционен съд по трудовоправни спорове, Брюксел, Белгия)
„Преюдициално запитване — Защита на безопасността и здравето на работниците — Организация на работното време — Понятията „работно време“ и „почивка“ — Пожарникари — Дежурства — Оперативна готовност“
1. С настоящото преюдициално запитване се искат насоки от Съда за тълкуването на Директива 2003/88 относно работното време(2), доколкото тя се прилага за нещатен пожарникар(3), който е длъжен, на ротационен принцип, да бъде на разположение(4) с възможност да се придвижи от работното си място в рамките на определено време. Освен това от Съда се иска да се произнесе: i) относно възможността някои категории пожарникари да бъдат изключени от приложното поле на тази директива; ii) дали държавите членки имат възможност да приемат определение за „работно време“, което е по-широко от определението на Директивата; и iii) дали тълкуването на понятието „работно време“ съгласно Директивата се прилага и по отношение определянето на възнаграждението на лица, които дават домашни дежурства.
Правна уредба
Правото на Съюза
2. Съгласно член 153 ДФЕС:
„1. С оглед постигането на целите на член 151, Съюзът подкрепя и допълва дейностите на държавите членки в следните области:
а) подобряване в частност на работната среда с цел закрилата на здравето и безопасността на работниците;
б) условия на труд;
в) социална сигурност и социална закрила на работниците;
[…]
2. За целта Европейският парламент и Съветът:
[…]
б) могат да приемат в областите, изброени в параграф 1, букви а)—и), посредством директиви, минимални изисквания, които следва да бъдат приложени постепенно, като се имат предвид условията и техническите правила във всяка държава членка.
[…]
5. Разпоредбите на настоящия член не се прилагат спрямо заплащането […]“.
3. Член 1 от Директива 2003/88 предвижда:
„1. Настоящата директива определя минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време.
2. Настоящата директива се прилага за:
а) минималната продължителност на междудневната почивка, междуседмичната почивка и годишния отпуск, на почивките в работно време и максималната продължителност на седмично работно време; и
б) някои аспекти на нощния труд, работата на смени и режима на работа.
3. Настоящата директива се прилага за всички сектори на дейност, както обществени, така и частни, по смисъла на член 2 от Директива 89/391/ЕИО [на Съвета от 12 юни 1989 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място (ОВ L 183, 1989 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 2, стр. 88)], без да се засягат разпоредбите на членове 14, 17, 18 и 19 от настоящата директива.
[…]“.
4. Член 2 от Директива 2003/88 гласи:
„По смисъла на настоящата директива се прилагат следните определения:
1. „работно време“ означава всеки период, през който работникът работи на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения, в съответствие с националното законодателство и/или практика;
2. „почивка“ означава всеки период, който не е работно време;
[…]“.
5. Съгласно член 15 от Директивата:
„Настоящата директива не засяга правото на държавите членки да прилагат или въвеждат законови, подзаконови или административни разпоредби, които са по-благоприятни за защитата на безопасността и здравето на работниците, или да улесняват или разрешават прилагането на колективни трудови договори или споразумения между социалните партньори, които са по-благоприятни за защитата на безопасността и здравето на работниците“.
6. Съгласно член 17, параграфи 2 и 3 от Директива 2003/88:
„2. Дерогациите, предвидени в параграфи 3, 4 и 5, могат да се приемат със законови, подзаконови или административни разпоредби или с колективни трудови договори, или със споразумения между социалните партньори при условие че съответните работници се компенсират с равностойни периоди за почивка, или че в изключителни случаи, когато по обективни причини е невъзможно съответните работници да бъдат компенсирани с такива равностойни периоди за почивка, на тях се осигурява подходяща защита.
3. В съответствие с параграф 2 от настоящия член, се допуска дерогиране на разпоредбите на членове 3, 4, 5, 8 и 16:
[…]
в) в случай на дейности, свързани с непрекъснато обслужване или производство, по-конкретно:
[…]
iii) услуги, свързани с пресата, радиото, телевизията, кинематографското производство, пощенски и далекосъобщителни услуги, бърза помощ, пожарна служба и гражданска защита;
[…]“.
Белгийското право
7. Loi du 14 décembre 2000 fixant certains aspects de l’aménagement du temps de travail dans le secteur public (Закон от 14 декември 2000 г. за някои аспекти на организацията на работното време в публичния сектор, наричан по-нататък „Законът от 14 декември 2000 г.“) транспонира във вътрешното право Директива 93/104 относно организацията на работното време(5). Член 3 от този закон определя понятието „работници“ като „лица, които по силата на законово или договорно отношение […] извършват работа под ръководството на друго лице“. Член 8 предвижда по-специално, че „работно време“ означава периодът, през който работникът е на разположение на работодателя“.
8. Член 186 от Loi du 30 décembre 2009 portant sur diverses dispositions (Тълкувателен закон от 30 декември 2009 г.) предвижда по-специално, че нещатните пожарникари не са „работници“ по смисъла на член 3 от Закона от 14 декември 2000 г.
9. Член 9 bis от Règlement organique du service d’incendie de Nivelles (Правилник за организацията и дейността на противопожарната служба в Нивел) предвижда:
„По време на домашни дежурства всеки член на нещатната група за противопожарна охрана към противопожарната служба в Нивел трябва:
– да се намира непрекъснато на такова разстояние от противопожарната служба, което да му позволява при нормално пътно движение да стигне до нея за не повече от осем минути;
[…]“.
Фактически обстоятелства, производство и преюдициални въпроси
10. Г‑н Rudy Matzak е нещатен пожарникар(6) към Ville de Nivelles (град Нивел), Белгия(7). Според условията на наемането му той е длъжен да бъде на разположение при повикване за работа вечер и през уикенда една на всеки четири седмици. Той получава възнаграждение само за времето на активна служба. Времето, прекарано на разположение, без пожарникарят да е бил повикан да изпълнява професионални задължения (т.нар. „оперативна готовност“)(8), не се заплаща.
11. По време на дежурство г‑н Matzak трябва да може да бъде открит и при нужда да се яви възможно най-бързо в противопожарната служба и във всеки случай в рамките на осем минути при нормални условия(9). Според запитващата юрисдикция това на практика означава, че пожарникарят трябва да живее близо до противопожарната служба и че неговите занимания в тези периоди са съответно ограничени.
12. Тъй като счита, че някои аспекти на прилагания по отношение на него режим, включително размерът на възнаграждението за дежурства, са незадоволителни, г‑н Matzak сезира Tribunal du travail de Nivelles (Първоинстанционен съд по трудовоправни спорове, Нивел), който с решение от 23 март 2012 г. уважава голяма част от исканията му.
13. Град Нивел обжалва това решение пред Cour du travail de Bruxelles (Второинстанционен съд по трудовоправни спорове, Брюксел). Този съд констатира, че съгласно белгийското право работно време по принцип е времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя, като мястото, където се намира работникът или служителят, не изглежда определящо. В светлината на даденото от Съда тълкуване на член 2, параграф 1 от Директива 2003/88(10) се оказва, че определенията на понятието за работно време съгласно белгийското право и съгласно правото на Съюза не съвпадат напълно. Освен това тази юрисдикция отбелязва, че в националната съдебна практика съществува тенденция споровете, свързани с възнаграждението на нещатните пожарникари като г‑н Matzak, да се разрешават чрез позоваване, главно или изключително, на определението на понятието „работно време“ на правото на Съюза. Тъй като счита, че тълкуването на някои разпоредби на Директива 2003/88 от Съда е необходимо за разрешаването на спора в главното производство, тази юрисдикция отправя следните преюдициални въпроси на основание член 267 ДФЕС:
„1) Трябва ли член 17, параграф 3, буква в), подточка iii) от [Директива 2003/88] да се тълкува в смисъл, че разрешава на държавите членки да изключат прилагането на всички разпоредби, транспониращи тази директива, включително разпоредбата, която определя понятията „работно време“ и „почивка“, по отношение на пожарникарите от обществените противопожарни служби?
2) Трябва ли, доколкото определя само минимални изисквания, [Директива 2003/88] да се тълкува в смисъл, че не е пречка за това националният законодател да остави в сила или да приеме определение на понятието „работно време“, което да не е толкова тясно?
3) Трябва ли, като се имат предвид член 153, параграф 5 ДФЕС и целите на [Директива 2003/88], член 2 от тази директива, който определя основните използвани в нея понятия, и по-специално „работно време“ и „почивка“, да се тълкува в смисъл, че не се прилага по отношение на понятието за работно време, с оглед на което се определят възнагражденията, дължими при домашни дежурства?
4) Пречка ли е [Директива 2003/88] за това да се приеме за работно времето на домашно дежурство, когато, въпреки че работникът дава това дежурство в дома си, задълженията му по време на дежурството (като например задължението да се отзове на повикване от работодателя в рамките на 8 минути) чувствително ограничават възможността за други занимания?“.
14. Писмени становища са представили страните в главното производство, белгийското, френското, нидерландското правителство и правителството на Обединеното кралство, както и Европейската комисия. В съдебното заседание на 15 декември 2016 г. всички страни, с изключение на нидерландското правителство, са изслушани и са отговорили на въпросите на Съда.
Преценка
Предварителни въпроси
По допустимостта
15. Град Нивел и Комисията повдигат въпроси, които се отнасят (изцяло или отчасти) до допустимостта на преюдициалното запитване(11).
16. Съображенията им са свързани с това, че предметът на спора пред запитващата юрисдикция е заплащането, на което има право г‑н Matzak за извършената от него работа като нещатен пожарникар, а не въпросът за неговото работно време. Доколкото член 153, параграф 5 ДФЕС изключва въпросите относно заплащането от обхвата на член 153 (включващ подобряването на безопасността и здравето на работниците, с които е свързана Директива 2003/88), въпросите на запитващата юрисдикция засягат проблеми, по които Съдът не е компетентен да се произнесе.
17. В това отношение според постоянната съдебна практика Съдът може да отхвърли отправено от национална юрисдикция запитване само когато е очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителните факти или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси. Свързаните с правото на Съюза въпроси по презумпция са релевантни(12).
18. Възниква ли в настоящия случай такъв въпрос?
19. Според мен да.
20. Макар проучването на акта за преюдициално запитване и на представената пред Съда национална преписка да показва, че искът на г‑н Matzak по същество се отнася до заплащането му, това само по себе си не е определящо за преценката дали Съдът трябва да разгледа отправените въпроси. В този контекст въпросът, на който следва да се даде отговор, не е: „какъв е предметът на спора в главното производство“, а по-скоро дали исканото тълкуване на правото на Съюза има връзка с действителните факти и с предмета на спора в главното производство. В акта за преюдициално запитване се посочва, че определението на понятието „работно време“ в правото на Съюза е от значение за разрешаването на въпроса за възнаграждението на нещатните пожарникари като г‑н Matzak(13). Следователно тълкуването на това понятие от Съда ще даде на запитващата юрисдикция полезни насоки за разрешаване на спора, с който е сезирана. Предвид тези съображения преюдициалните въпроси са допустими(14).
Смисълът на понятието „работник“
21. Въпреки че член 2 от Директива 2003/88 определя понятието „работно време“ като всеки период, през който „работникът работи“, Директивата не съдържа определение на самото понятие „работник“.
22. В писменото си становище и в съдебното заседание френското правителство се позовава на положението във Франция, където, както се твърди, непрофесионалните пожарникари се наемат на основание, което изключва отношения на субординация, и те не получават заплата в това си качество. Вместо това те получават обезщетение („indemnité“), което не е предмет на облагане с данък или удръжки за социално осигуряване. Подобно на това, белгийското правителство посочва, че нещатните пожарникари в тази държава членка не се считат за работници по смисъла на съответните национални правни разпоредби(15), а имат статута на „платени доброволци“ („bénévolat indemnisé“).
23. Означава ли това, че тези пожарникари не следва да се квалифицират като „работници“ по смисъла на Директивата?
24. Съдът е постановил, че понятието „работник“ съгласно Директивата има самостоятелно значение в правото на Съюза(16). То следва да се разбира като „всяко лице, което извършва реални и ефективни дейности, с изключение на дейностите, които са толкова незначителни, че се явяват единствено странични и допълнителни“. Характерно за трудовото правоотношение е обстоятелството, че през определен период от време лицето полага труд в полза на друго лице и под негово ръководство, срещу което получава възнаграждение(17). На Съда не се е налагало да разглежда въпроса какво съставлява „възнаграждение“ за целите на това определение. Все пак известни насоки могат да се изведат от текста на член 157, параграф 2 ДФЕС (в контекста на равното заплащане), който определя понятието „заплащане“ като сума, „[…] изплатена пряко или непряко от работодателя на работника за неговия труд“(18).
25. По-специално, Съдът приема, че Директивата се прилага за професионалните пожарникари(19). Що се отнася до прилагането ѝ и по отношение на пожарникарите от други категории, според мен нищо в акта за преюдициално запитване не подсказва, че пожарникарите от категорията на г‑н Matzak не извършват реални и ефективни дейности и не са „под ръководството на друго лице“, а именно на противопожарната служба(20). За да работи последната ефективно, очевидно всички членове на противопожарния екип (независимо дали са професионални пожарникари, нещатни пожарникари или пожарникари доброволци) трябва да работят при спазване на указанията и издадените разпореждания, включително като бъдат на разположение при повикване за активна служба на ротационен принцип. По отношение на въпроса дали сумите, които г‑н Matzak получава за своята служба, представляват „възнаграждение“ или „плащане“ по смисъла на посочения в точка 24 по-горе критерий, освен (относително несвързаните) твърдения на белгийското правителство, Съдът не разполага с достатъчно информация за точните разпоредби относно положението в тази държава, което не позволява допълнителен коментар. Този въпрос е от компетентността на националната юрисдикция, която следва да приложи току-що посочения критерий. Тъй като понятието „работник“ е понятие от правото на Съюза, точното определяне на статута на лицето, което предоставя услуги, и категоризирането на паричните средства, които то получава за предоставянето на тези услуги, съгласно националното право не може по дефиниция да бъде решаващо.
По първия въпрос
26. С първия въпрос запитващата юрисдикция по същество пита дали държавите членки могат да изключат прилагането на всички разпоредби, транспониращи Директива 2003/88 в националното право, включително разпоредбите, които определят понятията „работно време“ и „почивка“, по отношение на някои категории пожарникари.
27. Тези определения се съдържат в член 2 от Директивата. Както е видно от текста на член 17, параграф 3 от Директива 2003/88, само изрично посочените в него разпоредби могат да бъдат предмет на дерогация по отношение по-специално на противопожарните служби(21). Така член 17, параграф 3 предвижда, че държава членка, която отговаря на изискванията по член 17, параграф 2, може да дерогира разпоредбите на членове 3, 4, 5, 8 и 16 от Директивата. Тази възможност не обхваща определенията на понятията „работно време“ и „почивка“, установени в член 2, и доколкото член 17, параграф 3, както и всички дерогиращи разпоредби(22), трябва да се тълкуват стеснително, според мен е неуместно възприемането на широк подход, който може да надхвърли рамките на изричната формулировка на дерогацията(23).
28. Поради това считам, че отговорът на първия въпрос трябва да гласи, че член 17, параграф 3, буква в), подточка iii) от Директива 2003/88 следва да се тълкува в смисъл, че допуска държавите членки да изключат прилагането само на посочените в член 17, параграф 3 разпоредби от тази директива по отношение на някои категории пожарникари от обществените противопожарни служби. Той не допуска държавите членки да изключат прилагането на всички разпоредби, транспониращи тази директива, и по-специално на разпоредбите, определящи понятията „работно време“ и „почивка“, по отношение на тези работници.
По втория въпрос
29. С втория си въпрос запитващата юрисдикция пита може ли, доколкото определя само минимални изисквания, Директива 2003/88 да се тълкува в смисъл, че не е пречка националният законодател да приеме определение на понятието „работно време“, което да не е толкова тясно.
30. Белгийското правителство твърди, че този въпрос е недопустим, посочвайки, че белгийският Cour de cassation (Касационен съд) многократно се е произнасял, че понятието за работно време в белгийското право следва да се тълкува по същия начин както в правото на Съюза и че запитващата юрисдикция разполага с всички необходими материали, за да разбере това понятие. В това отношение се позовава по-специално на решение Dzodzi(24), като посочва, че точка 42 от същото решение дава достатъчно основание да се твърди, че Съдът е компетентен да се произнася преюдициално съгласно член 267 ДФЕС в случаите, когато съществува реална опасност от разминаване между правото на Съюза, от една страна, и разпоредба на националното право, която се позовава на разпоредба на правото на Съюза, от друга страна.
31. Вече посочих, че съществува презумпция за релевантност на отправените до Съда въпроси, които са свързани с тълкуване на разпоредба от правото на Съюза(25). Не виждам основание за отклонение от тази презумпция в настоящия случай. Запитващата юрисдикция е посочила, че отговорът на въпросите, свързани с възнаграждението на нещатните пожарникари съгласно националното право, може да се основава на определението на понятието „работно време“ съгласно правото на Съюза(26). Очаква се отговорът на втория въпрос да бъде полезен за решаването на спора пред запитващата юрисдикция. На това основание Съдът следва да даде отговор. По отношение приложимостта на решение Dzodzi, в последваща съдебна практика Съдът е постановил, че е компетентен да се произнесе в случаи, в които фактите в главното производство не попадат в приложното поле на правото на Съюза, но съответните разпоредби от правото на Съюза са приложими в националното право (по силата на препращане към правото на Съюза), и когато въпросните национални разпоредби не ограничават прилагането на последното(27). В настоящия случай ми се струва, че националното положение, така както е описано в акта за преюдициално запитване, включва препращане към правото на Съюза, което не ограничава прилагането му. По тази причина не мога да приема довода на белгийското правителство. Струва ми се, че става дума за въпрос, на който Съдът е компетентен и следва да отговори.
32. Връщайки се към самия въпрос, на пръв поглед може да изглежда, че той изисква утвърдителен отговор. Наистина член 1 от Директива 2003/88 предвижда, че Директивата определя минимални изисквания за безопасност и здраве и че както изтъкват г‑н Matzak и Комисията, член 15 оправомощава държавите членки да прилагат или въвеждат разпоредби, които са по-благоприятни за защитата на безопасността и здравето на работниците. Освен това определението на понятието „работно време“ в член 2 изрично предвижда, че трябва да се има предвид „националното законодателство и/или практика“.
33. Според мен действителното положение е по-сложно. С приемането на Директива 2003/88 (тогавашният) законодател на Общността е имал за цел да определи минимални стандарти, които да се прилагат в целия (понастоящем) Европейски съюз(28). Това се постига по-специално чрез изработване на определения на понятията „работно време“ и „почивка“, които да бъдат еднакви във всички държави членки. Следователно тези определения трябва да се тълкуват в съответствие с обективните характеристики и въз основа на структурата и целта на Директивата, тъй като само такова тълкуване може да осигури пълната ефективност на Директивата и единното прилагане на тези понятия във всички държави членки(29). Следователно държавата членка няма свобода на действие при прилагането на Директивата, позволяваща ѝ да възприеме по-широка формулировка на тези определения.
34. Това, разбира се, не означава, че държавите членки не могат да подобряват предоставената с Директивата защита, като използват различни законодателни техники. Държавите членки могат например да предвидят по-дълги почивки от предвидените в членове 3—7 от Директивата при упражняване на правата си, предоставени им от член 15. Същото важи и за разпоредбите, регламентиращи нощния труд и работата на смени в членове 8—13. В такъв случай обаче държавите членки трябва да възприемат определенията за „работно време“ и „почивка“, установени в член 2.
35. Затова според мен отговорът на втория въпрос трябва да гласи, че Директива 2003/88 следва да се тълкува в смисъл, че не допуска националният законодател на държава членка да запази или приеме определение на понятието „работно време“, което е по-широко от определението в Директивата. Законодателят на тази държава членка обаче може да засили предоставената на работниците защита, при условие че по този начин не се отклонява от смисъла на това определение.
По третия въпрос
36. С третия въпрос запитващата юрисдикция пита дали член 2 от Директива 2003/88, който определя т.нар. от запитващата юрисдикция „основни използвани в нея понятия“, включително „работно време“ и „почивка“, може да се тълкува в смисъл, че не се прилага по отношение на понятието за работно време, с оглед на което се определят възнагражденията, дължими на пожарникарите като г‑н Matzak.
37. За да се даде отговор на този въпрос, е необходимо да се уточни неговият обхват. Първо, доколкото е релевантен в настоящия случай, член 2 от Директива 2003/88 не определя други времеви понятия освен „работно време“ и неразривно свързаното с него „почивка“. Въпросът дали определението на „работно време“ обхваща случаи като този на г‑н Matzak, е предмет на четвъртия въпрос на запитващата юрисдикция.
38. Второ, извън всякакво съмнение е, че ролята на Съда в производството по член 267 ДФЕС е ограничена до тълкуване на правото на Съюза. Той не може да тълкува националното право, като компетентността за това принадлежи изцяло на съдилищата на съответната държава членка(30). Затова, макар запитващата юрисдикция да посочва, че в националната съдебна практика съществува тенденция за разрешаване на въпроса за възнаграждението на нещатните пожарникари чрез позоваване на определението на понятието „работно време“ съгласно правото на Съюза(31), въпросът за действието на тези правила съгласно вътрешното право не е от компетентността на Съда. При условие че националните правила съответстват на правото на Съюза, държавите членки могат да структурират въпросното национално законодателство по своя преценка, а националните съдилища са компетентни да го тълкуват. Следователно в анализа си по този въпрос ще разгледам (само) въпросите от правото на Съюза.
39. В светлината на горните съображения ми се струва, че третият въпрос се разбира най-ясно, ако бъде формулиран така: прилага ли се автоматично и безусловно определението на понятието „работно време“, уредено в член 2 от Директива 2003/88, за регламентиране на заплащането на работниците, които имат право да се ползват от защитата на безопасността и здравето, предоставена с тази Директива.
40. Според мен такава автоматична връзка не съществува.
41. Директива 2003/88 е приета на основание настоящия член 153, параграф 2 ДФЕС. Тази разпоредба оправомощава законодателя на Съюза да приеме директиви, които определят минимални изисквания за постепенна хармонизация по отношение на (доколкото е от значение за настоящото заключение) здравето и безопасността (член 153, параграф 1, буква а), условията на труд (член 153, параграф 1, буква б) и социалната сигурност и социалната закрила (член 153, параграф 1, буква в). В параграф 5 изрично се отбелязва, че „[р]азпоредбите на настоящия член не се прилагат спрямо заплащането“. Следователно последното е въпрос от компетентността единствено на държавите членки(32).
42. Това разделение на правомощията е отразено и в практиката на Съда. В решение Dellas и др. Съдът посочва във връзка с Директива 93/104, че както целта, така и формулировката на Директивата водят до извода, че последната не се прилага по отношение възнаграждението на работниците. Освен това допълва, че това тълкуване следва недвусмислено от настоящия член 153, параграф 5 ДФЕС(33). В определение Vorel Съдът потвърждава прилагането на този принцип във връзка с Директива 2003/88(34).
43. Това само по себе си е достатъчно да се каже в отговор на третия въпрос. Както обаче правилно забелязва нидерландското правителство, макар Директива 2003/88 да не изисква държавите членки да прилагат определението за „работно време“ по въпроси за възнаграждение, тя също така не предвижда, че не могат да го правят. Следователно държава членка може в рамките на своята компетентност да приеме национално законодателство, което да предвижда, че възнаграждението на една или повече категории работници се основава на това определение. Трудовите договори и колективните трудови договори също обикновено използват понятието „работно време“ във връзка с броя на отработените часове и договорените равнища на заплащане, определящи общото възнаграждение. Тези равнища на заплащане също могат да се различават в зависимост от типа на разглежданото работно време (време на активна служба, дежурство)(35). Всичко това е въпрос на националното право.
44. Поради това считам, че отговорът на третия въпрос трябва да гласи, че определението за „работно време“ в член 2 от Директива 2003/88 не се прилага автоматично и безусловно за регламентиране на заплащането на работници, които имат право да се ползват от предоставената в тази директива защита на безопасността и здравето. Все пак, въпреки че тази директива не изисква държавите членки да прилагат определението за „работно време“ по въпроси, свързани с възнаграждение, тя също така не предвижда, че те не могат да го направят. От това следва, че държавите членки могат да приемат вътрешно законодателство, което предвижда, че възнаграждението на една или повече категории работници следва да се основава на това определение.
По четвъртия въпрос
45. С четвъртия въпрос запитващата юрисдикция по същество пита дали определението на понятието „работно време“ в член 2, параграф 1 от Директива 2003/88, следва да се тълкува в смисъл, че се прилага по отношение на работници като г‑н Matzak, които дават дежурства и са длъжни да се отзовават на обаждания от работодателя в рамките на кратък период от време (в случая осем минути), без същевременно да са задължени физически да присъстват в помещенията на работодателя, и чиито възможности за други занимания през това време може да са съответно ограничени.
46. Като предварителна бележка следва да посоча, че макар запитващата юрисдикция да формулира своя въпрос, изхождайки от това, че „работникът дава това дежурство в дома си“, действителното изискване, посочено в акта за преюдициално запитване, не е работникът да бъде в дома си по време на дежурството, а да е в състояние да стигне до местоработата си в рамките на осем минути(36). Предвид казаното, на практика може да се окаже, че работниците действително прекарват дежурствата си у дома и като пряка последица от това изискване домът им трябва да се намира в радиуса, който това ограничение налага.
47. Разглеждайки въпроса по същество, г‑н Matzak твърди, че от фактите по делото и съдебната практика следва недвусмислено, че дежурствата му представляват работно време. По-специално, фактът, че по време на дежурство може и да не бъде повикан за активна работа, е ирелевантен. Той е длъжен да бъде на разположение на работодателя и да може да бъде открит по всяко време, поради което свободата му на движение и свободата да организира делата си е силно ограничена по време на дежурство. Неспазването на тези изисквания може да доведе до дисциплинарни, а вероятно и до наказателни санкции. Положението на г‑н Matzak, включващо задължение много бързо да се яви на работното място, на практика търпи много по-голямо ограничение, отколкото това на работник, който е дежурен, но разполага със значително повече време за придвижване или може да се намеси от разстояние. Следователно трябва да се счита, че той е на разположение на работодателя си през цялото време на дежурството.
48. Макар да виждам, поне отчасти, логиката на тези твърдения, не съм убедена, че положението е така просто, както го представя г‑н Matzak.
49. Отправната точка на всеки анализ според мен трябва да бъде формулировката на член 2, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/88. Той определя понятието „работно време“ като „всеки период, през който работникът работи на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения“, а понятието „почивка“ — като „всеки период, който не е работно време“. Както посочват няколко от страните, представили писмени становища, и дори Съдът в своята практика, разграничението е двуполюсно: времето или е работно, или не е(37). Законодателят не е сметнал за необходимо да предвиди друга междинна категория или категории, които да позволяват по-голяма прецизност или детайлност. Вероятно може да се съжалява за тази липса на гъвкавост; текстът на закона обаче е такъв.
50. Доколкото категорията „почивка“ по определение е производна, в следващия анализ ще се фокусирам върху понятието „работно време“. Известни насоки за тълкуването му могат да се открият във вече съществуващата съдебна практика.
51. Така Съдът много кратно е постановявал, че понятието „работно време“ по смисъла на Директива 2003/88 е самостоятелно понятие на правото на Съюза, което трябва да бъде определено съгласно обективни характеристики, като се отчитат системата и целта на тази директива, насочена към подобряване условията на живот и труд на работниците(38). Три изисквания трябва да бъдат изпълнени. Първо, работникът трябва да е „на работа“, второ, той трябва да бъде на разположение на работодателя и трето — да изпълнява дейността или задълженията си(39).
52. За първи път Съдът е сезиран с искане за тълкуване на тези изисквания по делоSimap(40). Делото се отнася до работното време на лекарите от екипи за първична помощ, които работят към здравен център. През част от времето те били длъжни да присъстват на работното място, докато през останалото време трябвало само да има възможност за връзка с тях. Съдът приема, че разликата между двете е съществена. По отношение на първото, дори ако дейността е различна според обстоятелствата, фактът, че лекарите са длъжни да присъстват и да са на разположение на работното място с оглед предоставянето на техните професионални услуги, означава, че те изпълняват своите задължения. Следователно изискването на член 2, параграф 1 е изпълнено. За целите на второто обаче, макар да са на разположение на работодателя, доколкото той трябва да може да се свърже с тях, лекарите могат да организират времето си при по-малко ограничения и да следват своите собствени интереси. Следователно това време попада в категорията „почивка“(41).
53. ДелоJaeger(42) се отнася до работещ в болница лекар, който е длъжен да прекарва дежурствата си в помещенията на работодателя. Определена му е стая с легло, в което може да спи, когато услугите му не са необходими. Съдът повтаря съображенията си от решение Simap(43), но посочва, че не се е произнасял по случай, в който на работника е предоставена възможност да почива или спи по време на дежурство в помещенията на работодателя. Той постановява, че този елемент е ирелевантен. Според него „определящ фактор“ е това, че работникът е длъжен да присъства на посоченото от работодателя място и да бъде на разположение на работодателя, за да може незабавно да предостави услугите си в случай на нужда. Следователно не може да се счита, че работникът е в „почивка“ през въпросния период от време(44). В отговор на въпроса на националната юрисдикция обаче Съдът пояснява, че решението му се прилага в случаите, когато работникът е „длъжен физически да присъства в болницата“(45). Въпросните работници търпят значителни ограничения по отношение начина на организиране на времето, като са разделени от семействата си и социалната си среда. Съдът добавя, че тълкуването му на понятието „работно време“ не може да се оспорва чрез възражения, основани на икономически и организационни последици, каквито според някои държави членки ще възникнат, ако това време се квалифицира като „работно време“(46).
54. В решение Dellas(47), което също е свързано с изискването работници, предоставящи услуги на лица със специални потребности, да прекарват времето на дежурство в помещенията на работодателя, заключението на Съда е идентично с това по дело Jaeger.
55. Определение Grigore(48) се отнася до горски надзирател, на когото работодателят е предоставил работно жилище в периметъра на поверения му горски участък. Той бил длъжен да прекарва периоди от време там(49). Съдът приема, че предоставянето на това жилище само по себе си не е убедително доказателство, че прекараните в него периоди от време представляват „работно време“ единствено поради факта, че то се намира в периметъра на поверения на г‑н Grigore участък; ако обаче той бил длъжен да бъде на непосредствено разположение на своя работодател, за да предостави съответните услуги в случай на нужда, тази хипотеза би отговаряла на определението на понятието(50).
56. Накрая(51), по дело Federación de Servicios Privados del sindicato Comisiones obreras (наричано по-нататък„Tyco“)(52) Съдът е сезиран с искане да разгледа въпроса дали в случаите, когато работниците нямат фиксирано или обичайно работно място, времето за придвижване от местоживеенето им до клиентите на работодателя, съгласно определеното от работодателя, представлява „работно време“. Съдът приема, че е така. Той посочва принципа, изведен от решение Jaeger, че решаващият фактор за преценката дали са налице елементите на определението е фактът, че работникът е длъжен да присъства физически на определено от работодателя място и да извърши необходимите престации. Същевременно Съдът подчертава изложените в решение Simap принципи, че възможността за работниците да се посветят на собствените си интереси, е фактор, от който може да се направи извод, че въпросният период не представлява работно време по смисъла на Директива 2003/88. Случаят на работниците в главното производство обаче не е такъв; въпреки че разполагат с известна свобода, по време на тези придвижвания те са подчинени на указанията на техния работодател(53).
57. Според мен становището, че „фактът, че работникът е длъжен да присъства физически на определено от работодателя място и да извърши необходимите престации“, е „решаващ фактор“, трябва да се тълкува предпазливо. Очевидно то се прилага в случаи като тези по дела Jaegerи Dellas, в които има задължение дежурството да се прекарва в помещенията на работодателя. Фактът, че работникът може реално да не работи през цялото време, е ирелевантен. Също така това не е решаващо по дело Grigore, където Съдът подчертава и степента на свобода, с която разполага работникът. Всъщност този аспект е в основата на решението на Съда по дело Simap. Струва ми се, че качеството на времето, с което разполага работникът при дежурство (както е видно например от възможността да се посвети на собствените си интереси и семейство)(54), е също толкова важно. Фактът, че във всеки конкретен случай работникът може да реши да прекара дежурството си в относителна близък радиус до работното място, според мен не отменя необходимостта да се обърне необходимото внимание на качеството на прекараното време. Освен когато работникът може да се намеси от разстояние, естеството на този тип задължение може да налага той да остане близо до работното си място. В този контекст от основно значение е не точната степен на близост до работното място, а качеството на прекараното време. Запитващата юрисдикция, която единствена може да преценява фактическите обстоятелства, е компетентна да се произнесе дали качеството на прекараното в дежурство време от г‑н Matzak е засегнато от наложените от работодателя ограничения в такава степен, че следва да се определи като работно време.
58. Поради изложените съображения считам, че отговорът на четвъртия въпрос трябва да гласи, че определението на понятието „работно време“ в член 2, параграф 1 от Директива 2003/88 не следва да се тълкува в смисъл, че в обхвата му автоматично попадат работници, които дават дежурства и са задължени да могат да се отзовават на повиквания от работодателя си в рамките на кратък период от време (без същевременно да са длъжни физически да присъстват в помещенията на работодателя) и чиито възможности за други занимания през въпросния период от време са съответно ограничени. Трябва да се вземе предвид по-скоро качеството на времето, с което работникът разполага по време на такъв тип дежурство, като например възможността му да се посвети на собствените си интереси и семейство. В този контекст от основно значение е не точната степен на необходимата близост до работното място, а качеството на прекараното време. Националната юрисдикция е компетентна да прецени въз основа на фактите по конкретното дело дали този период от време следва да се квалифицира като „работно време“.
Заключение
59. В светлината на всички изложени по-горе съображения считам, че Съдът следва да отговори на отправените от Cour du travail de Bruxelles (Второинстанционен съд по трудовоправни спорове, Брюксел, Белгия) въпроси, както следва:
„1) Член 17, параграф 3, буква в), подточка iii) от Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време следва да се тълкува в смисъл, че допуска държавите членки да изключат прилагането само на посочените в член 17, параграф 3 разпоредби от тази директива по отношение на някои категории пожарникари от обществените противопожарни служби. Той не допуска държавите членки да изключат прилагането на всички разпоредби, транспониращи тази директива, и по-специално на разпоредбите, определящи понятията „работно време“ и „почивка“, по отношение на тези работници.
2) Директива 2003/88 следва да се тълкува в смисъл, че не допуска националният законодател на държава членка да запази или приеме определение на понятието „работно време“, което е по-широко от определението в Директивата. Законодателят на тази държава членка обаче може да засили предоставената на работниците защита, при условие че по този начин не се отклонява от смисъла на това определение.
3) Определението за „работно време“ в член 2 от Директива 2003/88 не се прилага автоматично и безусловно за регламентиране на заплащането на работници, които имат право да се ползват от предоставената в тази директива защита на безопасността и здравето. Все пак, въпреки че тази директива не изисква държавите членки да прилагат определението за „работно време“ по въпроси, свързани с възнаграждение, тя също така не предвижда, че те не могат да го направят. От това следва, че държавите членки могат да приемат вътрешно законодателство, което предвижда, че възнаграждението на една или повече категории работници следва да се основава на това определение.
4) Определението на понятието „работно време“ в член 2, параграф 1 от Директива 2003/88 не следва да се тълкува в смисъл, че в обхвата му автоматично попадат работници, които дават дежурства и са задължени да могат да се отзовават на повиквания от работодателя си в рамките на кратък период от време (без същевременно да са длъжни физически да присъстват в помещенията на работодателя) и чиито възможности за други занимания през въпросния период от време са съответно ограничени. Трябва да се вземе предвид по-скоро качеството на времето, с което работникът разполага по време на такъв тип дежурство, като например възможността му да се посвети на собствените си интереси и семейство. В този контекст от основно значение е не точната степен на необходимата близост до работното място, а качеството на прекараното време. Националната юрисдикция е компетентна да прецени въз основа на фактите по конкретното дело дали този период от време следва да се квалифицира като „работно време“.