РЕШЕНИЕ НА СЪДА (четвърти състав)
7 септември 2023 година(*)
„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Право на информация в наказателното производство — Директива 2012/13/ЕС — Право на достъп до адвокат в наказателното производство — Директива 2013/48/ЕС — Приложно поле — Национална правна уредба, която не урежда качеството „заподозрян“ — Досъдебна фаза на наказателното производство — Принудителна мярка личен обиск и изземване — Последващо одобряване от компетентния съд — Липса на съдебен контрол върху действията по събиране на доказателства — Членове 47 и 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Ефективно упражняване на правото на защита на заподозрените и обвиняемите лица при съдебния контрол върху действията по събиране на доказателства“
По дело C‑209/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Районен съд Луковит (България) с акт от 18 март 2022 г., постъпил в Съда на 18 март 2022 г., в рамките на наказателно производство срещу
AB,
при участието на:
Районна прокуратура Ловеч, териториално отделение Луковит
СЪДЪТ (четвърти състав),
състоящ се от C. Lycourgos (докладчик), председател на състава, L. S. Rossi, J.‑C. Bonichot, S. Rodin и O. Spineanu-Matei, съдии,
генерален адвокат: P. Pikamäe,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за унгарското правителство, от M. Z. Fehér и R. Kissné Berta, в качеството на представители,
– за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman и J. Hoogveld, в качеството на представители,
– за Европейската комисия, от M. Wasmeier и Ив. Залогин, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 23 март 2023 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство (ОВ L 142, 2012 г., стр. 1), на Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 година относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане (ОВ L 294, 2013 г., стр. 1), на членове 47 и 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), както и на принципите на законност и на ефективност.
2 Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, образувано срещу АВ за държане на забранени от закона вещества, открити в това лице при извършен личен обиск, който е довел до изземването на тези вещества.
Правна уредба
Правото на Съюза
Директива 2012/13
3 Съображения 14 и 36 от Директива 2012/13 гласят:
„(14) Настоящата директива […] предвижда[…] общи минимални стандарти в областта на информацията за правата и обвинението, която следва да се предостави на лица, заподозрени или обвинени в извършването на престъпление, с цел повишаване на взаимното доверие между държавите членки. [Тя] се основава на правата, предвидени в Хартата, и по-специално членове 6, 47 и 48 от нея, като се основава на членове 5 и 6 от [Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“)], така както се тълкуват от Европейския съд по правата на човека. В настоящата директива терминът „обвинение“ се използва за описание на същото понятие като понятието, описано с термина „обвинение“, използван в член 6, параграф 1 от ЕКПЧ.
[…]
(36) Заподозрените лица или обвиняемите или техните адвокати следва да имат правото да оспорят, в съответствие с националното право, евентуалния пропуск или отказ на компетентните органи да им предоставят информацията или да предявят някои материали по делото в съответствие с настоящата директива. Това право не води до пораждане на задължение за държавите членки за осигуряване на специална процедура за обжалване, отделен механизъм или процедура за оспорване на подобен пропуск или отказ“.
4 Член 1 от тази директива е озаглавен „Предмет“ и има следния текст:
„С настоящата директива се установяват правила относно правото на информация на заподозрените лица или на обвиняемите относно техните права в наказателното производство и относно обвинението срещу тях. С нея също се установяват правила относно правото на информация на лицата, за които е издадена европейска заповед за арест, относно техните права“.
5 Член 2 от тази директива е озаглавен „Приложно поле“ и предвижда в параграф 1:
„Настоящата директива се прилага от момента, в който лицето бъде уведомено от компетентните органи на държава членка, че е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление, до момента на приключване на производството, което означава окончателното решаване на въпроса дали заподозряното лице или обвиняемият е извършил престъплението, включително, когато е приложимо, производството по определяне на наказание и приключването на процедурите по обжалване“.
6 Член 3 от същата директива, със заглавие „Право на информация относно правата“, гласи:
„1. Държавите членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите се предоставя незабавно информация относно най-малко следните процесуални права, както се прилагат съгласно националното право, с цел да се позволи ефективното им упражняване:
a) правото на достъп до адвокат;
б) всяко право на безплатна правна консултация и условията за нейното получаване;
в) правото на информация относно обвинението в съответствие с член 6;
г) правото на устен и писмен превод;
д) правото да запазят мълчание.
2. Държавите членки гарантират, че информацията, предвидена в параграф 1, се предоставя устно или писмено, на прост и достъпен език, като се отчитат специфичните потребности на заподозрени лица или обвиняеми в уязвимо положение“.
7 Член 8 от Директива 2012/13, озаглавен „Проверка и средства за защита“, предвижда:
„1. Държавите членки гарантират, че когато се предоставя информация на заподозрени лица или на обвиняеми съгласно членове 3—6, това се отбелязва в съответствие с процедурата за протоколиране, предвидена в правото на съответната държава членка.
2. Държавите членки гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите или техните адвокати имат правото да оспорят, в съответствие с процедурите в националното право, евентуалния пропуск или отказ на компетентните органи да им предоставят информацията в съответствие с настоящата директива“.
Директива 2013/48
8 Съображения 12, 20 и 50 от Директива 2013/48 гласят:
„(12) С настоящата директива се установяват минимални правила относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по изпълнение на европейска заповед за арест съгласно Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 г. относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки [(ОВ L 190, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3)] […] и правото да бъде уведомено трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане. По този начин настоящата директива спомага за прилагането на Хартата, и по-специално на членове 4, 6, 7, 47 и 48 от нея, като се основава на членове 3, 5, 6 и 8 ЕКПЧ, съгласно тълкуването на Европейския съд по правата на човека, който в своята съдебна практика редовно определя стандарта по отношение на правото на достъп до адвокат. В тази съдебна практика се предвижда, наред с другото, че за справедливостта на производството се изисква заподозреният или обвиняемият да могат да получат всички услуги, които са конкретно свързани с правната помощ. Във връзка с това адвокатът на заподозрян или обвиняем следва да може да осигури без ограничения основните аспекти на защитата.
[…]
(20) За целите на настоящата директива разпитът не включва предварителния разпит, провеждан от полицията или от друг правоохранителен орган, чиято цел е да се установи самоличността на съответното лице, да се направи проверка за притежаване на оръжия или във връзка с други подобни въпроси, свързани с безопасността, или да се прецени дали да бъде започнато разследване, например при пътна проверка или при извършвани на случаен принцип редовни проверки, когато все още не е установен заподозрян или обвиняем.
[…]
(50) Държавите членки следва да гарантират, че при оценката на обясненията на заподозрените или обвиняемите или на доказателствата, придобити в нарушение на правото им на адвокат, или в случаите, в които е разрешена дерогация от това право в съответствие с настоящата директива, се зачитат правата на защита и справедливостта на производството. Във връзка с това следва да бъде взета предвид практиката на Европейския съд по правата на човека, според която правата на защита биха били по принцип необратимо накърнени, когато уличаващи обяснения, направени по време на полицейския разпит без достъп на лицето до адвокат, бъдат използвани за постановяване на осъдителна присъда. Това не следва да засяга използването на обясненията за други цели, позволени съгласно националното право, като например необходимостта от предприемане на неотложни следствени действия за предотвратяване извършването на други престъпления или настъпването на тежки неблагоприятни последици за някое лице, или цели, свързани с неотложната необходимост да се предотврати сериозно възпрепятстване на наказателното производство, когато достъпът до адвокат или забавянето на разследването биха засегнали необратимо текущи разследвания във връзка с тежко престъпление. Също така, това не следва да засяга националните правила или системи относно допустимостта на доказателствата и не следва да бъде пречка държавите членки да запазят система, при която всички съществуващи доказателства могат да бъдат представени пред съд или съдия, без да се провежда отделна или предварителна преценка на допустимостта на тези доказателства“.
9 Член 1 от тази директива, озаглавен „Предмет“, предвижда:
„С настоящата директива се установяват минимални правила относно правото на заподозрени и обвиняеми в наказателно производство и на лица, по отношение на които е започнато производство по Рамково решение [2002/584] […], на достъп до адвокат и на уведомяване на трето лице при задържането, както и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи по време на задържането им“.
10 Член 2 от посочената директива е озаглавен „Приложно поле“ и предвижда в параграф 1:
„Настоящата директива се прилага за заподозрени или обвиняеми в наказателно производство от момента, в който компетентните органи на държава членка уведомят лицата, с официално съобщение или по друг начин, че са заподозрени или обвиняеми в извършването на престъпление, независимо дали лицата са задържани. Тя се прилага до приключване на производството, което означава окончателното решаване на въпроса дали заподозреният или обвиняемият е извършил престъплението, включително, когато е приложимо, постановяването на присъдата и изхода от евентуални обжалвания“.
11 Член 3 от същата директива има следния текст:
„1. Държавите членки гарантират, че заподозрените и обвиняемите имат право на достъп до адвокат в срок и по начин, които позволяват на заинтересованите лица реално и ефективно да упражнят правата си на защита.
2. Заподозрените или обвиняемите имат право на достъп до адвокат без неоправдано забавяне. Във всички случаи заподозрените или обвиняемите трябва да имат достъп до адвокат, считано от настъпването на по-ранния от следните моменти:
a) преди да бъдат разпитани от полицията или от друг правоохранителен орган или от съдебен орган;
б) при извършването на следствено действие или на друго действие по събиране на доказателства от страна на разследващите или на други компетентни органи съгласно параграф 3, буква в);
в) без неоправдано забавяне след задържането;
г) когато са призовани да се явят пред съд, компетентен по наказателни дела — своевременно преди явяването им пред този съд.
3. Правото на достъп до адвокат включва следното:
a) държавите членки гарантират, че заподозрените или обвиняемите имат правото да се срещат насаме и да осъществяват връзка с представляващия ги адвокат, включително преди разпита от полицията или от друг правоохранителен орган или от съдебен орган;
б) държавите членки гарантират, че заподозрените или обвиняемите имат право техният адвокат да присъства и да участва ефективно по време на разпитите им. Това участие се осъществява в съответствие с процедурите по националното право, при условие че тези процедури не засягат ефективното упражняване и същността на посоченото право. […]
в) държавите членки гарантират, че заподозрените или обвиняемите имат най-малко право техният адвокат да присъства на следните следствени действия или действия по събиране на доказателства, когато тези действия са предвидени в националното право и когато заподозреният или обвиняемият е длъжен или му е разрешено да присъства при извършването на съответното действие:
i) разпознаване;
ii) очна ставка;
iii) възстановка на местопрестъплението.
[…]
6. При изключителни обстоятелства и само в досъдебната фаза държавите членки могат да използват временна дерогация от прилагането на правата, предвидени в параграф 3, доколкото това е обосновано предвид конкретните обстоятелства по делото от една или повече от следните наложителни причини:
[…]
б) когато е наложително предприемането на незабавни действия от страна на разследващите органи, за да се предотврати сериозно възпрепятстване на наказателното производство“.
12 Съгласно член 12 от Директива 2013/48, озаглавен „Средства за правна защита“:
„1. Държавите членки гарантират, че заподозрените или обвиняемите в наказателно производство, както и издирваните лица в производство по европейска заповед за арест, разполагат с ефективни средства за правна защита съгласно националното право в случай на нарушаване на правата им по настоящата директива.
2. Без да се засягат националните правила и системи относно допустимостта на доказателствата, държавите членки гарантират, че при оценката в рамките на наказателно производство на обясненията на заподозрени или обвиняеми или на доказателства, получени в нарушение на правото на тези лица на адвокат, или в случаите когато е разрешена дерогация от това право в съответствие с член 3, параграф 6, се зачитат правата на защита и справедливостта на производството“.
Българското право
13 Съгласно член 54 от Наказателно-процесуалния кодекс (обн., ДВ, бр. 86 от 28 октомври 2005 г.), в редакцията му, приложима към спора по главното производство (наричан по-нататък „Наказателно-процесуалният кодекс“), обвиняем е лицето, което е привлечено в това качество при условията и по реда, предвидени в този кодекс.
14 Член 55 от Наказателно-процесуалния кодекс, озаглавен „Права на обвиняемия“, предвижда:
„(1) Обвиняемият има следните права: да научи за какво престъпление е привлечен в това качество и въз основа на какви доказателства; да дава или да откаже да дава обяснения по обвинението; да се запознава с делото, включително и с информацията, получена чрез използване на специални разузнавателни средства, и да прави необходимите извлечения; да представя доказателства; да участва в наказателното производство; да прави искания, бележки и възражения; да се изказва последен; да обжалва актовете, които накърняват неговите права и законни интереси, и да има защитник. Обвиняемият има право защитникът му да участва при извършване на действия по разследването и други процесуални действия с негово участие, освен когато изрично се откаже от това право. […]
2. Обвиняемият има право да му бъде предоставена обща информация, улесняваща неговия избор на защитник. Той има право свободно да осъществява връзка със защитника си, да се среща насаме с него, да получава съвети и друга правна помощ, включително преди започване и по време на провеждане на разпита и на всяко друго процесуално действие с участие на обвиняемия.
[…]“.
15 Член 164 от този кодекс, озаглавен „Обиск“, гласи:
„(1) Претърсване на лице в досъдебното производство без разрешение на съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд, в района на който се извършва действието, се допуска:
1. при задържане;
2. когато има достатъчно основание да се счита, че лицата, които присъстват при претърсването, са укрили предмети или книжа от значение за делото.
(2) Обискът се извършва от лице от същия пол в присъствието на поемни лица от същия пол.
(3) Протоколът за извършеното действие по разследването се представя за одобряване от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа“.
16 Член 212 от посочения кодекс, озаглавен „Образуване на досъдебното производство“, предвижда:
„(1) Досъдебното производство се образува с постановление на прокурора.
(2) Досъдебното производство се счита за образувано със съставянето на протокола за първото действие по разследването, когато се извършва оглед, включително освидетелстване, претърсване, изземване и разпит на свидетели, ако незабавното им извършване е единствената възможност за събиране и запазване на доказателства, както и когато се извършва обиск при условията и по реда на чл. 164.
(3) Разследващият орган, извършил действието по ал. 2, уведомява прокурора незабавно, но не по-късно от 24 часа“.
17 Член 219 от същия кодекс, със заглавие „Привличане на обвиняем и предявяване на постановлението“, гласи:
„(1) Когато се съберат достатъчно доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпление от общ характер и не са налице някои от основанията за прекратяване на наказателното производство, разследващият орган докладва на прокурора и привлича лицето като обвиняем със съставяне на съответно постановление.
(2) Разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на протокола за първото действие по разследването срещу него, за което докладва на прокурора.
(3) В постановлението за привличане на обвиняем и в протокола за действието по ал. 2 се посочват:
1. датата и мястото на издаването му;
2. органът, който го издава;
3. трите имена на лицето, което се привлича като обвиняем, деянието, за което се привлича, и правната му квалификация;
4. доказателствата, на които се основава привличането, ако това няма да затрудни разследването;
5. мярката за неотклонение, ако такава се взема;
6. правата му по чл. 55, включително и правото му да откаже да даде обяснения, както и правото му да има защитник по пълномощие или по назначение.
[…]
(8) Разследващият орган не може да извършва действия по разследването с участие на обвиняемия, докато не изпълни задълженията си по ал. 1—7“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
18 На 8 февруари 2022 г. трима полицейски инспектори от Районното управление в гр. Луковит спрели и извършили проверка на лек автомобил, управляван от IJ, в който се намирали и AB и KL.
19 Още преди водачът на лекия автомобил да бъде проверен за употреба на наркотични вещества чрез тест, AB и KL заявяват пред полицейските инспектори, че държат в себе си наркотично вещество. Тази информация е предадена устно на дежурния разследващ полицай от Районното управление в Луковит, който съставя протокол за устно съобщение за извършено престъпление, в който описва съдържанието на получения сигнал.
20 Тъй като тестът за употреба на наркотични вещества на водача е положителен, един от полицейските инспектори извършва проверка на лекия автомобил.
21 Освен това дежурният разследващ полицай извършва личен обиск на AB, за което е съставен протокол „за обиск и изземване в неотложни случаи с последващо съдебно одобрение“. В този протокол е посочено, че основанието за извършване на този обиск без предварително разрешение от съдия е наличието на „достатъчно данни за притежание на забранени от закона предмети, съдържащи се в протокол за устно съобщение за извършено престъпление“.
22 При този обиск у AB е намерено наркотично вещество. Тогава, още същия ден, разследващият полицай уведомява прокурора от Районна прокуратура Ловеч, териториално отделение Луковит (България), за резултатите от този обиск и че същият е бил извършен в рамките на „досъдебно производство“ по смисъла на член 212 от Наказателно-процесуалния кодекс, образувано от Районно управление Луковит.
23 Пак в хода на това досъдебно производство, но след извършването на обиска, в полицейското управление са поискани писмени обяснения от AB. Тогава той посочва, че откритите у него вещества са наркотични вещества, предназначени за негова лична употреба.
24 На 9 февруари 2022 г. на основание член 164, алинея 3 от Наказателно-процесуалния кодекс прокурорът от Районна прокуратура Ловеч, териториално отделение Луковит внася в Районен съд Луковит (България) — запитващата юрисдикция, искане за одобрение на протокола за извършен личен обиск на AB и последвалото го изземване. Спорът по главното производство се отнася до това искане за последващо одобрение на обиска и на изземването.
25 Запитващата юрисдикция изразява съмнения дали предвиденият в националното право съдебен контрол върху принудителните действия за събиране на доказателства в досъдебната фаза на наказателното производство е достатъчна гаранция за спазване на правата на заподозрените и обвиняемите лица, предвидени в Директиви 2012/13 и 2013/48.
26 По-конкретно, тази юрисдикция посочва най-напред, че в националното право липсва ясна норма, която да предписва обхвата на съдебния контрол върху принудителните способи за събиране на доказателства в досъдебното производство, и че според националната съдебна практика контролът върху претърсването, личния обиск и изземването е относно тяхната формална законосъобразност. В това отношение тя припомня, че Европейският съд по правата на човека неколкократно е осъждал Република България за нарушение на членове 3 и 8 от ЕКПЧ.
27 По-нататък, запитващата юрисдикция уточнява, че българското право не познава понятието „заподозрян“, визирано в тези директиви, а само понятието „обвиняем“. Тя посочва, че последната квалификация изисква акт на прокурора или на разследващия орган. Според нея обаче съществува утвърдена практика на полицията и на прокуратурата, изразяваща се в забавяне на момента, от който засегнатото лице се счита за „обвиняем“, и имаща фактически за последица заобикаляне на задълженията за спазване на правото на защита на това лице.
28 Накрая, запитващата юрисдикция изтъква, че от националната теория и съдебна практика следва, че компетентният съд, дори да е убеден, че правото на защита на заинтересованото лице е било нарушено, не може да контролира привличането на лицето като обвиняем, защото така би накърнил конституционното правомощие на прокурора да привлича към наказателна отговорност. В такъв случай съдът, контролиращ принудителните действия в досъдебното производство, може само да приеме извършеното действие по разследване, стига да е извършено в условията на неотложност, дори и то да е при засягане на правото на защита.
29 В тази насока запитващата юрисдикция посочва, че макар националното право да не познава понятието „заподозрян“, член 219, алинея 2 от Наказателно-процесуалния кодекс принципно би осигурил правото на защита на лица, срещу които няма достатъчно доказателства за виновността им, но поради това, че се налага да бъдат извършени действия по разследване с тяхно участие, същите ще придобият процесуалното качество „обвиняем“ и така ще получат достъп до правата по член 55 от Наказателно-процесуалния кодекс, които съответстват на изискванията на Директиви 2012/13 и 2013/48.
30 Според запитващата юрисдикция обаче тази процесуална разпоредба не е ясна. Освен това по нейно мнение споменатата разпоредба се прилага по двусмислен и противоречив начин и дори не се прилагала изобщо. Същевременно за запитващата юрисдикция няма никакво съмнение, че в конкретния случай АВ има качеството на „обвинен в престъпление“ по смисъла на ЕКПЧ, както се тълкува в практиката на Европейския съд по правата на човека, независимо от правната квалификация на неговото положение в съответствие с националното право. При това положение по силата на това право лицето ще може да се ползва от правото си на защита само ако е придобило статута на „обвиняем“, а последното зависи от волята на органа, ръководещ разследването под надзора на прокурора.
31 В тази насока запитващата юрисдикция счита, че непредоставянето на информация за правата и неосигуряването на достъп до адвокат на ранен етап от наказателното производство е непоправимо процесуално нарушение, което може да опорочи справедливостта на целия последващ наказателен процес.
32 При тези обстоятелства Районен съд Луковит решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Попадат ли в приложното поле на [Директиви 2013/48 и 2012/13] фактически ситуации, в които при разследване на престъпление, свързано с държане на наркотични вещества, спрямо гражданин, за когото полицията има данни, че ги държи, е предприето принудително действие — личен обиск и изземване?
2) При положителен отговор на първия въпрос, какво е качеството на такова лице по смисъла на [тези] директиви, когато националното право не познава фигурата на „заподозрян“ и лицето не е привлечено с официално съобщение като „обвиняем“? Трябва ли на такова лице да бъдат осигурени правото на информация и правото на достъп до адвокат?
3) Принципите на законност и забрана за произволно прилагане, допускат ли национална норма, като тази на чл. 219, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс, предвиждаща, че разследващият орган може да привлече лицето като обвиняем и със съставянето на протокола за първото действие по разследването срещу него, когато националното право не познава фигурата на „заподозрян“, а правото на защита според националното право възниква едва от момента на формалното привличане на лицето като „обвиняем“, което е оставено на преценката на разследващия орган? Засяга ли такава национална процедура ефективното упражняване и същността на правото на достъп до адвокат съгласно член 3, параграф 3, буква б) от Директива [2013/48]?
4) Принципът за ефективност на правото на Съюза допуска ли национална практика, според която съдебният контрол върху принудителните способи за доказване, включително личен обиск и изземване в досъдебното производство, не позволява преценка за това дали е допуснато достатъчно съществено нарушение на основните права на заподозрените и обвиняемите лица, гарантирани от членове 47 и 48 от [Хартата], [както и от Директиви 2013/48 и 2012/13]?
5) Принципите на правовата държава допускат ли национална уредба и съдебна практика, според която съдът няма правомощия да контролира привличането на едно лице като обвиняем, когато именно и единствено от този формален акт зависи дали на гражданина ще бъде осигурено правото на защита в случаите на предприемане спрямо него на принудителни действия по разследване?“.
По преюдициалните въпроси
По първия и втория въпрос
33 С първия и втория си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, параграф 1 от Директива 2012/13 и член 2, параграф 1 от Директива 2013/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че тези директиви се прилагат към ситуация, в която спрямо лице, за което има данни, че държи забранени от закона вещества, е предприет личен обиск, както и изземване на тези вещества, при положение че националното право не познава визираното в тези директиви понятие „заподозрян“ и че посоченото лице не е било официално уведомено, че има качеството на „обвиняем“.
34 Директиви 2012/13 и 2013/48 имат за обща цел да определят минималните правила относно някои права на заподозрените и обвиняемите в наказателното производство. Директива 2012/13 има за предмет по-специално правото на информация относно правата, а Директива 2013/48 се отнася до правото на достъп до адвокат, правото на уведомяване на трето лице за задържането и правото на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане. Освен това от съображенията на тези директиви е видно, че за целта същите се основават на прогласените по-специално в членове 47 и 48 от Хартата права и са предназначени допълнително да утвърдят тези права по отношение на заподозрените и обвиняемите в наказателното производство (вж. в този смисъл решение от 19 септември 2019 г., Районна прокуратура Лом, С‑467/18, EU:C:2019:765, т. 36 и 37).
35 Що се отнася до приложното поле на Директива 2012/13, Съдът вече е постановил, че от член 1 и член 2, параграф 1 от нея е видно, че тази директива определя правилата във връзка с правото на информация на заподозрените лица или на обвиняемите относно техните права в наказателното производство и относно обвинението срещу тях само от момента, в който лицето е уведомено от компетентните органи, че е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление (определение от 6 септември 2022 г., Delgaz Grid, C‑95/22, EU:C:2022:697, т. 25).
36 Колкото до приложното поле на Директива 2013/48, член 2, параграф 1 от нея предвижда, че тази директива се прилага за заподозрени или обвиняеми в наказателно производство от момента, в който компетентните органи на държава членка уведомят лицата, с официално съобщение или по друг начин, че са заподозрени или обвиняеми в извършването на престъпление, независимо дали лицата са задържани.
37 В тази насока Съдът вече е постановил, че текстът на член 2, параграф 1 от Директива 2013/48, и по-специално изразът „компетентните органи на държава членка уведомяват лицата, с официално съобщение или по друг начин“, сочи, че за да е приложима тази директива, е достатъчно уведомяване на съответното лице от компетентните органи на държава членка, независимо по какъв начин, тъй като начинът на уведомяването му е без значение (вж. в този смисъл решение от 12 март 2020 г., VW (Право на достъп до адвокат в случай на неявяване), C‑659/18, EU:C:2020:201, т. 25 и 26).
38 При положение че съответните приложни полета на Директиви 2012/13 и 2013/48 са определени по почти еднакъв начин в член 2 от всяка от тях, следва да се приеме, че по принцип те се припокриват. Тази констатация е в съответствие с общата за двете директиви цел да се осигури защитата на правата на заподозрените или на обвиняемите в наказателно производство. Ето защо, както отбелязва генералният адвокат в точка 38 от своето заключение, допълнителното уточнение в член 2 от по-новата от двете директиви, а именно Директива 2013/48, че информацията може да бъде предоставена „с официално съобщение или по друг начин“, трябва да се счита за приложимо към Директива 2012/13.
39 От тези съображения произтича, първо, че за да попада дадена ситуация в приложното поле на тези директиви, са необходими два елемента. Необходимо е, от една страна, компетентните национални органи да имат подозрения, че съответното лице е извършило престъпление, или то да е обвинено в извършването на престъпление, и от друга, тези органи да му предоставят информация в това отношение чрез официално съобщение или по друг начин.
40 Следователно за прилагането на Директиви 2012/13 и 2013/48 е важно посочените органи да се уверят, че на съответното лице е известно, че е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление.
41 Второ, следва да се отбележи, че за да се осигури надлежното провеждане на наказателно разследване, компетентните национални органи трябва да имат известна свобода на преценка при избирането на момента, в който да уведомят съответното лице, че е заподозряно или обвинено в извършването на престъпление, стига обаче да няма прекомерно забавяне при предоставянето на тази информация, което би попречило на съответното лице да упражни ефективно правото си на защита, което Директиви 2012/13 и 2013/48 имат за цел да защитят.
42 В конкретния случай запитващата юрисдикция посочва, че предметът на главното производство е свързан с искане на прокурора от Районна прокуратура Ловеч, териториално отделение Луковит, за последващо одобрение на личен обиск на AB и изземване на забранените от закона вещества, намерени при този обиск. Последният е разпореден и осъществен вследствие на самопризнанието на това лице пред полицейски служители, че държи такива вещества.
43 Когато лице като AB прави такова самопризнание пред полицейски служители, то се излага на риска да бъде заподозряно в извършването на престъпление. Когато, в резултат от самопризнанието, тези служители пристъпват към личен обиск на съответното лице и към изземването на това, което то заявява, че държи, тези действия, от една страна, свидетелстват, че това лице вече е заподозряно от компетентен орган, и от друга, имплицитно, но по необходимост, информират посоченото лице за това подозрение. При такива обстоятелства двете условия за прилагане на Директиви 2012/13 и 2013/48 се оказват изпълнени.
44 В тази насока се явяват ирелевантни за целите на прилагането на тези директиви, от една страна, фактът, че правото на съответната държава членка не предвижда, че дадено лице може да има качеството на „заподозрян“, и от друга, че AB не е бил официално уведомен, че има качеството на „обвиняем“. Всъщност приложното поле на Директиви 2012/13 и 2013/48 трябва да се тълкува еднообразно във всички държави членки и следователно не може да зависи от различния обхват, който правните системи на тези държави дават на понятията „заподозрян“ и „обвиняем“, нито от условията, при които се придобиват такива качества според тези правни системи.
45 Ето защо на първия и втория въпрос следва да се отговори, че член 2, параграф 1 от Директива 2012/13 и член 2, параграф 1 от Директива 2013/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че тези директиви се прилагат към ситуация, в която спрямо лице, за което има данни, че държи забранени от закона вещества, е предприет личен обиск, както и изземване на тези вещества. Фактът, че националното право не познава понятието „заподозрян“ и че посоченото лице не е било официално уведомено, че има качеството на „обвиняем“, е без значение в това отношение.
По четвъртия въпрос
46 С четвъртия си въпрос, който трябва да се разгледа преди третия въпрос, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 8, параграф 2 от Директива 2012/13 и член 12, параграф 1 от Директива 2013/48, в светлината на членове 47 и 48 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална съдебна практика, според която съдът, сезиран по силата на приложимото национално право с искане за последващо одобряване на извършени в досъдебната фаза на наказателно производство личен обиск и последвалото от него изземване на забранени от закона вещества, не е компетентен да проверява дали правата на заподозряното или обвиняемото лице, гарантирани от тези директиви, са били спазени при тези действия.
47 В конкретния случай запитващата юрисдикция уточнява, че макар съгласно член 164, алинея 3 от Наказателно-процесуалния кодекс личният обиск, извършен в досъдебната фаза на наказателното производство, да подлежи на последващ съдебен контрол, според приложимата национална съдебна практика този контрол се отнася само до формалните изисквания, от които зависи законосъобразността на тази мярка и на последвалото от нея изземване, и не позволява на компетентната юрисдикция да проверява спазването на правата, гарантирани от Директиви 2013/48 и 2012/13.
48 Следва да се отбележи, че по силата на член 8, параграф 2 от Директива 2012/13 държавите членки гарантират, че заподозрените лица или обвиняемите, или техните адвокати, имат право да оспорят в съответствие с националните процедури евентуалния пропуск или отказ на компетентните органи да им предоставят информацията в съответствие с тази директива.
49 Предвид значението на правото на ефективни правни средства за защита, гарантирано от член 47 от Хартата, и ясния, безусловен и точен текст на член 8, параграф 2 от Директива 2012/13, последната разпоредба не допуска нито една национална мярка, която възпрепятства упражняването на ефективни средства за защита в случай на нарушаване на защитените с тази директива права (решение от 19 септември 2019 г., Районна прокуратура Лом, C‑467/18, EU:C:2019:765, т. 57).
50 Същото тълкуване се налага, що се отнася до член 12 от Директива 2013/48, съгласно който „заподозрените или обвиняемите в наказателно производство […] разполагат с ефективни средства за правна защита съгласно националното право в случай на нарушаване на правата им по настоящата директива“ (решение от 19 септември 2019 г., Районна прокуратура Лом, C‑467/18, EU:C:2019:765, т. 58).
51 Ето защо член 8, параграф 2 от Директива 2012/13 и член 12, параграф 1 от Директива 2013/48 задължават държавите членки да осигурят спазването на правото на справедлив процес и правото на защита, закрепени съответно в член 47 и член 48, параграф 2 от Хартата, като предвидят ефективно средство за правна защита, позволяващо на всеки заподозрян или обвиняем да сезира съд, който да провери дали правата, които това лице черпи от тези директиви, не са били нарушени.
52 Същевременно член 8, параграф 2 от Директива 2012/13 и член 12, параграф 1 от Директива 2013/48 предвиждат, че правото да се иска установяване на евентуалните нарушения на тези права, се предоставя съответно съгласно „процедурите в националното право“ и „националното право“. Ето защо тези разпоредби не определят нито начина, по който трябва да могат да се претендират нарушенията на посочените права, нито момента в хода на наказателното производство, към който това може да бъде направено, оставяйки по този начин на държавите членки известна свобода на преценка при определянето на специфичните процедури, които ще бъдат приложими в това отношение.
53 Намерението на законодателя на Съюза да признае такава свобода на преценка, се потвърждава от съображенията на Директиви 2012/13 и 2013/48. Всъщност, от една страна, съгласно съображение 36 от Директива 2012/13 правото да се иска установяване на факта, че компетентните органи са пропуснали или отказали да предоставят информацията или да предявят някои материали по делото в съответствие с тази директива, „не води до пораждане на задължение за държавите членки за осигуряване на специална процедура за обжалване, отделен механизъм или процедура за оспорване на подобен пропуск или отказ“. От друга страна, в съображение 50 от Директива 2013/48 по същество се посочва, че задължението на държавите членки да гарантират, че се зачитат правата на защита и справедливостта на производството, не следва да засяга националните правила или системи относно допустимостта на доказателствата и не следва да бъде пречка държавите членки да запазят система, при която всички съществуващи доказателства могат да бъдат представени пред съд, „без да се провежда отделна или предварителна преценка на допустимостта на тези доказателства“.
54 Впрочем членове 47 и 48 от Хартата допускат държавите членки да не бъдат по този начин задължени да създадат самостоятелни механизми за оспорване, които заподозрените или обвиняемите да могат да използват, за да защитят предоставените им от Директиви 2012/13 и 2013/48 права. Всъщност според постоянната съдебна практика правото на Съюза, включително разпоредбите на Хартата, не принуждава държавите членки да въвеждат различни от установените във вътрешното право правни средства за защита, освен ако все пак от структурата на разглеждания национален правен ред личи, че няма никакво средство за защита пред съд, което да позволява дори и инцидентно да се гарантира спазването на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 21 декември 2021 г., Randstad Italia, C‑497/20, EU:C:2021:1037, т. 62 и цитираната съдебна практика).
55 Оттук следва, че правото на Съюза допуска държава членка да сведе съдебния контрол върху принудителните способи за събиране на доказателства за извършено престъпление до тяхната формална законосъобразност, ако впоследствие в рамките на наказателното производство съдът, който разглежда делото по същество, е в състояние да провери дали правата на обвиняемия по Директиви 2012/13 и 2013/48, в светлината на член 47 и член 48, параграф 2 от Хартата, са били спазени.
56 В конкретния случай запитващата юрисдикция посочва, че от постоянната национална съдебна практика следва, че информацията, събрана от лица, които са били разпитани в качеството на свидетели за собствената си деятелност, не може да се счита за доказателство, тъй като тези лица фактически са заподозрени.
57 Както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 72 от заключението си, тази съдебна практика, изглежда, позволява, поне в някои случаи, да се изключат данните и доказателствата, получени в нарушение на предписанията на правото на Съюза, в случая на член 3 от Директива 2012/13 относно уведомяването на заподозряното лице за правата му, и на член 3 от Директива 2013/48 относно достъпа до адвокат.
58 Не е възможно обаче само въз основа на преписката, с която разполага Съдът, да се определи дали в случая релевантните национални разпоредби отговарят на изискванията, споменати в точка 55 от настоящото решение. За тази цел запитващата юрисдикция следва да се увери, че когато в рамките на наказателно производство обвиняемият или подсъдимият се позове на процесуални нередовности, свързани с нарушения на правата, произтичащи от едната от тези две директиви, съдът, който разглежда делото по същество, винаги ще е в състояние да установи тези нередовности и ще е длъжен да изведе всички произтичащи от тези нарушения последици, в частност що се отнася до недопустимостта или доказателствената стойност на събраните при тези условия доказателства.
59 В случай че съдът, който разглежда делото по същество, няма възможност да направи тази констатация и да изведе последиците от тези нарушения, следва да се припомни постоянната практика на Съда, че за да се гарантира ефективността на всички разпоредби от правото на Съюза, принципът на предимство задължава по-специално националните юрисдикции във възможно най-голяма степен да тълкуват вътрешното си право по начин, съответстващ на правото на Съюза (решение от 8 март 2022 г., Bezirkshauptmannschaft Hartberg-Fürstenfeld (Директен ефект), C‑205/20, EU:C:2022:168, т. 35 и цитираната съдебна практика).
60 Ако не може да се извърши съответстващо тълкуване и предвид факта, че — видно от точки 49—51 от настоящото решение — член 8, параграф 2 от Директива 2012/13 и член 12, параграф 1 от Директива 2013/48 имат директен ефект, принципът на предимство задължава националния съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на тези разпоредби от правото на Съюза, да гарантира пълното действие на произтичащите от тези разпоредби изисквания в спора, с който е сезиран, като при необходимост по свой почин остави без приложение националната правна уредба, дори и последваща, която е в противоречие със същите разпоредби, без да е необходимо да иска или да изчаква предварителната отмяна на тази национална правна уредба по законодателен път или по какъвто и да било друг предвиден в конституцията ред (вж. в този смисъл решение от 28 октомври 2022 г., Generalstaatsanwaltschaft München (Екстрадиция и ne bis in idem), C‑435/22 PPU, EU:C:2022:852, т. 108 и цитираната съдебна практика).
61 С оглед на гореизложените съображения на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 8, параграф 2 от Директива 2012/13 и член 12, параграф 1 от Директива 2013/48, в светлината на членове 47 и 48 от Хартата, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална съдебна практика, според която съдът, сезиран по силата на приложимото национално право с искане за последващо одобряване на извършени в досъдебната фаза на наказателно производство личен обиск и последвалото от него изземване на забранени от закона вещества, не е компетентен да проверява дали правата на заподозряното или обвиняемото лице, гарантирани от тези директиви, са били спазени при тези действия, стига, от една страна, това лице да може впоследствие да поиска от съда, който разглежда делото по същество, да установи евентуално нарушение на произтичащите от посочените директиви права, и от друга страна, този съд тогава да е длъжен да изведе последиците от такова нарушение, по-конкретно що се отнася до недопустимостта или доказателствената стойност на събраните при тези условия доказателства.
По третия въпрос
62 Третият преюдициален въпрос визира тълкуването на принципите на законност и забрана за произволно прилагане, както и на член 3, параграф 3, буква б) от Директива 2013/48 в рамките на национална правна уредба, по силата на която само лицата, формално привлечени като „обвиняеми“, могат да се ползват от произтичащите от тази директива права, при положение че моментът на това привличане е оставен на преценката на разследващия орган.
63 Съгласно постоянната съдебна практика, в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда последният трябва да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това, от една страна, при необходимост Съдът може да преформулира поставените му въпроси (вж. в този смисъл определение от 24 март 2023 г., Директор на Териториално поделение на Националния осигурителен институт — Велико Търново, C‑30/22, EU:C:2023:259, т. 33 и цитираната съдебна практика).
64 От друга страна, Съдът трябва да извлече от всички предоставени от националната юрисдикция данни, и по-конкретно от мотивите на акта за преюдициално запитване, тези елементи от правото на Съюза, които се нуждаят от тълкуване предвид предмета на спора по главното производство (вж. в този смисъл решение от 1 август 2022 г., TL (Липса на устен преводач и на писмен превод), C‑242/22 PPU, EU:C:2022:611, т. 37 и цитираната съдебна практика).
65 От преюдициалното запитване всъщност следва, че спорът по главното производство се отнася до искане за последващо одобряване от съдия на извършени в досъдебната фаза на наказателно производство личен обиск и последвалото от него изземване на забранени от закона вещества и че за да се даде полезен отговор на третия въпрос, всъщност при тази хипотеза следва да се разгледат обхватът и естеството на правото на достъп до адвокат, предвидено в член 3 от Директива 2013/48.
66 Ето защо се налага изводът, че с този въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 3 от Директива 2013/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която спрямо заподозряно или обвиняемо лице в досъдебната фаза на наказателно производство могат да се извършат личен обиск и изземване на забранени от закона вещества, без това лице да има право на достъп до адвокат.
67 В съответствие с член 1 от Директива 2013/48 с нея се установяват минимални правила относно, в частност, правото на заподозрените и обвиняемите в наказателни производства на достъп до адвокат и на уведомяване на трето лице при задържането.
68 В тази насока член 3, параграф 1 от цитираната директива задължава държавите членки да гарантират, че заподозрените и обвиняемите имат право на достъп до адвокат в срок и по начин, които им позволяват реално и ефективно да упражнят правата си на защита.
69 Това принципно правило е уточнено в параграф 2 от същия член 3, съгласно който този достъп трябва да може да бъде получен „без неоправдано забавяне“ и във всички случаи, считано от настъпването на по-ранното от четири конкретни събития, изброени в параграф 2, букви а)—г).
70 По-нататък, съгласно член 3, параграф 3, буква в) от Директива 2013/48 заподозрените или обвиняемите имат най-малко право техният адвокат да присъства на следствените действия или действията по събиране на доказателства, визирани в тази разпоредба, когато тези действия са предвидени в националното право и когато заподозреният или обвиняемият е длъжен или му е разрешено да присъства при извършването на съответното действие.
71 Следва обаче да се отбележи, че личният обиск и изземването на забранени от закона вещества не са сред събитията, споменати в член 3, параграф 2, букви а)—г) и параграф 3, буква в) от тази директива.
72 По-конкретно, що се отнася, първо, до правото на заподозрените или обвиняемите, предвидено в член 3, параграф 2, буква а) от Директива 2013/48, да имат достъп до адвокат, преди да бъдат разпитани от полицията или от друг правоохранителен орган, или от съдебен орган, важно е да се подчертае, че от съображение 20 от Директива 2013/48 е видно, че според намерението на законодателя на Съюза предварителните въпроси, поставени от полицията, чиято цел е в частност да се прецени дали да бъде започнато разследване, например при пътна проверка, не представляват „разпит“ по смисъла на тази директива и следователно не са визирани в член 3, параграф 2, буква а) от нея като предоставящи във всички случаи на заподозрените и на обвиняемите правото на достъп до адвокат.
73 Що се отнася, второ, до правото на заподозрените или обвиняемите, предвидено в член 3, параграф 2, буква в) от Директива 2013/48, да имат достъп до адвокат „без неоправдано забавяне“ след задържането, трябва да се подчертае, че това право не означава непременно достъпът до адвокат да се конкретизира незабавно, т.е. в самия момент на това задържане.
74 В тази насока от практиката на Европейския съд по правата на човека по член 6 от ЕКПЧ, към който препраща съображение 12 от Директива 2013/48, е видно, че що се отнася до правото на адвокатска защита по смисъла на член 6, точка 3, буква c), обискът, извършен при пътна проверка и дал повод за самоуличаващи изявления, не разкрива никакво значимо ограничение на свободата на действие на съответното лице, което би могло да е достатъчно, за да направи правната помощ задължителна още на този етап от производството (вж. в този смисъл ЕСПЧ, 18 февруари 2010 г., Зайченко с/у Русия, CE:ECHR:2010:0218JUD003966002, § 47 и 48).
75 В общ план, за да се определи дали липсата — при личен обиск и изземване на забранени от закона вещества — на достъп до адвокат е лишила заподозрения или обвиняемия от правото, гарантирано в член 3 от Директива 2013/48, е необходимо да се отчете разпоредбата на член 3, параграф 1, която изисква да се провери дали този достъп е бил предоставен в срок и по начин, които позволяват на заподозрения или обвиняемия реално и ефективно да упражнят правото си на защита.
76 В конкретния случай компетентният съд трябва в съответствие с националното право да извърши необходимите проверки, като вземе предвид всички релевантни в това отношение обстоятелства. По-конкретно, той трябва да провери дали присъствието на адвокат в момента на личния обиск, извършен спрямо AB, и на последвалото от него изземване на забранени от закона вещества е било обективно необходимо, за да осигури ефективно правото на защита на това лице.
77 В тази насока следва да се уточни, че — при условие компетентната национална юрисдикция да провери това — предприетите спрямо AB мерки не изглеждат a priori взети в такъв контекст, че в момента на извършването им заинтересованото лице да е трябвало да се ползва от правото на достъп до адвокат по смисъла на член 3 от Директива 2013/48.
78 От гореизложените съображения следва, че член 3 от Директива 2013/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която спрямо заподозряно или обвиняемо лице в досъдебната фаза на наказателно производство могат да се извършат личен обиск и изземване на забранени от закона вещества, без това лице да има право на достъп до адвокат, при условие че от разглеждането на съвкупността от релевантни обстоятелства произтича, че такъв достъп не е необходим, за да може посоченото лице реално и ефективно да упражни правото си на защита.
По петия въпрос
79 С петия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали принципите на правовата държава трябва се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба или съдебна практика, по силата на които националният съд „няма правомощия да контролира привличането на едно лице като обвиняем, когато […] от този формален акт зависи дали на това лице ще бъде осигурено правото на защита в случаите на предприемане спрямо него на принудителни действия по разследване“.
80 В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоките за тълкуване на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящия пред тях спор (определение от 27 март 2023 г., Belgische Staat, C‑34/22, EU:C:2023:263, т. 43 и цитираната съдебна практика).
81 След като актът за преюдициално запитване служи за основа на това производство пред Съда, е абсолютно необходимо националната юрисдикция да даде минимални разяснения относно причините да иска тълкуване именно на посочените от нея разпоредби на правото на Съюза, както и относно връзката, която установява между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо към разглеждания от нея спор (вж. в този смисъл определение от 27 март 2023 г., Belgische Staat, C‑34/22, EU:C:2023:263, т. 44 и цитираната съдебна практика).
82 В конкретния случай петият въпрос споменава общо „принципите на правовата държава“, без от друга страна, преюдициалното запитване да съдържа изложение на причините, довели до съмнения у запитващата юрисдикция, в рамките на този въпрос, относно тълкуването на тези „принципи“, поради което Съдът не е в състояние да прецени доколко е необходим отговор на посочения въпрос, за да може тази юрисдикция да се произнесе по спора в главното производство.
83 Поради това петият въпрос е недопустим.
По съдебните разноски
84 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:
1) Член 2, параграф 1 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и член 2, параграф 1 от Директива 2013/48/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2013 година относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане
трябва да се тълкуват в смисъл, че
тези директиви се прилагат към ситуация, в която спрямо лице, за което има данни, че държи забранени от закона вещества, е предприет личен обиск, както и изземване на тези вещества. Фактът, че националното право не познава понятието „заподозрян“ и че посоченото лице не е било официално уведомено, че има качеството на „обвиняем“, е без значение в това отношение.
2) Член 8, параграф 2 от Директива 2012/13 и член 12, параграф 1 от Директива 2013/48, в светлината на членове 47 и 48 от Хартата на основните права на Европейския съюз,
трябва да се тълкуват в смисъл, че
допускат национална съдебна практика, според която съдът, сезиран по силата на приложимото национално право с искане за последващо одобряване на извършени в досъдебната фаза на наказателно производство личен обиск и последвалото от него изземване на забранени от закона вещества, не е компетентен да проверява дали правата на заподозряното или обвиняемото лице, гарантирани от тези директиви, са били спазени при тези действия, стига, от една страна, това лице да може впоследствие да поиска от съда, който разглежда делото по същество, да установи евентуално нарушение на произтичащите от посочените директиви права, и от друга страна, този съд тогава да е длъжен да изведе последиците от такова нарушение, по-конкретно що се отнася до недопустимостта или доказателствената стойност на събраните при тези условия доказателства.
3) Член 3 от Директива 2013/48
трябва да се тълкува в смисъл, че
допуска национална правна уредба, съгласно която спрямо заподозряно или обвиняемо лице в досъдебната фаза на наказателно производство могат да се извършат личен обиск и изземване на забранени от закона вещества, без това лице да има право на достъп до адвокат, при условие че от разглеждането на съвкупността от релевантни обстоятелства произтича, че такъв достъп не е необходим, за да може посоченото лице реално и ефективно да упражни правото си на защита.
Подписи