РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав)
25 април 2024 година(*)
„Преюдициално запитване — Членове 49 и 54 ДФЕС — Свобода на установяване — Дружество, което е установено в една държава членка, но извършва дейността си в друга държава членка — Функциониране и управление на дружеството — Национална правна уредба, предвиждаща прилагането на правото на държавата членка, в която дружеството извършва дейността си — Ограничение на свободата на установяване — Обосноваване — Защита на интересите на кредиторите, на миноритарните съдружници и на работниците и служителите — Борба със злоупотребите и с изкуствените договорености — Пропорционалност“
По дело C‑276/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Corte suprema di cassazione (Върховен Касационен съд, Италия) с акт от 11 април 2022 г., постъпил в Съда на 22 април 2022 г., в рамките на производство по дело
Edil Work 2 S.r.l.,
S.T. Srl
срещу
STE S.a.r.l.,
при участието на:
CM,
СЪДЪТ (трети състав),
състоящ се от: K. Jürimäe (докладчик), председател на състава, L. Bay Larsen, заместник-председател на Съда, изпълняващ функцията на съдия от трети състав, N. Piçarra, N. Jääskinen и M. Gavalec, съдии,
генерален адвокат: L. Medina,
секретар: M. Krausenböck, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 11 юли 2023 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за Edil Work 2 Srl, S.T. Srl, от R. Vaccarella, avvocato,
– за STE Sàrl, от A. Pontecorvo и P. Sammarco, avvocati,
– за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от F. Meloncelli, avvocato dello Stato,
– за Европейската комисия, от G. Braun, L. Malferrari и M. Mataija, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 19 октомври 2023 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 49 и 54 ДФЕС.
2 Запитването е отправено в рамките на спор между Edil Work 2 Srl et S.T. Srl, от една страна и STE Sàrl, от друга страна, относно законосъобразността на прехвърлянето на собствеността върху сградния комплекс с наименование Castello di Tor Crescenza (наричан по-нататък „замъкът“) в полза на първите две дружества.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Съображение 2 от Директива (ЕС) 2019/2121 на Европейския парламент и на Съвета от 27 ноември 2019 година за изменение на Директива (ЕС) 2017/1132 във връзка с презграничните преобразувания, сливания и разделяния (ОВ L 321, 2019 г., стр. 1) гласи:
„Свободата на установяване е един от основните принципи на правото на Съюза. По силата на член 49, втора алинея [ДФЕС] във връзка с член 54 от [ДФЕС] свободата на установяване на дружествата включва, наред с другото, правото да се създават и ръководят такива дружества при условията, определени от законодателството на държавата членка на установяване. В съдебната практика на Съда на Европейския съюз свободата на установяване се тълкува в смисъл, че включва правото на дружество, създадено в съответствие със законодателството на държава членка да се преобразува в дружество, регулирано от законодателството на друга държава членка, стига да са изпълнени условията, предвидени в законодателството на тази друга държава членка, и по-специално установеният от нея критерий за привързване на дружествата с националния ѝ правопорядък“.
Италианското право
4 Член 25 от Legge n. 218 — Riforma del sistema italiano di diritto internazionale privato (Закон № 218 за реформа на италианската система на международното частно право) от 31 май 1995 г. (GURI, бр. 128 от 3 юни 1995 г., стр. 1, наричан по-нататък „Закон № 218/1995“) предвижда:
„1. Дружествата, сдруженията, фондациите и другите публичноправни или частноправни организации, дори и без характер на съдружия, се уреждат от закона на държавата, на чиято територия е приключило производството по учредяване. Италианският закон обаче се прилага, ако мястото на управление се намира в Италия или ако основният предмет на дейност на тези образувания е в Италия.
2. Законът, който регулира образуванието, урежда по-специално:
a) правният статут;
b) наименованието или търговското име;
c) учредяването, преобразуването и прекратяването;
d) правоспособността;
e) формирането, правомощията и начините на функциониране на органите;
f) представителството на образуванието;
g) начините за придобиване и загуба на качеството на член или съдружник, както и свързаните с това качество права и задължения;
h) отговорността за задълженията на образуванието;
i) последиците от нарушенията на закона или на устава.
3. Прехвърлянето на седалището по устройствения акт в друга държава и сливането на образувания, установени в различни държави, имат действие само ако са извършени в съответствие със законите на съответните държави“.
5 Член 2381, параграф 2 от Codice civile (Граждански кодекс) гласи следното:
„Ако уставът или общото събрание го позволяват, управителният съвет може да делегира правомощията си на изпълнителен комитет, съставен от някои от членовете му, или на един или повече от членовете му“.
Спорът в главното производство и преюдициалният въпрос
6 Замъкът, разположен в покрайнините на Рим (Италия), е бил единственият актив на Agricola Torcrescenza Srl, дружество, чиято дейност се е състояла в управлението на този имот. През 2004 г. посоченото дружество най-напред променя наименованието си, като става STA Srl, а впоследствие премества седалището си в Люксембург, където се преобразува в люксембургско дружество STE, като същевременно продължава да експлоатира замъка.
7 През 2010 г. на извънредно общо събрание на STE, проведено в Люксембург, S.B. е назначено за единствен управител. По този повод SB назначава FF, който не е нито акционер, нито член на съвета на директорите на STE, за генерален пълномощник на STE и му предоставя правомощието да извършва „всички необходими действия и операции без изключение, но във всеки случай в рамките на предмета на дейност на дружеството“ наричано по-нататък „спорното предоставяне на правомощия“).
8 През 2012 г. F.F., действащ от името и за сметка на STE, прехвърля собствеността върху замъка на S.T., което впоследствие го прехвърля на Edil Work 2. През 2013 г. STE предявява иск пред Tribunale di Roma (Районен съд Рим, Италия) срещу S.T. и Edil Work 2, като иска отмяна на двете прехвърляния на собствеността на замъка с мотива, че съгласно италианското право спорното предоставяне на правомощия е незаконосъобразно.
9 Tribunale di Roma (Районен съд Рим) приема, че същото е правомерно, и отхвърля иска. След като решението на тази юрисдикция е изменено от Corte d’appello di Roma (Апелативен съд Рим, Италия), който се произнася в обратния смисъл, Edil Work 2 и S.T. подават касационна жалба пред запитващата юрисдикция, Corte suprema di cassazione (Върховен касационен съд, Италия).
10 Запитващата юрисдикция отбелязва, че от член 25, параграф 3 от Закон № 218/1995 следва, че италианското право позволява преобразуването на италиански дружества в чуждестранни дружества чрез прехвърляне на седалището им в друга държава членка, при условие че прехвърлянето е валидно както в държавата членка по произход, така и в държавата членка по местоназначение
11 Според запитващата юрисдикция се поставя въпросът дали учредяването на STE като люксембургско дружество означава, че актовете по управление и организация на това дружество, което е запазило основното си място на дейност в Италия, се уреждат от люксембургското право.
12 В това отношение тази юрисдикция отбелязва, от една страна, че по смисъла на член 25, параграф 1 от Закон № 218/1995 общият критерий, позволяващ да се определи приложимото право за спорното предоставяне на правомощия, е мястото на учредяване на дружеството.
13 Съгласно второто изречение от тази разпоредба обаче италианският закон се прилагал за дружествата с „основен предмет на дейност“ в Италия. Доколкото центърът на дейността на STE, а именно замъкът, който е единственият му актив, се намира в Италия, приложимото право към спорното предоставяне на правомощия е италианското право.
14 Съгласно член 2381, втора алинея от Гражданския кодекс управителният съвет на дружество с ограничена отговорност може да делегира правомощията си само на членовете на този съвет. Следователно предоставянето на тези правомощия на трето за дружеството лице е незаконосъобразно.
15 От друга страна, запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно практиката на Съда свободата на установяване включва правото на дружество, учредено в съответствие с правото на една държава членка, да се преобразува в дружество от друга държава членка, стига да са изпълнени предвидените в правото на тази друга държава членка условия, и по-специално критерият за привързване, определен от последната. От това следва, че преместването само на седалището, а не на централното управление или основното място на стопанска дейност, само по себе си не изключва приложимостта на свободата на установяване по член 49 ДФЕС.
16 Освен това съгласно тази разпоредба свободата на установяване включва не само учредяването, но и правото да се „ръководят предприятия“. Съгласно съображение 2 от Директива 2019/2121 дейностите по управление трябва да се извършват при условията, определени от законодателството на държавата членка на установяване, в случая Великото херцогство Люксембург.
17 При тези обстоятелства Corte suprema di cassazione (Върховен касационен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:
„Допускат ли членове 49 и 54 [ДФЕС] държава членка, в която първоначално е учредено дружество (с ограничена отговорност), да прилага спрямо него разпоредбите на националното право относно организацията и управлението на дружеството, когато [посоченото дружество], след като е прехвърлило седалището и е преобразувало дружеството съгласно правото на държавата членка по местоназначение, е запазило основното място на дейността си в държавата членка по произход и съответният акт на управление оказва съществено влияние върху дейността на дружеството?“.
По преюдициалния въпрос
18 В самото начало следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда задачата на последния е да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени. За тази цел Съдът може да изведе от цялата информация, предоставена от запитващата юрисдикция, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора в главното производство (решение от 16 февруари 2023 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Неродено дете към момента на подаване на молбата за убежище), C‑745/21, EU:C:2023:113 т. 43).
19 По настоящото дело запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали членове 49 и 54 ДФЕС допускат актовете по управление на дружество, което се намира в положението на STE, да се уреждат от италианското право, с оглед на обстоятелството, че това дружество е учредено като дружество от една държава членка, а именно Италианската република, и че впоследствие е преместило седалището си и се е регистрирало по правото на друга държава членка, а именно Великото херцогство Люксембург, като същевременно е запазило основното място на дейността си в първата държава членка.
20 От данните, с които разполага Съдът и които запитващата юрисдикция трябва да провери, е видно, че не са били наложени никакви ограничения при това прехвърляне и преобразуване на дружеството.
21 Следователно, тъй като преместването на седалището и преобразуването на италианското дружество STA в люксембургското дружество STE не са сред обстоятелствата, които са от значение за отговора на поставения от запитващата юрисдикция въпрос, преюдициалното запитване следва да се преформулира в смисъл, че тази юрисдикция иска по същество да се установи дали членове 49 и 54 ДФЕС допускат законодателство на държава членка, което предвижда по общ начин прилагането на националното ѝ право към актовете по управление на дружество, което е установено в друга държава членка, но упражнява основната част от дейността си в първата държава членка.
22 В това отношение следва, на първо място, да се определи дали разглежданото в главното производство положение попада в обхвата на свободата на установяване.
23 Член 49 ДФЕС във връзка с член 54 ДФЕС предоставя свобода на установяване на дружествата, които са учредени съгласно правото на държава членка и имат седалище, централно управление или основно място на дейност в рамките на Европейския съюз (решение от 25 октомври 2017 г., Polbud — Wykonawstwo, C‑106/16, EU:C:2017:804, т. 32).
24 Съгласно член 49, втора алинея ДФЕС във връзка с член 54 ДФЕС свободата на установяване за дружествата съгласно последния посочен член включва по-специално правото да се създават и ръководят дружества при условията, определени от правото на държавата членка, където се извършва установяването, за нейните собствени дружества (решение от 25 октомври 2017 г., Polbud —Wykonawstwo, C‑106/16, EU:C:2017:804, т. 33).
25 Освен това посочените дружества имат право да упражняват дейността си в друга държава членка, като местонахождението на тяхното седалище, централно управление или основно място на дейност служи, по подобие на гражданството при физическите лица, за определяне на връзката им с правния ред на държава членка (вж. в този смисъл решение от 5 ноември 2002 г., Überseering, C‑208/00, EU:C:2002:632, т. 57).
26 При липса на уеднаквяване в правото на Съюза, в съответствие с член 54 ДФЕС всяка държава членка е компетентна да установи привръзката, определяща националното право, приложимо за дадено дружество, а в качеството им на такава привръзка седалището, централното управление или основното място на дейност на дружеството се разглеждат съгласно посочения член по един и същ начин (решение от 25 октомври 2017 г., Polbud — Wykonawstwo, C‑106/16, EU:C:2017:804, т. 34).
27 В случая от акта за преюдициално запитване е видно, първо, че STE е учредено през 2004 г. като люксембургско дружество, второ, че това дружество има седалище съгласно устройствения акт в Люксембург и трето, че упражнява основната част от дейността си в друга държава членка, а именно Италианската република.
28 С оглед на съдебната практика, съдържаща се в точки 23—26 от настоящото решение, следва да се приеме, че положението на това дружество, и по-специално актовете за управление, които то приема във връзка с упражняваната в Италия дейност, попадат в обхвата на свободата на установяване.
29 При тези условия следва да се определи, на второ място, дали законодателството на държава членка, което предвижда прилагането на националното ѝ право към актовете по управление на дружество, установено в друга държава членка, с мотива че това дружество упражнява основната част от дейността си в първата държава членка, представлява ограничение на свободата на установяване.
30 Трябва да се приемат за ограничения на тази свобода по смисъла на член 49, първа алинея ДФЕС всички мерки, които забраняват, затрудняват или правят по-малко привлекателно упражняването на тази свобода (решение от 5 октомври 2004 г., CaixaBank France, C‑442/02, EU:C:2004:586, т. 11, и от 25 октомври 2017 г., Polbud — Wykonawstwo, C‑106/16, EU:C:2017:804, т. 46).
31 Важно е обаче да се отбележи, че правна уредба на държава членка, съгласно която установените в друга държава членка дружества, които упражняват основната част от дейността си в първата държава членка, трябва да спазват при изпълнението на своите актове по управление, освен задълженията, които евентуално произтичат от правото на тяхната държава членка на установяване, и правото на първата държава членка, би могла да затрудни управлението на такива дружества, тъй като би могла да ги задължи да се съобразят с изискванията, наложени от тези две нормативни уредби.
32 От това следва, че такава правна уредба може да направи по-малко привлекателно упражняването на свободата на установяване и следователно представлява пречка за упражняването на свободата на установяване.
33 В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че STE е дружество, учредено по люксембургското право, чието седалище се намира в Люксембург. От акта за преюдициално запитване обаче е видно също така, че що се отнася до действията му по управление, прилагането на член 25, параграф 1, второ изречение от Закон № 218/1995 подчинява това дружество на италианското право единствено поради това, че то осъществява основната част от дейността си в Италия.
34 При тези условия дружество, което се намира в положението на STE, би могло да бъде подчинено едновременно както на люксембургското, така и на италианското право. Такова кумулативно прилагане на правото на две държави членки обаче може да затрудни управлението на това дружество.
35 При това положение следва да се прецени, на трето място, дали ограничение на свободата на установяване, произтичащо от правна уредба като разглежданата в главното производство, все пак би могло да бъде обосновано.
36 От постоянната съдебна практика следва, че ограничение на свободата на установяване може да се допусне единствено ако е обосновано с императивни съображения от общ интерес. Освен това ограничението трябва да бъде подходящо за постигане на съответната цел и да не надхвърля необходимото за постигането ѝ (вж. в този смисъл решения от 13 декември 2005 г., Marks & Spencer, C‑446/03, EU:C:2005:763, т. 35, и от 25 октомври 2017 г., Polbud —Wykonawstwo, C‑106/16, EU:C:2017:804, т. 52).
37 В това отношение в самото начало следва да се отбележи, че запитващата юрисдикция не посочва причините, които биха обосновали ограничаването на свободата на установяване, до което води прилагането на член 25, параграф 1, второ изречение от Закон № 218/1995 към действията по управление на дружество, което е валидно учредено по силата на правото на друга държава членка и което упражнява основната част от дейността си на италианска територия. Указания в този смисъл не произтичат и от текста на тази разпоредба, нито от текста на член 2381 от Гражданския кодекс.
38 За сметка на това от писмените изявления на италианското правителство следва, първо, че разглежданото ограничение на свободата на установяване е обосновано от целта за защита на акционерите, кредиторите, работниците и служителите и третите лица.
39 В това отношение следва да се припомни, че защитата на интересите на кредиторите, работниците и служителите и на миноритарните съдружници е сред признатите от Съда императивни съображения от общ интерес (вж. в този смисъл решение от 25 октомври 2017 г., Polbud — Wykonawstwo, C‑106/16, EU:C:2017:804, т. 54).
40 Така членове 49 и 54 ДФЕС по принцип допускат мерки на държава членка, целящи да предотвратят неоправдано засягане на интересите на кредиторите, миноритарните акционери и работниците и служителите на дружество, което е учредено в съответствие с правото на друга държава членка, но осъществява основната част от дейността си на национална територия.
41 Съгласно цитираната в точка 36 от настоящото решение съдебна практика обаче разглежданото в главното производство ограничение трябва да е подходящо за постигането на целта за защита на кредиторите, на миноритарните акционери и на работниците и служителите и не трябва да надхвърля необходимото за постигането на тази цел.
42 Ако обаче член 25, параграф 1, второ изречение от Закон № 218/1995 се тълкува в смисъл, че всеки акт на управление на дружество, което е валидно учредено съгласно правото на друга държава членка, но което упражнява основната част от дейността си в Италия, трябва да се подчинява на италианското законодателство, не би било възможно да се провери дали в конкретния случай съществува опасност от засягане на интересите на кредиторите, на миноритарните акционери или на работниците и служителите. Всъщност важно е да се уточни, че такъв риск може да зависи по-специално от вида на приетия акт и да варира в зависимост от състава на акционерите на съответното дружество. Освен това законодателството на държавата членка, в която е учредено въпросното дружество, може да е взело предвид посочените интереси, което не може да бъде отчетено при автоматичното прилагане на италианското законодателство.
43 При тези условия национална правна уредба като разглежданата в главното производство надхвърля необходимото за постигането на целта за защита на интересите, посочени в точка 39 от настоящото решение.
44 На второ място, италианското правителство твърди, че разглежданата в главното производство национална правна уредба има за цел да се бори със злоупотребите, като предотврати действия, състоящи се в създаването на чисто изкуствените договорености, лишени от икономическа логика.
45 В това отношение следва да се припомни, че несъмнено държавите членки могат да вземат всички подходящи мерки, за да предотвратят или санкционират измамите (вж. в този смисъл решения от 9 март 1999 г., Centros, C‑212/97, EU:C:1999:126, т. 38, и от 25 октомври 2017 г., Polbud —Wykonawstwo, C‑106/16, EU:C:2017:804, т. 61).
46 Освен това борбата с избягването на данъци и с измамите може да обоснове ограничение на свободата на установяване, предвидена в член 49 ДФЕС, при условие че такова ограничение трябва специално да има за цел да възпрепятства определено поведение, изразяващо се в създаване на напълно изкуствени конструкции, които не отразяват икономическата действителност, и имат за цел да се избегне заплащането на обичайно дължимия данък върху реализираната печалба от извършени на националната територия дейности (вж. в този смисъл решения от 12 септември 2006 г., Cadbury Schweppes et Cadbury Schweppes Overseas, C‑196/04, EU:C:2006:544, т. 55, и от 20 януари 2021 г., Lexel, C‑484/19, EU:C:2021:34, т. 49).
47 Съдът обаче е постановил, че установяването в съответствие със законодателството на държава членка на седалището на дружество, по устав или действително, с цел то да се ползва от по-благоприятно законодателство, само по себе си не представлява злоупотреба (вж. в този смисъл решения от 9 март 1999 г., Centros, C‑212/97, EU:C:1999:126, т. 27, и от 25 октомври 2017 г., Polbud — Wykonawstwo, C‑106/16, EU:C:2017:804, т. 40).
48 От друга страна, единствено обстоятелството, че дадено дружество, макар да има седалище в една държава членка, упражнява основната част от дейността си в друга държава членка, не би могло да обоснове обща презумпция за измама и да обоснове мярка, накърняваща упражняването на основна свобода, гарантирана от Договора (вж. по аналогия решение от 25 октомври 2017 г., Polbud — Wykonawstwo, C‑106/16, EU:C:2017:804, т. 63).
49 В конкретния случай, ако разглежданата в главното производство правна уредба се тълкува в смисъл, че изисква систематично прилагане на италианското право към всеки акт на управление на дружество, установено в друга държава членка, но осъществяващо основната част от дейността си в Италия, това би било равносилно на установяване на презумпция, че действията на такова дружество представляват злоупотреба. Предвид съображенията, изложени в точки 47 и 48 от настоящото решение, подобна правна уредба е непропорционална (вж. по аналогия решение от 25 октомври 2017 г., Polbud — Wykonawstwo, C‑106/16, EU:C:2017:804, т. 64).
50 При тези условия на поставения въпрос следва да се отговори, че членове 49 и 54 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат законодателство на държава членка, което предвижда по общ начин прилагането на националното ѝ право към актовете по управление на дружество, което е установено в друга държава членка, но извършва основната част от дейността си в първата държава членка.
По съдебните разноски
51 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:
Членове 49 и 54 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
не допускат законодателство на държава членка, което предвижда по общ начин прилагането на националното ѝ право към актовете по управление на дружество, което е установено в друга държава членка, но извършва основната част от дейността си в първата държава членка.
Подписи