РЕШЕНИЕ НА ОБЩИЯ СЪД (втори състав)
24 октомври 2014 година(*)
„Арбитражна клауза — Програма за действие на Общността в областта на общественото здраве — Договор за финансиране на проект — Жалба за отмяна — Дебитно известие — Договорен характер на спора — Необжалваем акт — Недопустимост — Промяна на правната квалификация на жалбата — Допустими разходи“
По дело T‑29/11
Technische Universität Dresden, установен в Дрезден (Германия), за който се явява G. Brüggen, адвокат,
жалбоподател,
срещу
Европейска комисия, представлявана първоначално от W. Bogensberger и D. Calciu, впоследствие от M. Bogensberger и F. Moro, в качеството на представители, подпомагани от R. Van der Hout и A. Köhler, адвокати,
ответник,
с предмет искане за отмяна на дебитно известие № 3241011712 на Комисията от 4 ноември 2010 г. за възстановяване на сумата от 55 377,62 EUR, платена на жалбоподателя като финансова помощ в рамките на проект от програмата за действие на Общността в областта на общественото здраве (2003—2008 г.),
ОБЩИЯТ СЪД (втори състав),
състоящ се от: M. E. Martins Ribeiro, председател, S. Gervasoni (докладчик) и L. Madise, съдии,
секретар: J. Weychert, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 24 юни 2014 г.,
постанови настоящото
Решение
Обстоятелства, предхождащи спора
1 Жалбоподателят, Technische Universität Dresden, е висше учебно заведение по публичното право.
2 На 21 април 2004 г. жалбоподателят сключва с Комисията на Европейските общности, действаща за Европейската общност, договор под номер 2003114 (SI2.377438) (наричан по-нататък „договорът за финансиране“) относно финансирането на проекта „Collection of European Data on Lifestyle Health Determinants — Coordinating Party (LiS)“ (наричан по-нататък „проектът“), който се осъществява в рамките на програмата за действие на Общността в областта на общественото здраве (2003—2008 г.). Продължителността на проекта е 24 месеца — от 15 април 2004 г. до 15 април 2006 г.
3 Договорът за финансиране предвижда предоставянето на жалбоподателя на помощ в размер на 60 % от очакваните допустими общи разходи по проекта, с горна граница 327 150 EUR.
4 Съгласно член I.8, първа алинея от договора за финансиране предоставянето на помощта се урежда от разпоредбите на договора, приложимите норми на Общността и при условията на евентуалност — от белгийското право, отнасящо се до предоставянето на помощи. Освен това съгласно член I.8, втора алинея от същия договор бенефициерите могат да оспорят пред Общия съд решенията на Комисията за прилагане на неговите разпоредби и за условията за това прилагане, като в случай на обжалване могат да се обърнат към Съда.
5 Между 14 май 2004 г. и 13 декември 2006 г. Комисията превежда в полза на жалбоподателя три вноски в размер общо на 326 555,84 EUR. Тази сума съответства на 60 % от заявената обща стойност на проекта, който възлиза на 544 259,73 EUR.
6 На 16 и 17 юли 2007 г. е направен финансов одит на жалбоподателя.
7 С писмо от 11 януари 2008 г. Комисията предоставя доклада от одита на жалбоподателя. В доклада са посочени недопустимите разходи в общ размер на 90 829,47 EUR. Сумата съответства на сумата за разходи за персонал (46 125,66 EUR), за предоставяне на услуги (12 918,45 EUR), за административни разходи (3 030,83 EUR) и на разноските, свързани с резерва за непредвидени разходи (24 341,17 EUR), към които са добавени непреките разходи, приети също за недопустими (4 413,36 EUR). В сумата не са включени никакви пътни разходи, макар от посочените в доклада обяснения да е видно, че не са били допустими пътни разходи в размер на 638,04 EUR, свързани с организирането през септември 2005 г. на среща в Кипър.
8 Следвайки препоръката от одиторския доклад, с писмо от 11 януари 2008 г. Комисията иска от жалбоподателя да възстанови сумата от 54 497,68 EUR, представляваща разликата между предоставената финансова помощ въз основа на заявената от жалбоподателя обща стойност и максималното финансово участие, което въз основа на одита е определено на 272 058,16 EUR. Комисията приканва жалбоподателя да изложи съображенията си по така направените констатации.
9 С писмо от 20 февруари 2008 г. жалбоподателят приема да възстанови 24 763,13 EUR, оспорва някои констатации от одиторския доклад и предоставя на Комисията документи, с които цели да докаже допустимостта на някои от разходите, за които в доклада е прието, че не са допустими.
10 С писмо за предварителна информация от 18 февруари 2009 г. (наричано по-нататък „писмото за предварителна информация“) Комисията определя на 92 296,04 EUR размера на недопустимите разходи, след като анализира представените от жалбоподателя съображения и документи. В приложението към писмото тя уточнява по-конкретно, че този размер покрива разходи за персонал (44 156,76 EUR), разходи за пътуване и престой (3 083,65 EUR), разходи за предоставяне на услуги (13 270,27 EUR) и представлява обща сума за възстановяване в размер на 55 377,62 EUR.
11 С писма от 13 и 31 март 2009 г. жалбоподателят оспорва тези съображения и предоставя допълнителни документи. Той приема да възстанови единствено сумата от 27 309,29 EUR.
12 С дебитното известие № 3241011712 от 4 ноември 2010 г. (наричано по-нататък „дебитното известие“), съобщено на жалбоподателя с писмо от 11 ноември, Комисията иска от него да възстанови до 20 декември 2010 г. сумата от 55 377,62 EUR. Жалбоподателят получава известието на 15 ноември 2010 г.
Производство и искания на страните
13 На 14 януари 2011 г. жалбоподателят подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд.
14 С подадена в секретариата на Общия съд на 31 март 2011 г. отделна молба Комисията повдига възражение за недопустимост на основание член 114, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд. Жалбоподателят представя своето становище по това възражение в определения му срок.
15 След частичното обновяване на състава на Общия съд делото е възложено на нов съдия докладчик. Впоследствие той е разпределен към втори състав, поради което последният поема разглеждането на делото.
16 С определение на Общия съд от 20 ноември 2013 г. възражението за недопустимост е съединено със спора по същество и Общият съд не се произнася по въпроса за съдебните разноски.
17 В съответствие с член 47, параграф 1 от своя процедурен правилник Общият съд приема, че не е необходима повторна размяна на становища, тъй като материалите по делото са достатъчно пълни, за да позволят на страните да развият основанията и доводите си в устната фаза на производството.
18 По доклад на съдията докладчик Общият съд (втори състав) решава да започне устната фаза на производството и в рамките на процесуално-организационните действия, предвидени в член 64 от неговия процедурен правилник, приканва страните да представят определени документи. Страните отговарят на това искане в определения им срок.
19 Устните състезания и отговорите на страните на поставените от Общия съд въпроси са изслушани в съдебното заседание, проведено на 24 юни 2014 г.
20 Жалбоподателят иска Общият съд:
– да отмени дебитното известие,
– да отхвърли повдигнатото от Комисията възражение за недопустимост и при условията на евентуалност да промени правната квалификация на настоящата жалба в жалба от договорен характер по член 272 ДФЕС,
– да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.
21 Комисията иска Общият съд:
– да отхвърли жалбата като недопустима,
– при условията на евентуалност да отхвърли жалбата като неоснователна,
– да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.
22 В отговор на поставен от Общия съд въпрос в съдебното заседание жалбоподателят уточнява, че в случай на промяна на правната квалификация на жалбата в жалба, която се основава на член 272 ДФЕС, неговите искания следва да се разбират в смисъл, че по същество претенцията му към Общия съд е да обяви допустимостта на разходите в общ размер на 48 971,84 EUR, които Комисията погрешно е приела за недопустими, така че да не бъде основателно вземането на Комисията по отношение на тези разходи.
От правна страна
По компетентността на Общия съд и допустимостта на жалбата
23 За да обоснове недопустимостта на жалбата на отмяна, Комисията се позовава по същество на довода, че дебитното известие не е акт, който подлежи на обжалване по смисъла на член 263 ДФЕС. Тя твърди, че от една страна, дебитното известие се вписва в едно чисто договорно отношение, от което то е неделимо, и от друга страна, представлява подготвителен акт за евентуална процедура по събиране на сумата и за приемането на решение по смисъла на член 299 ДФЕС.
24 Най-напред трябва да се напомни, че жалбоподателят е този, който трябва да избере правното основание на жалбата си, а съдът на Съюза не следва сам да избира най-подходящото правно основание (решение от 15 март 2005 г., Испания/Евроюст, C‑160/03, Rec., EU:C:2005:168, т. 35 и определение от 12 октомври 2011 г., Lito Maieftiko Gynaikologiko kai Cheirourgiko Kentro/Комисия, T‑353/10, Сб., EU:T:2011:589, т. 18).
25 В случая жалбоподателят изрично прави искане за отмяна на основание член 263 ДФЕС. Всъщност, от една страна, той изрично иска да бъде отменено дебитното известие. От друга страна, член 263 ДФЕС е посочен многократно както в жалбата, така и в становището на жалбоподателя относно повдигнатото от Комисията възражение за недопустимост.
26 Въпреки това в становището си относно възражението за недопустимост и в съдебното заседание жалбоподателят допълва, че ако Общият съд приеме жалбата за отмяна за недопустима, той би могъл да промени нейната правна квалификация в жалба, основана на член 272 ДФЕС, която ще може да бъде разгледана от Общия съд по силата на арбитражната клауза в член I.8 от договора за финансиране.
27 Комисията се противопоставя на подобна промяна на правната квалификация, считайки, че Общият съд няма компетентност да разглежда жалба, подадена на основание член 272 ДФЕС, щом член I.8 от договора за финансиране не може да се определи като арбитражна клауза.
28 При тези условия най-напред следва да се разгледа допустимостта на настоящата жалба с оглед на разпоредбите на член 263 ДФЕС, преди да бъде евентуално разгледано дали, ако жалбата за отмяна е недопустима, нейната правна квалификация все пак не може да се промени в жалба, основана на разпоредбите на член 272 ДФЕС.
По допустимостта на жалбата с оглед на разпоредбите на член 263 ДФЕС
29 Съгласно съдебната практика приетите от институциите актове, които се вписват в контекста на чисто договорни отношения и не могат да се разглеждат отделно от тях, поради самото си естество не спадат към актовете, чиято отмяна може да се иска съгласно член 263 ДФЕС (вж. решение от 17 юни 2010 г., CEVA/Комисия, T‑428/07 и T‑455/07, Сб., EU:T:2010:240, т. 52 и цитираната съдебна практика).
30 От материалите по делото обаче е видно, че дебитното известие се вписва в контекста на обвързващия Комисията и жалбоподателя договор за финансиране, тъй като има за предмет възстановяването на вземане, основано на условията в договора.
31 Всъщност, първо, безспорно е, че сумата от 326 555,84 EUR е приведена от Комисията на жалбоподателя въз основа на договора за финансиране. Второ, безспорно е също така, че Комисията е направила финансов одит на жалбоподателя във връзка с проекта, което е допустимо от член II.19 от договора, вследствие на който е установила недопустимия характер на част от заявените разходи. Трето, видно от член II.18.1 от договора, Комисията има право да поиска от жалбоподателя да ѝ възстанови всяка недължимо получена сума или сума, чието възстановяване е обосновано съгласно същия договор, което тя и е направила, искайки от жалбоподателя чрез изпращане на дебитното известие да ѝ възстанови сумата от 55 377,62 EUR. В дебитното известие се посочва изрично както договорът за финансиране, така и писмото за предварителна информация с уточнението, че искането за възстановяване се прави вследствие на този одит.
32 Неразривната свързаност на дебитното известие с договорния контекст не се поставя под съмнение от доводите на жалбоподателя.
33 Според жалбоподателя отношенията му с Комисията не биха могли да се считат за изцяло договорни, след като спрямо него Комисията се е отнесла като публичен орган, по-конкретно чрез издаването на дебитно известие, което в изпълнителна форма установява лихвоносно вземане, и след като самият жалбоподател е бил определен в договора за финансиране като „бенефициер“. В съдебното заседание жалбоподателят допълва, че с издаването на дебитното известие Комисията е излязла извън договорния контекст и е упражнила прекомерни права.
34 Тези доводи не може да се приемат.
35 Всъщност, най-напред, отношенията между жалбоподателя и Комисията се уреждат от договора за финансиране, а с дебитното известие Комисията изрично си е осигурила възможността да издаде впоследствие решение с изпълнителна сила по смисъла на член 299 ДФЕС. Също така, както е посочено в точки 30 и 31 по-горе, с издаването на дебитното известие Комисията само е предявила права, които извлича от договорните клаузи, позволяващи ѝ да претендира от жалбоподателя възстановяване на недължимо платени суми. От друга страна, никой от материалите по делото не позволява да се приеме, че с приемането на този акт Комисията се е отнесла към жалбоподателя като публичен орган.
36 По-нататък, посочването на жалбоподателя като „бенефициер“ на помощта също не позволява да се приеме, че отношенията между него и Комисията нямат договорен характер и дебитното известие е било издадено от Комисията извън договорния контекст, в качеството на публичен орган. Всъщност, видно от първата страница на договора за финансиране, това определяне представлява само писмено указание. В договора е предвидено, че той се сключва между Комисията, действаща за Общността, и жалбоподателя, „наричан по-нататък основен бенефициер“, а също и с приобщените бенефициери, посочени заедно с жалбоподателя като „бенефициери“, но с уточнението, че договорът се сключва само между жалбоподателя и Комисията.
37 Накрая, не биха могли да се приемат внушенията на жалбоподателя, че Комисията е издала дебитното известие при упражняване на своите публичноправни властнически правомощия, за да се съобрази със съдебната практика, съгласно която приет като част от договорна рамка акт на институция следва да се счита за отделим от тази рамка, когато институцията го е приела при упражняване на своите властнически правомощия (вж. определение Lito Maieftiko Gynaikologiko kai Cheirourgiko Kentro/Комисия, точка 24 по-горе, EU:T:2011:589, т. 28 и цитираната съдебна практика). Всъщност в материалите по делото няма доказателство, че Комисията е действала, възползвайки се от своите публичноправни властнически правомощия. В частност, както бе посочено в точки 30 и 31 по-горе, дебитното известие има за цел да предяви само права, които Комисията извежда от условията в договора за финансиране, поради което не би могло да се твърди, че то е било издадено при упражняване на публичноправни властнически правомощия.
38 С оглед на изложеното и без да е необходимо да се обсъжда дали дебитното известие представлява само подготвителен акт, както твърди Комисията, следва да се заключи, че то не попада сред актовете, чиято отмяна може да се иска от съдилищата на Съюза на основание член 263 ДФЕС.
39 Следователно предвид разпоредбите на член 263 ДФЕС настоящата жалба е недопустима.
По искането за промяна на правната квалификация на настоящата жалба в жалба, предявена на основание член 272 ДФЕС
40 Жалбоподателят все пак счита, че правната квалификация на настоящата жалба би могла да бъде променена в жалба, основана на член 272 ДФЕС, която Общият съд ще може да разгледа по силата на арбитражната клауза в член I.8 от договора за финансиране.
41 Според Комисията Общият съд не би могъл да промени правната квалификация на настоящата жалба в жалба, подадена на основание член 272 ДФЕС, тъй като договорът за финансиране не съдържа никаква арбитражна клауза. По същество според нея член I.8, втора алинея от договора за финансиране съдържа само напомняне за компетентността на Общия съд да разглежда жалби за отмяна. Според Комисията всъщност този член се отнася единствено до жалби на „бенефициери“, а не на договарящите страни. Член II.18.5 от договора за финансиране потвърждавал този анализ.
42 На първо място, що се отнася до възможността да се промени правната квалификация на настоящата жалба в жалба, подадена на основание член 272 ДФЕС, следва да се припомни, че съгласно трайно установената съдебна практика, когато е сезиран с жалба за отмяна или с иск за обезщетение, при положение че в действителност спорът има договорен характер, Общият съд променя правната квалификация на жалбата, ако са изпълнени условията за такава промяна (решение от 19 септември 2001 г., Lecureur/Комисия, T‑26/00, Rec, EU:T:2001:222, т. 38, определение от 10 май 2004 г., Musée Grévin/Комисия, T‑314/03 и T‑378/03, Rec, EU:T:2004:139, т. 88 и решение CEVA/Комисия, т. 29 по-горе, EU:T:2010:240, т. 57).
43 От друга страна, при наличието на спор от договорно естество Общият съд смята, че за него не е възможно да промени правната квалификация на жалба за отмяна, когато изричната воля на жалбоподателя да не основава искането си на член 272 ДФЕС, не допуска такава промяна на правната квалификация или когато жалбата не се основава на никакво правно основание, изведено от нарушаването на нормите, уреждащи разглежданото договорно отношение, независимо дали става въпрос за договорните клаузи, или за разпоредбите на посочения в договора национален закон (вж. решение CEVA/Комисия, точка 29 по-горе, EU:T:2010:240, т. 59 и цитираната съдебна практика).
44 Следователно промяната на правната квалификация на жалбата е възможна, ако жалбоподателят изрично не се противопоставя и в жалбата е предявено поне едно основание, изведено от нарушението на правилата, уреждащи разглежданото договорно правоотношение в съответствие с разпоредбите на член 44, параграф 1, буква в) от Процедурния правилник. Тези две условия са кумулативни.
45 В случая, от една страна, в своите съображения, отнасящи се до повдигнатото от Комисията възражение за недопустимост, жалбоподателят иска изрично правната квалификация на настоящата жалба да бъде променена в жалба, подадена на основание член 272 ДФЕС.
46 От друга страна, жалбоподателят повдига две основания в подкрепа на своята жалба, изведени: първото — от „нарушаване на правото на Съюза поради липса на преценка или погрешна преценка на фактите“, а второто — от нарушаване на задължението за мотивиране.
47 Докато второто основание се базира изрично на съображения, отнасящи се до административно правоотношение, и то е характерно за предявяването на жалба за отмяна (вж. в този смисъл определение Lito Maieftiko Gynaikologiko kai Cheirourgiko Kentro/Комисия, точка 24 по-горе, EU:T:2011:589, т. 36 и 37), все пак следва да се посочи, че с първото основание жалбоподателят по същество оспорва недопустимостта за финансиране от Съюза на разходи за персонал, разходи за пътуване и престой, както и разходи, свързани с предоставянето на услуги, за които счита, че са били направени с оглед изпълнението на проекта. Допустимостта обаче на разходите е определена в член II.14 от договора за финансиране, представляващ клауза, за която жалбоподателят напомня в изложението на фактите в жалбата. Следователно, дори жалбоподателят да не се позовава изрично на член II.14 при изложението на първото основание, повдигнатите в подкрепа на това основание доводи не биха могли да бъдат разбрани по друг начин, освен че с тях се оспорва по същество направената от Комисията преценка предвид посочената договорна клауза. Освен това, в отговор на поставен от Общия съд въпрос в съдебното заседание, Комисия не оспорва факта, че посредством това основание жалбоподателят я упреква в неспазване на нейните договорни задължения.
48 При тези условия, в съответствие с припомнената съдебна практика в точки 42 и 43 по-горе, правната квалификация на настоящата жалба следва да се промени в жалба, основана на член 272 ДФЕС.
49 На второ място, следва да се напомни все пак, че Общият съд има компетентност да се произнася като първа инстанция по спорове с договорен характер, с които е сезиран от физически или юридически лица, само по силата на арбитражна клауза. Ако липсва такава клауза, той би разширил правораздавателната си компетентност отвъд изчерпателно определените спорове, които му е възложено да разглежда (определение от 3 октомври 1997 г., Mutual Aid Administration Services/Комисия, T‑186/96, Rec, EU:T:1997:149, т. 47 и определение от 8 февруари 2010 г., Alisei/Комисия, T‑481/08, Сб., EU:T:2010:32, т. 58).
50 Съгласно съдебната практика компетентността на съдилищата на Съюза да разглеждат по силата на арбитражна клауза спор относно договор, се преценява единствено с оглед на разпоредбите на член 272 ДФЕС и на договореностите в самата арбитражна клауза (решение от 8 април 1992 г., Комисия/Feilhauer, C‑209/90, Rec, EU:C:1992:172, т. 13). Тази компетентност е изключение от общото правило и поради това трябва да се тълкува ограничително (решение от 18 декември 1986 г., Комисия/Zoubek, 426/85, Rec, EU:C:1986:501, т. 11). Така Общият съд може да се произнесе по спор, произтичащ от договор, само ако страните са изразили воля да му предоставят такава компетентност (вж. решение от 16 септември 2013 г., GL2006 Europe/Комисия, T‑435/09, Сб. (откъси), EU:T:2013:439, т. 38 и цитираната съдебна практика; вж. в този смисъл също определение Mutual Aid Administration Services/Комисия, т. 49 по-горе, EU:T:1997:149, т. 46).
51 Следователно Общият съд може да разгледа настоящата жалба съобразно променената ѝ правна квалификация в точка 48 по-горе само доколкото договорът за финансиране съдържа арбитражна клауза, която му предоставя такава компетентност. Поради това следва да се провери дали договорът съдържа подобна клауза.
52 Във връзка с това следва да се припомни, че съгласно съдебната практика, тъй като Договорът не предвижда никаква особена формулировка, която да се използва за дадена арбитражна клауза, то всяка формулировка, в която се посочва, че страните имат намерение да отклонят евентуалните си спорове от националните съдилища, за да бъдат те пренесени пред съдилищата на Съюза, трябва да се счита за достатъчна да учреди компетентност на съдилищата на Съюза в съответствие с член 272 ДФЕС (решение от 17 март 2005 г., Комисия/AMI Semiconductor Belgium и др., C‑294/02, Rec, EU:C:2005:172, т. 50).
53 Член I.8 от разглеждания договор за финансиране е озаглавен „Law applicable and competent court“ (Приложимо право и компетентен съд). Съгласно втора алинея от него „решенията на Комисията относно прилагането на разпоредбите [от този] договор и свързаните с това условия могат да бъдат оспорени от бенефициерите пред [Общия съд], а в случай на обжалване — пред [Съда]“.
54 Следователно клаузата на член I.8, втора алинея от договора за финансиране определя Общия съд като компетентен първоинстанционен съд за всяка жалба на бенефициер по смисъла на договора за финансиране (наричан по-нататък „бенефициерът“) (вж. точка 36 по-горе) срещу решения на Комисията относно прилагането на договора и свързаните с това условия.
55 Разбира се, предвид заглавието, използването на понятията „бенефициер“ и „решения на Комисията“, както и предвид нереципрочния характер на клаузата, съдържаща се в член I.8, алинея втора от договора за финансиране, която не предоставя изобщо на Общия съд компетентност да разглежда жалби, подадени от Комисията във връзка с посочения договор, редакцията на тази клауза се различава от тази на обичайните арбитражни клаузи и би могла да бъде подвеждаща, както призна Комисията в съдебното заседание, обръщайки внимание на упражняването на контрола за законосъобразност чрез установената в член 263 ДФЕС жалба за отмяна.
56 Въпреки това, макар това пораждащо двусмислие необичайно формулиране на клаузата в член I.8, втора алинея от договора за финансиране да е достойно за съжаление, следва да се посочи, че за разлика от твърдението на Комисията тези характеристики не пречат клаузата да бъде квалифицирана като арбитражна.
57 В това отношение най-напред трябва да се отбележи, че наименованието на член I.8 от договора за финансиране — „Law applicable and competent court“ — веднага обръща внимание на обстоятелството, че предметът на съдържащата се във втора алинея клауза е да обозначи компетентния съд за разглеждане на свързаните с договора спорове.
58 Така, предвиждайки бенефициерите да могат да обжалват пред Общия съд като първа инстанция решенията на Комисията относно прилагането на договора за финансиране и свързаните с това условия, член I.8, втора алинея от този договор предоставя на същия съд в съответствие с член 272 ДФЕС компетентност да разглежда жалби на бенефициерите при спорове, свързани с договора.
59 По-нататък следва да се посочи, че в съответствие с член I.8, втора алинея от договора за финансиране възможните жалби, подадени от бенефициерите до Общия съд като първа инстанция, се отнасят до решенията на Комисията, които са свързани с прилагането на договора за финансиране и свързаните с него условия, видно от самия текст на тази разпоредба.
60 По този начин в приложното поле на тази клауза попадат решенията на Комисията, които са приети на основание условията на договора и са неделими от договорното отношение, каквото е разглежданото в настоящия случай дебитно известие.
61 От една страна, противно на твърденията на Комисията, от посоченото следва, че клаузата, съдържаща се в член I.8, втора алинея от договора за финансиране, не може да се разглежда като обикновено напомняне за компетентността на Общия съд да разглежда подадени по реда на член 263 ДФЕС жалби за отмяна.
62 Всъщност, освен обстоятелството, че тази клауза изобщо не споменава член 263 ДФЕС, от цитираната в точка 29 по-горе съдебна практика следва, че приетите от институциите актове, които се вписват в контекста на чисто договорни отношения и не могат да се разглеждат отделно от тях, поради самото си естество не спадат към актовете, чиято отмяна може да се иска съгласно член 263 ДФЕС.
63 Щом обаче клаузата, съдържаща се в член I.8, втора алинея от договора за финансиране се отнася — видно от точки 59 и 60 по-горе — именно до жалбите, които могат да се подават срещу решения или актове, каквито са посочените в точка 62 по-горе, то предложеното от Комисията тълкуване, че член I.8, втора алинея от договора за финансиране е само напомняне за предвидената в член 263 ДФЕС жалба за отмяна, би довело до разширяване по договорен път на предвидените в член 263 ДФЕС и тълкувани от съдебната практика условия за допустимост на жалбата за отмяна, въпреки че тези условия са абсолютна процесуална предпоставка (вж. определение от 15 април 2010 г., Makhteshim-Agan Holding и др./Комисия, C‑517/08 P, EU:C:2010:190, т. 54 и цитираната съдебна практика и определение от 15 декември 2010 г., Albertini и др./Парламент, T‑219/09 и T‑326/09, Сб., EU:T:2010:519, т. 56 и цитираната съдебна практика) и поради това не биха могли да се предоставят на усмотрението на страните.
64 От друга страна, противно на изложените в съдебното заседание твърдения на Комисията, следва да се посочи, че предвид съображенията в точки 59 и 60 по-горе би противоречало на буквалния текст на клаузата в член I.8, втора алинея от договора за финансиране да се приеме, че приложното поле на тази клауза е ограничено само до жалбите срещу решенията, които Комисията би могла да приеме на основание член 299 ДФЕС.
65 Във връзка с това е важно да се добави, че в цитирания от Комисията член II.18.5 от договора за финансиране са изрично предвидени решенията, които могат да се приемат на основание член 299 ДФЕС. Член II.18.5 посочва на бенефициерите, че възстановяването на евентуални недължимо платени суми може да се претендира посредством решение с изпълнителна сила по член 299 ДФЕС, което подлежи на обжалване пред Общия съд. Освен обстоятелството, че в посочения член II.18.5 от договора за финансиране не се споменава изобщо за член I.8, втора алинея от същия договор, следва да се посочи, че Комисията не е обяснила по какъв начин член II.18.5 от договора за финансиране потвърждава нейния ограничителен прочит на член I.8, втора алинея от него. Напротив, наличието на тази отнасяща се до актовете с изпълнителна сила специфична клауза в член II.18.5 от договора потвърждава a contrario, че понятието „решение за прилагането на условията на договора“ в член I.8, втора алинея от договора не се отнася до актове с изпълнителна сила, които биха могли да се разглеждат отделно от договорното отношение.
66 Накрая, що се отнася до използваната в член I.8, втора алинея от договора за финансиране терминология, и по-конкретно до понятията „решение“ и „бенефициер“, както и до едностранния характер на съдържащата се в този член клауза, следва да се напомни, че видно от цитираната в точка 52 по-горе съдебна практика, всяка формулировка, в която се посочва, че страните имат намерение да отклонят евентуалните си спорове от националните съдилища, за да бъдат те пренесени пред съдилищата на Съюза, трябва да се счита за достатъчна да учреди компетентност на съдилищата на Съюза в съответствие с член 272 ДФЕС. Поради това, противно на доводите на Комисията, редакцията на член I.8, втора алинея от договора за финансиране не пречи той да бъда квалифициран като арбитражна клауза.
67 С оглед на всички изложени по-горе съображения следва да се заключи, че от една страна, правната квалификация на настоящата жалба трябва се промени в жалба, подадена на основание член 272 ДФЕС, и от друга страна, че Общият съд има компетентност да разгледа в съответствие член 272 ДФЕС жалбата и арбитражната клауза в член I.8, втора алинея от договора за финансиране.
По основателността на жалбата
68 В подкрепа на своята жалба, съгласно така променената правна квалификация, жалбоподателят посочва две основания, изведени по същество, първото, от погрешна преценка на обстоятелствата поради невземане под внимание на условията в договора за финансиране и второто, от нарушение на задължението за мотивиране.
По първото основание, изведено от погрешна преценка на обстоятелствата поради невземане под внимание на условията в договора за финансиране
69 В рамките на първото основание жалбоподателят упреква Комисията, че е приела за недопустими някои разходи в размер общо на 48 971,84 EUR. Става дума, първо, за разходи за персонал в размер на 44 156,76 EUR, второ, за разходи за пътуване и престой в размер съответно на 638,04 EUR и 1 354,08 EUR и трето, за разходи за предоставяне на услуги в размер на 2 822,96 EUR.
70 Комисията оспорва по същество това основание. В частност тя счита, че е имала право да изиска от жалбоподателя възстановяването на сума от общо 55 490,39 EUR.
– Предварителни бележки
71 Най-напред следва да се напомни, че съгласно основния принцип, уреждащ финансирането от страна на Съюза, Съюзът субсидира само действителни разходи. От това следва, че за да може Комисията да упражнява функция по контрол, бенефициерите на тези помощи трябва да докажат, че начислените по субсидираните проекти разходи са действително направени, като представянето на надеждни сведения от тяхна страна е абсолютно необходимо за доброто функциониране на системата за контрол и доказване, въведена с цел да се проверява дали са изпълнени условията за предоставяне на финансовата помощ. Поради това не е достатъчно да се докаже, че даден проект е реализиран, за да се обоснове предоставянето на конкретна субсидия. Бенефициерът на помощта трябва в допълнение да представи доказателство, че е направил декларираните разходи съгласно определените за предоставянето на съответната помощ условия, като само надлежно обоснованите разходи могат да се приемат за допустими. Задължението да спазва определените финансови условия, представлява дори едно от съществените му задължения и поради това обуславя предоставянето на финансовата помощ (решение от 22 май 2007 г., Комисия/IIC, T‑500/04, Сб., EU:T:2007:146, т. 94; вж. в този смисъл и по аналогия решение от 19 януари 2006 г., Comunità montana della Valnerina/Комисия, C‑240/03 P, Rec, EU:C:2006:44, т. 69, 76, 78, 86 и 97).
72 Тъй като предоставянето на помощи, видно от член I.8, първа алинея от договора за финансиране, се урежда от условията на договора, на приложимите правила на общностното право и евентуално на отнасящото се до предоставянето на помощи белгийско право, важно е да се посочи, че припомненият в точка 71 по-горе принцип е отразен в клаузите на договора, които се отнасят до условията за предоставяне на финансирането. Така в частност, съгласно членове I.4.2—I.4.5, член I.5 и членове II.15.2—II.15.4 от договора, жалбоподателят трябва да предоставя на Комисията на различните етапи на проекта справки за действително направените допустими разходи, като Комисията може да изиска евентуално да ѝ се предоставят допълнителни документи и информация. Въз основа на указаните в член II.15.4 от договора за финансиране документи, сред които е именно окончателната справка за действително направените допустими разходи, Комисията определя окончателния размер на помощта в съответствие с член II.17 от договора, вземайки евентуално предвид получената впоследствие информация от осъществен по реда на член II.19 от договора одит.
73 Във връзка с това следва също така да се посочи, че по отношение на критериите, които определят допустимостта на разходите, член II.14.1 от договора за финансиране предвижда:
„За да бъдат приети за допустими, разходите за проекта трябва да отговарят на следните общи критерии:
– да са свързани с предмета на договора и да са посочени в предвидения бюджет, приложен към него,
– да са необходими за осъществяване на проекта, който е предмет на договора,
– да бъдат разумни, оправдани и да съответстват на принципите на разумно финансово управление, по-специално по-добра стойност за вложените средства и икономическа ефективност,
– да са възникнали в хода на проекта по член I.2.2 от договора,
– да са действително направени от бенефициерите, да са регистрирани в техните счетоводни книги в съответствие с приложимите към тях счетоводни принципи и да са декларирани съгласно приложимото данъчно и отнасящо се до дружествата законодателство,
– да са определяеми и контролируеми.
Вътрешните за бенефициерите счетоводни процедури и процедурите за контрол трябва да позволяват достигането на пряко съответствие, от една страна, между предвидените за проекта приходи и разходи и от друга страна, между счетоводните документи и отнасящите се до тях доказателства“.
74 Освен това член II.14.2 от договора за финансиране определя допустимите преки разходи по следния начин:
„Допустимите по проекта преки разходи са разходите, които при спазване на предвидените в член II.14.1 условия за допустимост могат да бъдат определени като специфични разходи по проекта, които са пряко свързани с неговото осъществяване и могат да бъдат направо признати. По-специално допустими са следните преки разходи, ако отговарят на посочените в предходния параграф критерии:
– разходите за назначения по проекта персонал, които съответстват на действителните заплати, увеличени с вноските за социални осигуровки и другите включени във възнаграждението регламентирани разходи, при условие че не превишават средните ставки, що се отнася до обичайната практика за възнаграждения на крайния бенефициер,
– разходите за пътуване и престой на участващия в проекта персонал, при условие че съответстват на обичайната практика относно разходите за пътуване и престой на бенефициера или не надхвърлят годишно одобряваните от Комисията прагове,
– […]“.
75 Именно с оглед на тези съображения следва да се разгледа основателността на първото основание.
– По разходите за персонал
76 Доводите на жалбоподателя се отнасят до разходите за персонал, свързан, от една страна, с господата C. S. и J. S. (44 100 EUR), и от друга, с г‑жа H. (56,76 EUR).
77 На първо място, по отношение на свързаните с господата C. S. и J. S. разходи за персонал, жалбоподателят твърди, че Комисията неправилно ги е приела за недопустими. По същество той счита, че е доказал участието на тези сътрудници в проекта, като е предоставил на Комисията след излизането на одиторския доклад и също така е приложил към своята жалба материал за техните публикации, кратко изложение на техните трудове, допълнения към „Final Technical Implementation Report“ (Окончателен доклад за техническо изпълнение) и придружаващи различни презентации материали.
78 Комисията оспорва основателността на доводите на жалбоподателя.
79 Следва да се посочи, че нито доводите на жалбоподателя, нито представените от него документи могат да докажат участието на господата C. S. и J. S. в проекта.
80 Първо, всички предоставени от жалбоподателя публикации на господата C. S. и J. S. са от 2008 г. Но макар в периода от 15 април 2004 г. до 15 април 2006 г. проектът да е бил в ход на изпълнение в съответствие с член I.1.4 от договора за финансиране, а съгласно член II.14.1 от същия договор допустимите разходи е трябвало да бъдат направени по време на осъществяването на проекта, жалбоподателят не доказва дали подготовката на тези публикации е била проведена през периода на това осъществяване на проекта. Освен това от публикациите не е видно тяхната поява да е била забавена поради системата на оценяване на приноса на авторите от страна на техните колеги, каквото е твърдението на жалбоподателя. Всъщност, от една страна, в първата публикация изрично се уточнява, че тя е била дадена за публикуване на 8 февруари 2008 г., приета е била на 10 април 2008 г. и е била публикувана на 6 май същата година. От друга страна, що се отнася до другите публикации на същите автори, които са приложени към жалбата, следва да се посочи, че в тях няма никакво указание за датата на предаването им за публикуване, а единственото споменаване на датата на публикацията през 2008 г. не е достатъчно, за да се счита, че тези публикации са били подготвени в периода на осъществяване на проекта.
81 Второ, от една страна, както основателно твърди Комисията, кратките изложения на трудовете на господата C. S. и J. S. са били съставени на 8 февруари 2008 г., тоест на датата, настъпила след края на проекта. Ако обаче изтъкнатото от жалбоподателя обстоятелство, че доказателствата за участието на тези сътрудници са били преценени за недостатъчни в одиторския доклад, наистина позволява да бъде оправдано предаването на нови доказателства след края на проекта, то, за разлика от твърдението на жалбоподателя, не е от естество все пак да обоснове тяхното последващо съставяне две години след края на проекта. От друга страна, тези кратки изложения на трудовете само възпроизвеждат списъка с публикациите, посочен в точка 80 по-горе с допълнението, че господата C. S. и J. S. са участвали в проекта в качеството на експерти. Но както бе посочено в точка 80 по-горе, освен обстоятелството, че подготовката на тези публикации по време на осъществяването на проекта не е доказана, подобен списък, както и споменаването на участието на господата C. S. и J. S. в качеството на експерти са недостатъчни поради техния общ характер и липсата на каквото и да е конкретизиране за начина, по който те са участвали в проекта, както и липсата на каквото и да е конкретно доказателство за това участие.
82 Трето, допълненията към „Final Technical Implementation Report“ са били подписани съответно на 24 и 25 март 2009 г. Тези документи по същество само посочват три неща. Най-напред, господата C. S. и J. S. са били включени в осъществяването на проекта в качеството на експерти с уточнението, че било „очевидно невъзможно“ да се осъществи проект от европейски мащаб, какъвто е разглежданият, без използването на научна експертиза в областта на вътрешните болести и на фармакотерапията, както и в областта на фармацията, фармакологията и клиничното хранене. По-нататък, господата C. S. и J. S. участвали в подготовката на трудове, сред които са и тези, за чието публикуване стана дума по-горе. Накрая господата C. S. и J. S. давали съвети по време на дискусии. Във връзка с последните две обстоятелства посочените документи препращат към различни страници от „Interim Technical Implementation Report“ (Междинен доклад за техническо осъществяване) и от „Final Technical Implementation Report“.
83 От една страна обаче, поради изложените в точка 81 по-горе причини, тези указания, които са общи и са датирани след края на проекта, не са достатъчни, за да докажат действителното участие на господата C. S. и J. S. в дадения проект. От друга страна, тъй като тези допълнителни документи препращат към двата доклада, споменати в точка 82 по-горе, следва да се отбележи, че докладите не са сред материалите по делото в настоящото производство, така че Общият съд не е в състояние да провери основателността на изложените в тази връзка твърдения на жалбоподателя.
84 Четвърто, в предоставените от жалбоподателя документи относно изготвените от господата C. S. и J. S. „придружаващи различни презентации материали“ изобщо не се споменава за тези лица, поради което тяхното участие в проекта не може да бъде доказано.
85 Освен това, видно от материалите по делото, нито г‑н C. S., нито г‑н J. S. са участвали в срещата, която жалбоподателят е организирал през септември 2005 г. в Кипър в рамките на проекта.
86 Следователно, тъй като жалбоподателят не е доказал действителното участие на господата C. S. и J. S. в проекта, разходите за персонал, които се отнасят до тях, трябва да се приемат за недопустими.
87 Освен това, тъй като направените от жалбоподателя възражения и представените от него доказателства с отправените до Комисията писма от 13 и 31 март 2009 г. бяха повторени пред Общия съд и отхвърлени в точки 80—84 по-горе, то доводът на жалбоподателя, че Комисията не е взела под внимание тези обстоятелства, не може да постави под съмнение недопустимия характер на разходите за персонал, отнасящи се до господата C. S. и J. S.
88 На второ място жалбоподателят твърди, че при изчисляването на общия допустим размер Комисията е пропуснала да извади недопустимия размер на разход за персонал в размер на 56,76 EUR, отнасящ се до г‑жа H.
89 В отговор Комисията посочва, че ако разходите за персонал, които се отнасят до г‑жа H., са били приети за допустими, то от друга страна, сумата от 2 025,67 EUR следва да се добави към общия размер на недопустимите разходи за персонал. Тъй като тази констатирана в одиторския доклад сума не е оспорена от жалбоподателя, то определеният в писмото за предварителна информация общ размер от 44 156,76 EUR не следва се счита за изчерпателен.
90 Във връзка с това трябва да се приеме, първо, че жалбоподателят и Комисията са на общо мнение относно обстоятелството, че разходите за персонал от 56,76 EUR, отнасящи се до г‑жа H., са допустими.
91 Второ, несъстоятелен е доводът на Комисията, че определеният в писмото за предварителна информация общ размер от 44 156,76 EUR не е изчерпателен. Всъщност, дори да се предположи, че Комисията е имала право да иска възстановяването на разходи за персонал, които надхвърлят сумата в дебитното известие, това обстоятелство не може да постави под съмнение извода, че Комисията неправилно е определила за недопустими други разходи, а именно разходите за персонал, отнасящи се до г‑жа H.
92 Следователно настоящото оплакване следва да бъде уважено в частта, в която се отнася до свързаните с г‑жа Н. разходи за персонал, а в останалата част то следва да бъде отхвърлено.
– По разходите за пътуване и престой
93 Жалбоподателят оспорва допустимия характер, от една страна, на разходи за престой в размер на 638,04 EUR, и от друга страна, на разходи за пътуване в размер на 1 354,08 EUR.
94 На първо място, жалбоподателят счита, че е доказал разходите за престой на 20 участници на срещата в Кипър. Поради това Комисията, която не взела под внимание посочените от него обстоятелства, приела погрешно за недопустими разходите за престой в размер на 638,04 EUR. Във връзка с това жалбоподателят се позовава на редица приложени към неговата жалба документи.
95 Комисията оспорва основателността на тези доводи.
96 От одиторския доклад следва, че жалбоподателят е заявил разходи за престой в общ размер от 9 598,04 EUR. Въз основа на данните относно самолетния маршрут Комисията счита, че 14 човека са прекарали общо 56 дни в Кипър. Умножавайки този брой дни на отпусканите за Кипър дневни средства (160 EUR), тя приема, че допустима е само сумата от 8 960 EUR. Поради това, както в одиторския доклад, така и в писмото за предварителна информация Комисията приема, че разликата между тези две суми (638,04 EUR) не е допустима.
97 Съгласно член II.14.1, пето тире от договора за финансиране, за да бъдат приети за допустими, разходите трябва по-конкретно да са били действително осъществени от бенефициера.
98 На първо място, обаче в списъка със заявилите желание да участват на срещата в Кипър се посочват имената на 20 човека, при което той не е достатъчен за доказването нито на действителното участие на всички тях в тази среща, нито a fortiori за доказването на действителното поемане от страна на жалбоподателя на разходите за престой. Този извод се налага и поради това че от една страна, както основателно посочва Комисията, самото представено от жалбоподателя копие от списъка съдържа ръкописно указание, от което следва, че четирима души не са изпратили искане за възстановяване на пътните разходи. От друга страна, в своята жалба жалбоподателят посочва, че „[р]азходите за престой за тази среща обхващат и лицата, които не са се явили на нея“.
99 Второ, що се отнася до представените от жалбоподателя други два документа, установяващи поемането от него на разходите за предоставяне на заседателна зала, както и на разходите за хотел на професор K. в размер съответно на 1 010 EUR и 1 843,96 EUR, следва да се посочи, че както твърди Комисията, тези доказателства не могат да докажат броя на действителните участници на срещата в Кипър. Освен това от доводите на жалбоподателя не следва, че той е поискал да бъдат вземани под внимание като допустими разходите за предоставянето на заседателната зала и за хотел.
100 Следователно жалбоподателят не представя никакво доказателство, от което да може да се установи допустимият характер на разходите за престой в размер на 638,04 EUR. При тези условия доводът, че Комисията не е взела под внимание представените от жалбоподателя в тази връзка съображения и доказателства в неговото писмо от 31 март 2009 г., трябва да се отхвърли на същите основания като изложените в точка 87 по-горе.
101 На второ място, с представянето на самолетните билети на четирима сътрудници жалбоподателят счита, че е доказал допустимия характер на разходите за пътуване в размер на 1 354,08 EUR.
102 В това отношение е достатъчно да се посочи, че съгласно писмените становища на Комисията тя признава допустимия характер на разходите за пътуване в размер на 1 354,08 EUR, което впрочем тя изрично потвърди в отговор на поставен от Общия съд въпрос в съдебното заседание.
103 Следователно настоящото оплакване следва да бъде уважено в частта, която се отнася до разходите за пътуване, а в останалата част то следва да бъде отхвърлено.
– По разходите за предоставяне на услуги
104 Що се отнася до разходите за предоставяне на услуги, жалбоподателят твърди, от една страна, че разходите за отпечатване на статията „Public Health responses to extreme weather events“ (Реакция на общественото здраве в случаите на крайни метеорологични явления, наричана по-нататък „статията „Public Health responses“) са били финансирани от Световната здравна организация (СЗО) само до размер от 3 522,86 EUR, видно и от предоставената от него извадка от счетоводните сметки, така че оставащата сума от 2 471,14 EUR е допустима. От друга страна, направеното от Комисията изчисление на недопустимите разходи било грешно, тъй като първоначално определеният в одиторския доклад размер от 12 918,45 EUR в писмото за предварителна информация е станал 13 270,27 EUR, без да бъде обяснено това увеличение.
105 В отговор Комисията посочва, че не са допустими разходите за предоставяне на услуги в размер на 12 918,45 EUR, в това число считаната от жалбоподателя за допустима сума от 2 471,14 EUR, тъй като този размер е неразбираем и недоказан напълно.
106 На първо място, по отношение на разликата между недопустимите суми за предоставяне на услуги, посочени в одиторския доклад (12 918,45 EUR) и в писмото за предварителна информация (13 270,27 EUR), следва да се напомни, че в своята писмена защита Комисията основава доводите си на общия допустим размер на тези разходи от 12 918,45 EUR. Следователно Комисията признава — и впрочем тя потвърди това в отговор на поставен от Общия съд въпрос в съдебното заседание — че разликата между двете суми от 351,82 EUR е допустима.
107 Поради това повдигнатият от жалбоподателя във връзка с това довод следва да бъдат уважен и да се констатира допустимостта в качеството на разходи за предоставяне на услуги на сумата от 351,82 EUR.
108 На второ място, по отношение на разходите за отпечатване на статията „Public Health responses“ следва да се посочи, че данните от материалите по настоящото дело, а именно договорът между жалбоподателя и СЗО за осъществяване на дейности, свързани с посочената статия, и извлечението от счетоводна сметка, установяващо приемането от жалбоподателя на сума от 3 522,86 EUR, не могат да докажат допустимия характер на сумата от 2 471,14 EUR.
109 Всъщност от тези документи може само да се установи, че по силата на сключения от него договор със СЗО за осъществяване на свързаните със статията дейности жалбоподателят е трябвало по-точно да напише статията „Public Health responses“ и да я изпрати в European Journal of Public Health (Европейско списание за обществено здраве), за което е получил 3 522,86 EUR от СЗО. От друга страна, тези документи не позволяват да се установи нито начинът на използване на тази сума, нито обстоятелството, че останалият разход от 2 471,14 EUR действително е бил поет от жалбоподателя.
110 Съгласно член II.14.1 от договора за финансиране обаче, за да бъдат допустими, разходите трябва не само да са били действително поети от бенефициера, но както основателно отбелязва Комисията, трябва и да може да бъдат идентифицирани и контролирани.
111 Освен това съгласно същата разпоредба, за да бъдат допустими, разходите трябва да са свързани с предмета на договора за финансиране. От представените от жалбоподателя документи обаче не следва, че изготвянето на статията „Public Health responses“ действително се е вписвало във финансирания от този договор проект.
112 Следователно, що се отнася до разходите за предоставяне на услуги, за допустима следва да се приеме сумата от 351,82 EUR и оплакването на жалбоподателя в останалата му част следва да се отхвърли.
113 С оглед на изложените съображения следва да се заключи, че в рамките на първото основание жалбоподателят е доказал допустимостта на сума общо в размер на 1 762,66 EUR, която съответства на сумата на свързаните с г‑жа H. разходи за персонал (56,76 EUR), на някои разходи за пътуване (1 354,08 EUR) и на някои разходи за предоставяне на услуги (351,82 EUR).
114 Този извод не се поставя под съмнение от доводите на Комисията, че тя е била в правото си да изиска от жалбоподателя възстановяването на сума в размер общо на 55 490,39 EUR, която надхвърля претендираната с дебитното известие сума.
115 Всъщност тези доводи не са състоятелни поради същите мотиви, които са изложени в точка 91 по-горе.
116 Освен това, дори да се предположи, че с тези доводи Комисията иска да сезира Общия съд с насрещен иск и Общият съд има компетентност, въпреки наличието на арбитражната клауза, да се произнесе по това искане, предвид съдебната практика, съгласно която в системата от способи за защита по правото на Съюза компетентността за произнасяне по исковата молба или жалбата обуславя компетентността за произнасяне по всеки предявен в същото производство насрещен иск, който произтича от същия акт или от същото обстоятелство, предмет на исковата молба или на жалбата (вж. определение от 27 май 2004 г., Комисия/IAMA Consulting, C‑517/03, EU:C:2004:326, т. 17 и цитираната съдебна практика), то този насрещен иск при всички случаи ще бъде недопустим предвид изискванията на член 46, параграф 1, буква в) от Процедурния правилник. Всъщност подобен иск не следва с достатъчна яснота нито от писмените становища на Комисията, нито от представените от нея съображения в хода на съдебното заседание и изобщо не е подкрепен от доводи и доказателства, които биха позволили на Общия съд да прецени неговата основателност, а на жалбоподателя — до подготви своята защита.
117 Предвид всички изложени по-горе съображения първото основание следва да бъде уважено частично, доколкото с него се иска да се установи допустимият характер на разходите за персонал, отнасящи се до г‑жа H. (56,76 EUR), на някои разходи за пътуване (1 354,08 EUR) и на някои разходи за предоставяне на услуги (351,82 EUR), а в останалата му част то следва да бъде отхвърлено.
По второто правно основание, изведено от нарушението на задължението за мотивиране
118 Чрез своето второ основание жалбоподателят твърди, че дебитното известие е опорочено от липса на мотиви.
119 Комисията оспорва това правно основание по същество.
120 Задължението за мотивиране, за което жалбоподателят твърди, че е нарушено, е обвързващо за Комисията по силата на член 296, втора алинея ДФЕС. То се отнася обаче само до едностранните актове на тази институция. Поради това то не обвързва Комисията по силата на договора за финансиране (вж. в този смисъл решение от 25 май 2004 г., Distilleria Palma/Комисия, T‑154/01, Rec, EU:T:2004:154, т. 46).
121 Следователно доводът, изведен от недостатъчните мотиви, не е състоятелен при жалба на основание член 272 ДФЕС, щом евентуалното нарушение на това задължение няма последици за задълженията на Комисията по силата на разглеждания договор (вж. в този смисъл решение от 3 юни 2009 г., Комисия/Burie Onderzoek en Advies, T‑179/06, EU:T:2009:171, т. 117 и 118 и решение от 11 декември 2013 г., EMA/Комисия, T‑116/11, Сб., EU:T:2013:634, образувано по жалба, т. 275).
122 Този извод не се оборва от довода на жалбоподателя, че съгласно съдебната практика, предвид обстоятелството, че решение за намаляване на размера на финансова помощ на Съюза води до тежки последици за бенефициера на тази помощ, мотивите на това решение трябва ясно да посочват основанията, които оправдават намаляването на помощта спрямо първоначално отпуснатия размер (решение от 17 септември 2003 г., Stadtsportverband Neuss/Комисия, T‑137/01, Rec., EU:T:2003:232, т. 53). Всъщност в случая тази съдебна практика не е относима, тъй като за разлика от настоящото дело разглежданата финансова помощ по делото, по което е постановено решение Stadtsportverband Neuss/Комисия, посочено по-горе (EU:T:2003:232), не е била предоставена по силата на договор, а въз основа на решение на Комисията, прието по направено в такъв смисъл искане на Stadtsportverband Neuss и Общият съд е бил сезиран в същото производство с жалба за отмяна на това решение, с което Комисията е разпоредила частично възстановяване на финансовата помощ.
123 Следователно повдигнатото от жалбоподателя второ основание трябва да се отхвърли като несъстоятелно.
124 С оглед на всички изложени по-горе съображения жалбата следва да бъде уважена в частта, в която се иска да бъдат приети за допустими разходите за персонал, отнасящи се до г‑жа H. (56,76 EUR), някои разходи за пътуване (1 354,08 EUR) и някои разходи за предоставяне на услуги (351,82 EUR), а в останалата част тя следва да бъде отхвърлена.
По съдебните разноски
125 По силата на член 87, параграф 2 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.
126 В настоящия случай жалбоподателят иска в съдебното заседание при всички случаи Комисията да понесе изцяло съдебните разноски, дори жалбата да бъде отхвърлена, тъй като двусмислената формулировка на член I.8, втора алинея от договора за финансиране го е довела до допускане на грешка по отношение на способите за съдебно оспорване, с които разполага.
127 Следва обаче да се напомни, че жалбоподателят е основал първоначално жалбата си на разпоредбите на член 263 ДФЕС и едва в отговор на повдигнатото от Комисията възражение за недопустимост се е позовал на клаузата, съдържаща се в член I.8, втора алинея от договора за финансиране, като е поискал от Общия съд да промени правната квалификация на жалбата в жалба, основана на член 272 ДФЕС. Следователно двусмислената формулировка на клаузата, макар да е достойна за съжаление, по никакъв начин не е станала причина за подаването на жалба, първоначално основана на разпоредбите на член 263 ДФЕС. Освен това клаузата изобщо не е попречила на промяната на правната квалификация на жалбата в жалба, основана на член 272 ДФЕС и на преценката от страна на Общия съд на нейната основателност.
128 При тези условия, след като основните искания на жалбоподателя не са уважени, в съответствие с член 87, параграф 2 от Процедурния правилник той следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски пред настоящата инстанция, каквото е искането на Комисията.
По изложените съображения
ОБЩИЯТ СЪД (втори състав)
реши:
1) Разходите за персонал, отнасящи се до г‑жа H., в размер на 56,76 EUR, разходите за пътуване в размер на 1 354,08 EUR и разходите за предоставяне на услуги в размер на 351,82 EUR, осъществени от Technische Universität Dresden при изпълнението на договор под номер 2003114 (SI2.377438) относно финансирането на проекта „Collection of European Data on Lifestyle Health Determinants — Coordinating Party (LiS)“, осъществен в рамките на програмата за действие на Общността в областта на общественото здраве (2003—2008 г.), са допустими, поради което вземането на Европейската комисия за тези суми, посочено в дебитно известие № 3241011712 от 4 ноември 2010 г., е неоснователно.
2) Отхвърля жалбата в останалата ѝ част.
3) Осъжда Technische Universität Dresden да поеме съдебните разноски.
Martins Ribeiro | Gervasoni | Madise |
Постановено в открито съдебно заседание в Люксембург на 24 октомври 2014 година.
Подписи