ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
P. CRUZ VILLALÓN
представено на 16 април 2015 година(1)
Дело C‑580/13
Coty Germany GmbH
срещу
Stadtsparkasse Magdeburg
(Преюдициално запитване, отправено от Bundesgerichtshof (Германия)
„Интелектуална и индустриална собственост — Продажба на фалшива стока — Директива 2004/48/ЕО — Член 8, параграф 1 и параграф 3, буква д) — Правото на информация във връзка с производство за нарушаване на право на индустриална собственост — Законодателство на държава членка, което дава право на банковите институции да откажат предоставянето на информация за титуляря на банкова сметка (банкова тайна) — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 8, член 17, параграф 2, член 47 и член 52, параграф 1 — Пропорционалност на ограничаването на дадено основно право“
1. Отправеният от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) преюдициален въпрос дава на Съда възможността да доразвие практиката си във връзка с член 8 от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост(2) в необсъждан досега аспект. Съдът е разглеждал преди всичко спорове между, от една страна, носители на права на интелектуалната собственост и от друг страна, интернет потребители, които изтеглят или споделят съдържание, защитено с авторски права, във връзка с искания на първите да получат от интернет доставчиците информация за вторите, за да предприемат действия срещу тях след идентифицирането им(3). В настоящия случай обаче става въпрос за банкова институция, която, позовавайки се на банковата тайна, отказва да предостави данни за лице, търгуващо с фалшива стока чрез използване на техническите възможности на интернет, които данни са необходими за завеждане на иск срещу него.
2. В крайна сметка въпросът, който се поставя в настоящото дело, е дали трето лице, което не е участвало в твърдяно нарушение на право на индустриална собственост, но „в търговски мащаб оказва услугите, използвани за действията по извършване на нарушение“ (член 8, параграф 1, буква в) от Директива 2004/48) — в разглеждания случай банка — има право, на основание на посочената директива и позовавайки се на банковата тайна, да откаже да предостави информацията (по-конкретно името и адреса на титуляря на дадена банкова сметка), поискана от носителя на правото на интелектуална собственост или от лицето, легитимирано да защитава това право(4).
I – Правна уредба
А – Законодателство на Съюза
3. Съгласно съображение 10 от Директива 2004/48 нейната цел е да сближи законодателствата на държавите членки в областта на правата на интелектуална собственост, за да се гарантира висока, равностойна и еднаква степен на закрила на тези права във вътрешния пазар. В съображение 8 се посочва, че „несъответствията между системите на държавите членки по отношение на средствата за упражняване на правата върху интелектуална собственост накърняват правилното функциониране на вътрешния пазар и поради това е невъзможно да се гарантира, че правата върху интелектуалната собственост се ползват от равностойна закрила в Общността. Това положение не насърчава свободното движение в рамките на вътрешния пазар, нито създава благоприятна среда за лоялна конкуренция“, а в съображение 9 от същата директива се припомня, че „[…] все по-широкото използване на Интернет способства мигновеното разпространение на пиратски продукти по целия свят […]“.
4. Съгласно член 2, параграф 3 от Директива 2004/48 „настоящата директива не засяга: а) […] Директива 95/46/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 24 октомври 1995 година за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни]“, като това е посочено и в съображение 15 от същата директива.
5. Член 3 от Директива 2004/48 гласи следното:
„1. Държавите членки предвиждат мерки, процедури и средства, които са необходими за гарантиране на изпълнението на права върху интелектуалната собственост, обхванати от настоящата директива. Тези мерки, процедури и средства за защита са лоялни и справедливи и не могат да бъдат ненужно сложни или скъпи, нито да са свързани с неразумни срокове или с неоправдани забавяния.
2. Също така тези мерки, процедури и средства за защита са ефективни, пропорционални и разубеждаващи и се прилагат по начин, чрез който се избягва създаването на препятствия пред законната търговия и се предвиждат предпазни механизми срещу злоупотреба с тях“.
6. Член 8 от Директива 2004/48, озаглавен „Право на информация“, гласи следното:
„1. Държавите членки гарантират, че във връзка с производството за нарушаване на право върху интелектуална собственост и в отговор на основателно и пропорционално искане на [ищеца] компетентните съдебни органи могат да постановят информацията за произхода и мрежите за разпространение на стоките или услугите, с които се нарушава правото върху интелектуална собственост, да се предостави от нарушителя и/или от всеки друг, за когото:
[…]
в) е установено, че в търговски мащаб оказва услугите, използвани за действията по извършване на нарушение;
[…]
2. Информацията, посочена в [параграф] 1, съдържа съответно:
а) имената и адресите на производителите, фабрикантите, разпространителите, доставчиците и други предишни държатели на стоките или услугите, както и предполагаемите търговци на едро и дребно;
[…]
3. Параграфи 1 и 2 се прилагат, без да се накърняват други законови разпоредби, с които:
[…]
д) се урежда опазването на поверителния характер на източниците на информация или […] обработването на лични данни“.
Б – Национално законодателство
7. Член 19 („Право на информация“) от германския Закон за марките от 25 октомври 1994 г., с последващите изменения (Markengesetz, наричан по-нататък „Закон за марките“), въвежда в германското законодателство в областта на марките правото, залегнало в член 8 от Директива 2004/48. Параграф 2 на посочения член 19 има следното съдържание:
„При очевидно нарушение или когато притежателят на марка или търговско наименование е предявил иск срещу нарушителя, правото може да бъде упражнено (независимо от предвиденото в параграф 1) и срещу лице, което в търговски мащаб:
1. е притежавало стоките, обект на нарушението;
2. е използвало услугите, обект на нарушението;
3. е предоставяло услугите, използвани за действията по извършване на нарушението, или
4. съгласно информация, предоставена от някое от лицата по точки 1, 2 и 3, е участвало в производството, изработката или разпространението на тези стоки или в извършването на тези услуги,
освен ако това лице има право съгласно членове 383—385 от Гражданския процесуален кодекс да откаже да дава показания в производството срещу нарушителя […]“.
8. Член 383, параграф 1, точка 6 от германския Граждански процесуален кодекс (Zivilprozessordnung, в действащата към 5 декември 2005 г. редакция, с последващите изменения, наричан по-нататък „ZPO“) признава на лицата, на които във връзка със службата, функцията или занятието им са им доверени факти, които поради тяхното естество или по силата на закона трябва да бъдат пазени в тайна, правото да откажат да свидетелстват относно фактите, за които се отнася задължението за поверителност.
II – Главното производство и преюдициалният въпрос
9. Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между германското търговско дружество Coty Germany GmbH (наричано по-нататък „Coty Germany“), притежаващо изключителна лицензия за марка на Общността „Davidoff Hot Water“, и Stadtsparkasse Magdeburg (наричана по-нататък „Sparkasse“).
10. През януари 2011 г. Coty Germany закупува чрез интернет платформа за продажби флакон парфюм с марка „Davidoff Hot Water“. Цената на стоката е заплатена по посочената от продавача банкова сметка в Sparkasse. След като установява, че закупената стока е фалшива, Coty Germany се обръща към оператора на интернет платформата с искане да му предостави истинското име на титуляря на потребителската сметка, от която е продаден парфюмът (продажбата е извършена под псевдоним). Посоченото от оператора лица признава, че е титуляр на потребителската сметка в интернет платформата, но твърди, че не е продавач на стоката, и позовавайки се на правото си да не дава показания, отказва да предостави друга информация. Тогава Coty Germany се обръща към Sparkasse по реда на член 19, параграф 2 от Закона за марките, като иска името и адреса на титуляря на банковата сметка, по която е трябвало да преведе цената на закупената фалшива стока. Позовавайки се на банковата тайна, Sparkasse отказва да даде поисканата информация. Впоследствие Coty Germany предявява иск пред Landgericht Magdebur [Областен съд, Магдебург] (първоинстанционен съд), който задължава Sparkasse да предостави поисканите данни. Sparkasse обжалва това решение пред Oberlandesgericht Naumburg [Върховен областен съд, Наумбург], като се позовава на член 383, параграф 1, точка 6 от ZPO (към която разпоредба препраща член 19, параграф 2 от Закона за марките), който, наред с другото, дава право на банковите институции да не свидетелстват по граждански дела, като се позоват на банковата тайна. Въззивната инстанция уважава жалбата на Sparkasse. Coty Germany подава касационна жалба пред Bundesgerichtshof, с която отново прави искане банката да бъде задължена да му предостави необходимата информация.
11. При тези условия Bundesgerichtshof решава да спре производството и да отправи до Съда следния преюдициален въпрос:
„Трябва ли член 8, параграф 3, буква д) от Директива 2004/48/ЕО да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която в случай като настоящия предоставя на банкова институция право да откаже информация по член 8, параграф 1, буква в) от тази директива относно името и адреса на титуляря на банкова сметка, като се позове на банковата тайна?“.
12. В настоящото производство писмени становища представят Coty Germany, Sparkasse, Европейската комисия и германското правителство.
III – Резюме на становищата на страните
13. В становището си Coty Germany защитава гледната точка, че член 8, параграф 3 от Директива 2004/48 не допуска национална разпоредба, която предоставя на банковите институции правото да се позоват на банковата тайна, за да откажат да съобщят името и адреса на титуляр на банкова сметка на лицето, поискало тази информация на основание член 8, параграф 1, буква в) от същата директива. Според Coty Germany нарушителят на право върху дадена марка никога няма да разреши на лице, което му предоставя услуга по смисъла на член 8, параграф 1, буква в) от Директива 2004/48, да разкрие данни, свързани с неговата самоличност (които са лични данни по смисъла на Директива 95/46), на притежателя на нарушеното право, поради което в подобни случаи винаги ще съществува конфликт. Coty Germany твърди, че претегляне на спорните интереси е възможно съобразно конкретните обстоятелства и при отчитане на факта, че лицето, което продава очевидно фалшива стока, не заслужава да бъде защитена самоличността му.
14. Sparkasse съсредоточава становището си върху недопустимостта на преюдициалното запитване — въпрос, който ще бъде непосредствено обсъден, като по същество счита, че Coty Germany разполага с друг лесен способ да разкрие самоличността на предполагаемия нарушител на правото върху марка, и по-конкретно — по наказателнопроцесуален ред, който би му предоставил достъп до информацията, събрана от Fiscalía (прокуратурата), на която не може да бъде противопоставена банковата тайна. От друга страна, Sparkasse посочва, че правото да откаже да свидетелства не може да се поставя в зависимост от претеглянето на спорните интереси в конкретния случай. Освен това подчертава, че когато решават дали да предоставят исканата информация, банковите институции не са в състояние да преценяват дали нарушението на дадена марка е очевидно или не по смисъла на член 19, параграф 2, предложение първо от Закона за марките.
15. Според германското правителство член 8, параграф 1, буква в) от Директива 2004/48 следва да се тълкува в смисъл, че когато на основание на посочената разпоредба е направено искане за информация, трябва да се вземат предвид всички конкретни обстоятелства и да се спазят изискванията на принципа на пропорционалност, като се претеглят намиращите се в колизия основни права. Според германското правителство законодателството на Съюза в областта на защитата на данни (по-конкретно Директива 95/46) не изключва a priori възможността в конкретния случай да бъдат предоставени поисканите данни. От друга страна, германското правителство счита, че в настоящото производство това, което определя като „изключение“ по член 8, параграф 3, буква д) от Директива 2004/48, е неприложимо. Националната разпоредба, която допуска отказ да се предостави поискана информация, като се изтъкне банковата тайна, не е такава, която урежда обработването на лични данни съгласно посочения текст от директивата. Според него по-скоро става въпрос за разпоредба, която защитава поверителността на източниците на информация по смисъла на посочения член 8, параграф 3, буква д) — понятие, което германското правителство счита, че обхваща също и поверителността на самата информация. Ето защо посочената разпоредба от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че допуска националният съд при всички положения да претегля намиращите се в колизия основни права, както и да извършва преценка на обстоятелствата във всеки конкретен случай.
16. Накрая, Комисията посочва в становището си, че член 8, параграф 3, буква д) от Директива 2004/48 допуска национална разпоредба, която позволява на банковите институции да откажат поисканата информация, като се позоват на банковата тайна, стига тази разпоредба да отговаря на определени изисквания, и по-конкретно да изпълнява изискванията на принципа на правната сигурност, да урежда обработването на лични данни и да дава право на националния съд да претегля намиращите се в колизия основни права във всеки конкретен случай.
IV – Анализ
А – По допустимостта
17. Преди отправеният от Bundesgerichtshof въпрос да бъде обсъден по същество, трябва да се разгледа направеното от ответника в главното производство възражение във връзка с допустимостта. Sparkasse твърди, че по отношение на разглеждания от запитващата юрисдикция спор приложимо е само националното законодателство, а не Директива 2004/48, тъй като искането за предоставяне на информация не е направено в рамките на производство за нарушаване на право на интелектуалната собственост (член 8, параграф 1 от Директива 2004/48, във връзка с член 19, параграф 2, предложение второ от Закона за марките), а по дело за „очевидно нарушение“ на марка (член 19, параграф 2, предложение първо от Закона за марките), която хипотеза, според ответната страна, не е обхваната от посочената директива, както подробно се описва по-нататък.
18. Sparkasse счита, че член 8, параграф 1 от Директива 2004/48 не установява самостоятелно материално право да се изисква информация от трето лице, а признава това право единствено във връзка с производство за нарушаване на право на интелектуалната или индустриалната собственост — в разглеждания случай това е марка на Общността — и то в отговор на обосновано и пропорционално искане от страна на ищеца. Sparkasse твърди, че в случая не става въпрос за производство за установяване на нарушение, образувано по почин на притежателя на марката (или на лицензополучателя, както е в случая) срещу нарушителя на неговото право, в контекста на което ищецът да иска от трето лице определена информация, а за упражняване на самостоятелно материално право, регламентирано само в националното законодателство, но не и в Директивата.
19. Считам това възражение за неоснователно. Всъщност според мен е от значение, че хипотезата „очевидно нарушение“ е въведена в Закона за марките през 2008 г. именно заради случаите, в които информацията е необходима на притежателя на засегнатото право, за да може той да идентифицира нарушителя, т.е. заради случаите, при които — поради характерните особености на германското процесуално право, което не допуска завеждането на иск срещу неопределено лице — не може да се започне производство за нарушаване на право на интелектуалната собственост, тъй като лицето, срещу което трябва да бъде образувано, все още не може да бъде идентифицирано(5).
20. Според мен използваният и в испанския текст на член 8, параграф 1 от Директива 2004/48 израз „във връзка с производството за нарушаване на право върху интелектуална собственост“(6) е достатъчно широк, за да включва и случаи като разглеждания, в които, при наличието на достатъчно данни за нарушение на право на интелектуална собственост („очевидно нарушение“), молбата за предоставяне на информация очевидно е свързана с намерението да се инициира производство за установяване на нарушение на право върху марка. В този смисъл може да се каже, че става въпрос за „връзка с“ производство „за“ нарушаване на право върху марка(7).
21. Ето защо считам за правилно заключението, че разглежданият случай също попада в обхвата на посочената Директива 2004/48, както и че отправеният от Bundesgerichtshof въпрос е допустим.
Б – По същество
22. Пристъпвайки към обсъждане на поставения от Bundesgerichtshof въпрос по същество, трябва преди всичко да се уточни, че основанието за неговото отправяне, което не следва изрично от самия текст, се корени в предвиденото в член 19, параграф 2 от Закона за марките. Както бе посочено по-горе, тази разпоредба изрично признава правото на третото лице да откаже да изпълни отправено към него искане за информация, ако съгласно предвиденото в членове 383 и 385 от ZPO това лице би имало право да откаже да свидетелства в рамките на гражданско производство срещу нарушителя. В настоящия случай Sparkasse се възползва именно от тази възможност, като се позовава на банковата тайна(8).
23. Това, което трябва да се прецени, е дали тази предвидена в германското право възможност да се откаже предоставянето на информация, като се направи позоваване, в крайна сметка, на банковата тайна, не засяга правото на информация, признато в член 8 от Директива 2004/48 на притежателя на марката или на притежателя на лицензията за тази марка.
24. Както се установява от съображение 21, правото на информация по член 8 от Директива 2004/48 представлява средство, предназначено да гарантира ефективната защита на интелектуалната собственост. Неговата непосредствена цел е донякъде да се уравновеси различието в информацията, с която разполагат предполагаемият нарушител на право на интелектуална собственост и носителят на това право(9), със съответното отражение върху ефективността на съдебната защита, което би могло да окаже обстоятелството, че носителят на правото изобщо не разполага с необходимата информация, за да предприеме действия срещу предполагаемия извършител. Разбира се, правото на информация не е абсолютно право и всъщност самият член 8 предвижда възможността държавите членки да установяват известни ограничения за неговото упражняване. Така, макар сред тези ограничения банковата тайна да не е изрично посочена, в параграф 3 е предвидено следното: „параграфи 1 и 2 се прилагат, без да се накърняват други законови разпоредби, с които […] д) се урежда опазването на поверителния характер на източниците на информация или […] обработването на лични данни“. От друга страна, член 2, параграф 3, буква а) от Директива 2004/48 ограничава правото на информация по член 8, като предвижда, че посочената директива „не засяга“, наред с другото, и Директива 95/46.
25. В преюдициалния въпрос запитващата юрисдикция посочва изрично член 8, параграф 3, буква д) от Директива 2004/48 като единствена разпоредба, в която банковата тайна евентуално би могла да се впише като ограничение или дори като изключение на правото на информация по член 8, параграф 1, буква в). Ето защо, с оглед на обстоятелствата по делото, въпросът, който се поставя, е дали член 8, параграф 3, буква д) от посочената директива дава право на банкова институция да се позове на банковата тайна — възползвайки се от национална законова разпоредба, която при определени условия допуска правото на отказ от свидетелстване — и така да откаже да предостави информацията, поискана ѝ при упражняване на предвиденото в параграф 1 на същия член 8 право.
26. Преди всичко трябва да отбележа, че настоящият случай следва да се разглежда от гледна точка на второто предложение на посочената буква д), което се отнася до обработването на личните данни, като се остави настрана първото предложение, свързано с опазването на поверителния характер на източниците на информация. Според мен е очевидно, че по делото не е налице хипотезата на това предложение, тъй като спорът не се отнася до запазването в тайна на даден „източник на информация“.
27. Придържайки се към това второ предложение, залегнало в разпоредбата на член 8, параграф 3, буква д) от Директива 2004/48, ще пристъпя към анализа, като започна с това, че, според мен, спорното национално законодателство, така както е представено от запитващата юрисдикция, има двойно действие: на първо място, непосредствено действие, изразяващо се в „накърняване“ на правото на информация, признато в член 8, параграф 1 от Директива 2004/48, и на второ място — косвено действие, състоящо се в „засягане“ на основното право на ефективна съдебна защита и като още една възможна последица — на основното право на интелектуална собственост.
28. Веднага трябва да се отбележи, че въпросното накърняване на правото на информация (и косвено — ограничаването на посочените основни права) на свой ред е последица от изискванията на „банковата тайна“, за която се приема, че е включена в обхвата на член 383, параграф 1, точка 6 от ZPO. Запитващата юрисдикция иска да разбере дали целта да се запази банковата тайна може да бъде обхваната от изключението по член 8, параграф 3, буква д) от упражняването на правото на информация по параграф 1, доколкото това право се признава, „без да се накърняват“ именно „други законови разпоредби, с които […] се урежда […] обработването на лични данни“.
29. В този смисъл е спорно дали посоченото изключение е приложимо в настоящия случай, тъй като възникват съмнения дали сама по себе си „банковата тайна“, така както е уредена в германското право, представлява „законова разпоредба“ за целите на член 8, параграф 3, буква д) от Директива 2004/48, както и дали разпоредбата на член 383, параграф 1, точка 6 от ZPO, към която препраща член 19, параграф 2 от Закона за марките, има за цел да регламентира „обработването на лични данни“, както твърди в становището си германското правителство(10).
30. Все пак трябва да се има предвид, че в много случаи, включително и в настоящия, въпросът за приложението на посочената разпоредба всъщност се свежда до този дали на съда да бъдат съобщени или не определени лични данни за конкретни лица(11). Освен това трябва да се отчете и обстоятелството, че при всички положения в член 2, параграф 3, буква а) от Директива 2004/48 се съдържа общото правило за спазване на предвиденото в Директива 95/46 относно защитата на личните данни. Ето защо тълкуването на член 8, параграф 3, буква д) от Директива 2004/48 в съответствие с основното право за защита на личните данни, прогласено в член 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), ме навежда на извода, че спорната национална разпоредба се вписва в разглежданата разпоредба на член 8, параграф 3, буква д) от същата директива.
31. При така очертаното съдържание на националната разпоредба считам, че за да се прецени нейното съответствие с Директива 2004/48, тя най-напред трябва да бъде разгледана от гледна точка на защитата на засегнатите основни права. В това отношение следва преди всичко да се има предвид, че ефектът от тази национална разпоредба е „ограничаване на упражняването“ на основните права на ефективна съдебна защита и на индустриална собственост по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата. Всъщност законният интерес на банковата институция да запази банковата тайна, който е израз на задължението ѝ за поверителност, произтичащо от правоотношението с нейния клиент, има за последица ограничаването на две основни права на притежателя на марката или на притежателя на лицензия за тази марка (последният като носител на някои имуществени права, свързани с марката) по смисъла на член 52, параграф 1 от Хартата и по-конкретно на правото на интелектуална собственост (член 17, параграф 2 от Хартата) и правото на ефективни правни средства за защита по член 47 от Хартата(12), което от своя страна представлява необходимо средство за защита на първото право.
32. Член 52, параграф 1 от Хартата допуска да се ограничи упражняването на основните права, ако е изпълнено едно от алтернативно посочените две условия: ограничението да отговаря на призната от Съюза цел от общ интерес (първа хипотеза) или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора (втора хипотеза). Имайки предвид, че националният съд е този, който следва да се произнесе окончателното относно законния интерес, който се преследва със спорната правна уредба, според мен е очевидно, че сме изправени пред втората хипотеза (макар да не изключвам вероятността да са налице и „цели от общ интерес“ по смисъла на първата хипотеза, свързани с упражняването от страна на банковите институции на основна дейност за функционирането на цялата икономическа система). В този смисъл считам, че ограничаването на правото на ефективната съдебна защита и на правото на интелектуална собственост на притежателя на лицензия за марката посредством банковата тайна — която задължава банката да не разкрива данни за самоличността и банковите операции на своя клиент без негово съгласие — отговаря напълно на необходимостта да се гарантира правото на клиентите на защита на личните данни, с които банката разполага (което право също е признато за основно в член 8 от Хартата).
33. Член 52, параграф 1 от Хартата подробно излага условията, при които може да се „ограничи“ дадено основно право. В този смисъл, за да бъде законосъобразно, разглежданото в настоящото производство ограничение на основните права трябва да отговаря на всички условия в посочената разпоредба, а именно: да бъде предвидено в закон, да зачита основното съдържание на съответните права и свободи и накрая — да бъде подходящо и необходимо за постигането на преследваната цел, при спазване на принципа на пропорционалност.
34. Задача на националния съд е да установи дали спорната германска уредба отговаря на условията на член 52, параграф 1 от Хартата. Той е този, който, познавайки най-добре особеностите на случай „като този по главното производство“, на които запитващата юрисдикция се позовава, следва да прецени дали в крайна сметка са налице предпоставки, оправдаващи ограничаването на основни права в резултат на банковата тайна.
35. По-нататък, припомняйки практиката на Съда по тези въпроси, ще изложа накратко насоките, които ще позволят на националния съд, когато прилага член 52, параграф 1 от Хартата, да прецени в каква степен законният интерес на банката да запази банковата тайна може да оправдае ограничаване на правото на ефективна съдебна защита на лице, което преди да предприеме съдебни действия за защита на правата, произтичащи от марка на Общността, иска да се възползва от правото на информация, признато в член 8, параграф 1 от Директива 2004/48, както и вероятния краен резултат, изразяващ се в ограничаване на основното му право на интелектуална собственост.
1. Законност и основно съдържание
36. Член 52, параграф 1 от Хартата предвижда, че ограничаването „трябва да бъде предвидено в закон“, т.е. да бъде спазен принципът на законност, така че съответното ограничение ще бъде допустимо само ако е предвидено в разпоредба от националното право, която е достъпна, ясна и предвидима(13). Както запитващата юрисдикция посочва в точка 22 от акта за преюдициално запитване, в настоящия случай сме изправени пред обстоятелството, че „в Германия банковата тайна не е закрепена пряко в законова норма, а се извежда в германското право от общото задължение на банката да защитава имуществените интереси на съдоговорителите, а не да ги уврежда“. В Германия, продължава Bundesgerichtshof, „защитата на банковата тайна обаче произтича косвено от член 383, параграф 1, точка 6 от ZPO, който създава право да се откаже даването на показания относно факти, обхванати от банковата тайна […] [към които] по правило се числят и името, и адресът на титуляря на банковата сметка“.
37. Както припомних в заключението си по дело Scarlet Extended(14), за целите на член 52, параграф 1 от Хартата терминът „закон“ следва да се разбира в „материалноправен“, а не само във формален смисъл, включвайки както „писаното“, така и „неписаното право“, а също и „съдийското право“, така че „постоянна съдебна практика“, която е публикувана и следователно достъпна и е следвана от по-нисшестоящите съдилища, при определени обстоятелства може да допълни законова разпоредба и да я изясни така, че да я направи предвидима.
38. Запитващата юрисдикция е тази, която следва да прецени до каква степен относимата към член 383, параграф 1, точка 6 от ZPO съдебна практика допуска да се приеме, че банковата тайна, независимо че не е изрично предвидена в нито една законова разпоредба от германското право, отговаря на условията за законосъобразност в смисъла, изложен по-горе (по-конкретно на изискването за достъпност, яснота и предвидимост) и принципно може да оправдае, при изпълнение на останалите условия по член 52, параграф 1 от Хартата, ограничаването на посочените основни права.
39. На следващо място, член 52, параграф 1 от Хартата предвижда, че ограничаването при всички случаи трябва да зачита „основното съдържание“ на засегнатите права и свободи. Основните съмнения тук са свързани в частност с правото на Coty Germany на ефективна съдебна защита. Изглежда, че в Германия в случаи като разглеждания търсената от притежателя на лицензия за нарушената марка ефективна съдебна защита зависи само и единствено от решението на банковата институция, от която се иска съответната информация и която има задължение за поверителност спрямо своя клиент, по някаква причина да откаже да се възползва от правото си да не дава показания, признато в член 383, параграф 1, точка 6 от ZPO(15). Действително съгласно принципа на процесуална автономия всяка държава членка трябва да определи във вътрешния си правен ред процесуалните правила за прилагане на правото на Съюза (така че, принципно, всяка държава членка може да реши по какъв начин да регламентира правото на определени лица да откажат да свидетелстват за дадени обстоятелства, които са им известни). Свободата на преценка на държавите членки при упражняване на това правомощие обаче е ограничена от изискването да се гарантира във всеки едни момент ефективността на съдебната защита, така че упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза, да не бъде практически невъзможно или прекомерно трудно(16). Във всеки случай е ясно, че основното съдържание няма да бъде зачетено, ако в резултат на разглежданата национална уредба правото на носителите на права на интелектуална собственост да получат съдебна защита бъде ограничено.
2. Пропорционалността в широк смисъл
40. Съгласно член 52, параграф 1, изречение второ от Хартата, „[п]ри спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани, само ако са необходими и ако действително отговарят […] на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора“. В тази връзка трябва да се прецени дали съобразно обстоятелствата по настоящото дело ограничаването — посредством банковата тайна — на правото на Coty Germany на ефективна съдебна защита, и съответно лишаването му от възможността да защити правото си на интелектуална собственост, е подходящо, необходимо и пропорционално за постигането на преследваната законна цел, която според мен, както вече посочих, е да се гарантира правото на защита на данните на предполагаемия извършител, с които банката, в която същият има открита банкова сметка, разполага.
а) Подходящ характер
41. На първо място, що се отнася до първото условие за пропорционалност, необходимо е да се провери дали ограничаването на основните права на ефективна съдебна защита и на интелектуална собственост на притежателя на лицензия за марката е подходящо за постигането на преследваната цел или, както е посочено в член 52, параграф 1 от Хартата — дали „действително“ [отговаря] на конкретната в случая необходимост да се гарантира правото на защита на данните на титуляря на банковата сметка.
б) Необходимост
42. На следващо място и което е от съществено значение в разглеждания случай, трябва да се прецени дали ограничаването е действително необходимо за постигането на посочената цел. Ограничаването на основните права на Coty Germany ще бъде необходимо само ако преследваната цел (защита от страна на банковата институция на данните на нейния клиент) не може да бъде постигната с друга мярка, която ограничава тези права в по-малка степен. Според мен това, което трябва да се прецени, е дали данните, които Coty Germany иска от Sparkasse, могат да бъдат получени по друг начин или от друг, различен от банковата институция, източник(17). Тук е мястото да се обсъди доколко е реална посочената в становището на Sparkasse възможност Coty Germany да инициира образуването на наказателно производство срещу неизвестно лице и така да се снабди с името на предполагаемия нарушител. За тази цел националният съд би трябвало да се произнесе доколко от притежателя на марката или на лицензията за тази марка може да се изисква да прибягва до наказателно производство, като първо прецени и дали това е възможно на практика съгласно съответното национално право (и ако да, дали няма да представлява недопустима злоупотреба с наказателното преследване чрез използването му за цели, които не са му присъщи).
в) Пропорционалността в тесен смисъл
43. Накрая, анализът на пропорционалността изисква да се провери до каква степен целите за защита на определени права за сметка на други основни права оправдават жертвите, които се налагат за постигането на тази защита. Националният съд трябва да отчете също така вида и обхвата на търсената от Coty Germany информация — която, видно от материалите по делото, се ограничава само до строго необходимото за започване на съдебно производство срещу предполагаемия нарушител; налице ли са достатъчно данни за извършено нарушение на правото на интелектуална собственост(18) и за това, че титулярят на сметката, чиято самоличност се търси, е евентуален извършител на неправомерното действие(19), като същевременно прецени до каква степен лице, за което се предполага, че търгува с фалшива стока, заслужава защита на самоличността си, защото, както Coty Germany изтъква в становището си, посочването на истинско име и адрес е част от задълженията на всички добросъвестни участници в търговския оборот(20); нанесена ли е съществена вреда на притежателя на защитената марка; както и гаранциите за това как Coty Germany ще използва получените данни, така че разкритата информация да бъде употребена единствено за предявяване на иск срещу предполагаемия нарушител, но не и за други цели. Във всички случаи при тази преценка за пропорционалност националният съд трябва да вземе предвид всички засегнати основни права и след това да претегли намиращите се в колизия основни права(21).
44. С оглед на изложеното считам, че член 8, параграф 3, буква д) от Директива 2004/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, безусловна последица от която би било да се позволи на банкова институция, позовавайки се на банковата тайна, да откаже предоставянето на поискана на основание член 8, параграф 1, буква в) от същата директива информация относно името и адреса на титуляр на банкова сметка. Подобен ефект ще бъде в съответствие с цитираната разпоредба от посочената директива само когато е следствие на предварителна преценка от страна на националния съд, която да установи законността на допуснатото със спорната национална уредба ограничение на засегнатите основни права, съгласно предвиденото в член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз.
V – Заключение
45. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на Bundesgerichtshof следното:
„Член 8, параграф 3, буква д) от Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно упражняването на права върху интелектуалната собственост трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, безусловна последица от която би било да се позволи на банкова институция, позовавайки се на банковата тайна, да откаже предоставянето на поискана на основание член 8, параграф 1, буква в) от същата директива информация относно името и адреса на титуляр на банкова сметка. Подобен ефект ще бъде в съответствие с цитираната разпоредба от посочената директива само когато е следствие на предварителна преценка от страна на националния съд, която да установи законността на допуснатото със спорната национална уредба ограничение на засегнатите основни права, съгласно предвиденото в член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз“.