ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА (първи състав)
13 юли 2010 година
Дело F-103/09
John Allen и др.
срещу
Европейска комисия
„Публична служба — Служители, наети в рамките на проекта JET — Иск за обезщетение — Разумен срок — Просрочие“
Предмет: Иск, предявен от г‑н Allen и 113 други ищци на основание член 270 ДФЕС, приложим към Договора за ЕОАЕ по силата на член 106а от него, за осъждане на Комисията да заплати обезщетение за имуществените вреди, които им е причинила, като не ги е назначила като срочно наети служители за работата им за съвместното предприятие Joint European Torus (JET)
Решение: Отхвърля иска като недопустим. Осъжда ищеца и останалите 110 ищци, чиито имена понастоящем фигурират в списъка на ищците, да заплатят всички съдебни разноски.
Резюме
1. Длъжностни лица — Средство за правна защита — Иск за обезщетение — Искане за отмяна на решението от досъдебната фаза, с което се отхвърля искането за обезщетение — Искане, което няма самостоятелен характер по отношение на искането за обезщетение
(членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица)
2. Длъжностни лица — Средство за правна защита — Срокове — Искане за обезщетение, отправено до институция — Спазване на разумен срок — Критерии за преценка
(член 46 от Статута на Съда; член 90 от Правилника за длъжностните лица)
1. Решението на институция, с което се отказва обезщетение, и решението, с което се отхвърля подадената по административен ред жалба срещу този отказ, са неразделна част от административното производство, предхождащо иска за търсене на отговорност, предявен пред Съда на публичната служба, и следователно исканията за отмяна на тези решения не могат да се преценяват отделно от исканията за обезщетение. Всъщност актът, отразяващ позицията на институцията в досъдебната фаза, само позволява на страната, която евентуално е претърпяла вреди, да сезира съда на Съюза с искане за обезщетение.
(вж. точка 22)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 14 октомври 2004 г., Sandini/Съд, T‑389/02, Recueil FP, стр. I‑A‑295 и II‑1339, точка 56
2. Длъжностните лица или служителите, които искат да получат обезщетение от Съюза за причинена от него вреда, следва да сезират съответната институция в разумен срок от момента на узнаване на положението, от което се оплакват.
Спазването на разумен срок се изисква във всички случаи, когато при липса на изрична уредба принципите на правна сигурност или на защита на оправданите правни очаквания не допускат институциите на Съюза и физическите или юридически лица да действат без никакво ограничение във времето и по този начин да застрашават стабилността на установените правни положения.
Макар да не се предвижда изрично срок за предявяване на иск за обезщетение на основание неправомерни действия, които не са материализирани в конкретно решение, безспорно е, че при липсата на текст, който да указва срока за предявяване на определена категория искове, съдът на Съюза следва да запълни тази празнота в уредбата на способите за защита. За тази цел той следва да претегли, от една страна, правото на ищеца на ефективна съдебна защита, което е един от основните принципи на правото на Съюза и изисква заинтересованите лица да разполагат със срок, който е достатъчен, за да преценят законосъобразността на увреждащия ги акт или на действието, от което се оплакват, и евентуално да се подготвят да предявят правата си по съдебен ред, и от друга страна, изискването за правна сигурност, което налага след изтичането на известен период от време актовете на органите на Съюза да станат окончателни.
За да бъдат съвместени тези различни интереси, при липсата на изрична уредба, е необходимо споровете да бъдат отнесени до съда в разумен срок. Срокът се определя като разумен според обстоятелствата на случая, и по-конкретно в зависимост от значението на спора за заинтересованото лице, от сложността на случая и от поведението на страните. В това отношение следва да се вземе предвид и съпоставката с предвидения в член 46 от Статута на Съда петгодишен давностен срок по отношение на исковете за извъндоговорна отговорност, въпреки че този срок не се прилага към споровете между Съюза и неговите служители.
Целта на изискването за разумен срок и на прилагането по аналогия на петгодишния давностен срок по член 46 от Статута на Съда е именно да се запълни юридическа празнота и да се избегне положение, при което възможността за предявяване на иск не е ограничена във времето, което може да застраши стабилността на установените правни положения. Продължителността на подобен срок може да осигури справедливо равновесие между изискването за правна сигурност и правото на ищците на ефективна съдебна защита при условия, сходни на прилаганите спрямо всеки един кредитор на Съюза. Освен това този срок позволява да се съгласува подходът при характерните за публичната служба искове за търсене на извъндоговорна отговорност за неправомерни действия, които не са материализирани в конкретно решение, и при общите искове за търсене на извъндоговорна отговорност, за които в член 46 от Статута на Съда е предвиден петгодишен давностен срок.
(вж. точки 33—38, 42 и 48)
Позоваване на:
Първоинстанционен съд — 25 март 1998 г., Koopman/Комисия, T‑202/97, Recueil FP, стр. I‑A‑163 и II‑511, точки 24 и 25; 6 март 2001 г., Dunnett и др./ЕИБ, T‑192/99, Recueil, стр. II‑813, точки 51—53; 6 юли 2004 г., Huygens/Комисия, T‑281/01, Recueil FP, стр. I‑A‑203 и II‑903, точки 46 и 47; 5 октомври 2004 г., Eagle и др./Комисия, T‑144/02, Recueil, стр. II‑3381, точки 57, 60, 65, 66 и 71; 26 юни 2009 г., Marcuccio/Комисия, T‑114/08 P, Сборник СПС, стр. I‑B‑1‑53 и II‑B‑1‑313, точка 25
Общ съд — 23 март 2010 г., Marcuccio/Комисия, T‑16/09 P, точки 33 и 34
Съд на публичната служба — 1 февруари 2007 г., Tsarnavas/Комисия, F‑125/05, Сборник СПС, стр. I‑A‑1 43 и II‑A‑1 231, точка 71