ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА (шести състав)
26 април 2022 година(*)
„Преюдициално запитване — Член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда — Транспорт — Директива 2006/126/ЕО — Свидетелство за управление на моторно превозно средство — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 49 — Принципи на законност и пропорционалност на престъплението и наказанието — Управляване на превозно средство в срока на временно отнемане на свидетелството за управление — Санкции — Фактически контекст на спора в главното производство — Основания, които оправдават необходимостта от отговор на преюдициалните въпроси — Липса на достатъчно пояснения — Явна недопустимост“
По дело C‑654/20
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Апелативен съд София (България) с акт от 9 ноември 2020 г., постъпил в Съда на 15 ноември 2020 г., в рамките на наказателното производство срещу
VD,
СЪДЪТ (шести състав),
състоящ се от: I. Ziemele, председател на състава, L. Bay Larsen (докладчик), заместник-председател на Съда, и T. von Danwitz, съдия,
генерален адвокат: A. Rantos,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени за Европейската комисия от Г. Колева, C. Vrignon, M. Wasmeier и G. Wilms, представители,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, да се произнесе с мотивирано определение в съответствие с член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда,
постанови настоящото
Определение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 49 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).
2 Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, образувано срещу VD за управление на моторно превозно средство в срока на изтърпяване на принудителна административна мярка временно отнемане на свидетелството за управление.
Правна уредба
Директива 2006/126/ЕО
3 Съображение 8 от Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 20 декември 2006 година относно свидетелства за управление на превозни средства (ОВ L 403, 2006 г., стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 17, стр. 216) гласи следното:
„На основание пътната безопасност следва да се определят минимални изисквания за издаване на свидетелства за управление на моторни превозни средства. Необходимо е критериите за изпитите за управление на превозно средство и издаване на свидетелство за управление да бъдат хармонизирани. […]“.
4 Член 2, параграф 1 от посочената директива предвижда:
„Свидетелствата за управление, издадени от държавите членки, се признават взаимно“.
5 Член 11 от посочената директива предвижда:
„1. Когато притежател на валидно национално свидетелство за управление, издадено от държава членка, установи обичайното си пребиваване в друга държава членка, той може да поиска замяна на неговото свидетелство за управление на моторно превозно средство с еквивалентно свидетелство. Държавата членка, която извършва замяната, проверява за коя категория е все още валидно предаденото свидетелство.
2. При спазване на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство, държавата членка по обичайно пребиваване може да прилага своята национална уредба относно ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на правото на управление на моторно превозно средство на притежател на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, и при необходимост да замени свидетелството за управление с тази цел.
3. Извършващата замяната държава членка връща старото свидетелство на органите на държава членка, която го е издала, като посочва причините за това.
4. Държава членка отказва издаването на свидетелство за управление на моторно превозно средство на кандидат, на когото свидетелство за управление на моторно превозно средство е ограничено, временно отнето или отнето в друга държава членка.
Държава членка отказва да признае валидността на свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено от друга държава членка на лице, на което свидетелството за управление на моторно превозно средство е ограничено, временно отнето или отнето на територията на предишната държава.
[…]“.
Българското право
6 В член 78а, параграф 1 от Наказателния кодекс в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „НК“), са уредени условията, при които обвиняемо пълнолетно лице се освобождава от наказателна отговорност от съда и му се налага наказание от 1 000 до 5 000 лева (BGN) (приблизително между 500 EUR и 2 500 EUR).
7 Член 343в от НК гласи:
„1. Който управлява моторно превозно средство в срока на изтърпяване на наказанието лишаване от право да управлява моторно превозно средство, след като е наказан за същото деяние по административен ред, се наказва с лишаване от свобода до три години и с глоба от двеста до хиляда лева [приблизително от 100 до 500 EUR].
[…]
3. Наказанието по ал. 1 се налага и на лице, което управлява моторно превозно средство в срока на изтърпяване на принудителна административна мярка за временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“.
8 Член 171 от Закона за движението по пътищата (ДВ бр. 20/1999 г.) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „Законът за движението по пътищата“), гласи:
„За осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат следните принудителни административни мерки:
1. временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач:
[…]
д) който управлява моторно превозно средство с наложено наказание глоба, незаплатена в срока за доброволно заплащане — до заплащане на дължимата глоба;
[…]“.
9 Член 177 от Закона за движението по пътищата гласи:
„(1) Наказва се с глоба от 100 до 300 лв. [(приблизително от 50 до 150 EUR)]:
[…]
2. който управлява моторно превозно средство, без да е правоспособен водач, без да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е загубил правоспособност по реда на чл. 157, ал. 4, или след като свидетелството му за управление на моторно превозно средство е временно отнето по реда на чл. 171. т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, или е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено;
[…]“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
10 На 9 май 2018 г. на основание член 171, точка 1, буква д) от Закона за движението по пътищата на VD е наложена принудителна административна мярка отнемане на свидетелството му за управление до заплащане на административни наказания глоби, наложени му за нарушения на правилата за движение по пътищата.
11 На 23 август 2018 г. VD е спрян за полицейска проверка, докато управлява моторно превозно средство в Благоевград (България). В хода на тази проверка е установено, че свидетелството за управление на VD е временно отнето с посочената в предходната точка принудителна административна мярка.
12 Срещу VD е образувано наказателно производство за престъплението управление на моторно превозно средство в срока на изтърпяване на принудителна административна мярка за временно отнемане на свидетелството за управление, предвидено в член 343в, алинея 3 НК.
13 На 11 декември 2019 г. Районен съд Благоевград (България) признава VD за виновен за извършването на това престъпление, но приема, че той трябва да бъде освободен от наказателна отговорност на основание член 78а, алинея 1 НК, и му налага административно наказание глоба в размер на 1 000 BGN (около 500 EUR).
14 Това решение е отменено с решение от 28 февруари 2020 г. на Окръжен съд Благоевград (България). Посочената юрисдикция оправдава VD за престъплението по член 343в, алинея 3 НК и на основание член 177, параграф 1, точка 2 от Закона за движението по пътищата му налага административно наказание глоба в размер на 300 BGN (около 150 EUR).
15 Апелативна прокуратура град София (България) протестира това решение пред Апелативен съд София (България) с искане за възобновяване на въззивното производство срещу VD.
16 Посочената юрисдикция отбелязва, че съставът на престъплението, предвидено в член 343в, алинея 3 НК, е идентичен на състава на административното нарушение, предвидено в член 177, алинея 1, точка 2 от Закона за движение по пътищата, но наказанията, които могат да бъдат наложени, са различни.
17 В този контекст посочената юрисдикция иска да установи дали българското право е съвместимо с принципите на законност и пропорционалност на престъплението и наказанието, гарантирани в член 49 от Хартата.
18 Всъщност, като се позовава на някои разпоредби от Директива 2006/126, и по-специално на член 11, параграф 2 от нея, тя счита, че обстоятелствата по делото, с което е сезирана, попадат в приложното поле на правото на Съюза.
19 При тези условия Апелативен съд София решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Принципът на законоустановеност на престъплението и наказанието допуска ли национална правна уредба, която за едно и също деяние — управление на моторно превозно средство, в срока на изтърпяване на принудителна административна мярка за временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство, предвижда едновременно административна и наказателна отговорност, без да има критерии, които да позволяват обективно разграничаване на двата вида отговорност?
2) В случай че Съдът на ЕС отговори отрицателно на първия въпрос, какви са правомощията на националния съд, за да осигури ефективно приложение на принципите на правото на ЕС?
3) Наказанието лишаване от свобода до три години и глоба от 200 до 1000 лева съразмерно ли по смисъла на чл. 49, т. 3 от [Хартата] за престъплението управление на моторно превозно средство, в срока на изтърпяване на принудителна административна мярка за временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство?“.
По допустимостта на преюдициалното запитване
20 Съгласно член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато искане, иск или жалба са явно недопустими, Съдът може във всеки един момент, след изслушване на генералния адвокат и без да провежда докрай производството, да реши да се произнесе с мотивирано определение.
21 Посочената разпоредба следва да се приложи по настоящото дело.
22 Съгласно постоянната практика на Съда в рамките на сътрудничеството между Съда и националните съдилища необходимостта да се даде тълкуване на правото на Съюза, което да е от полза за националния съд, изисква последният да спазва стриктно изискванията относно съдържанието на преюдициалното запитване, посочени изрично в член 94 от Процедурния правилник (определение от 1 септември 2021 г., KI, C‑131/21, непубликувано, EU:C:2021:695, т. 19 и цитираната съдебна практика).
23 Така съгласно член 94, буква а) от Процедурния правилник по-специално е необходимо актът за преюдициално запитване да съдържа кратко изложение на предмета на спора и на релевантните факти, така както са установени от запитващата юрисдикция, или поне изложение на фактите, на които се основават въпросите.
24 Също така съгласно член 94, буква в) от Процедурния правилник е необходимо в преюдициалното запитване да са изложени причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо в главното производство.
25 Необходимо е да се подчертае, че целта на съдържащата се в актовете за преюдициално запитване информация е не само да позволи на Съда да даде полезен отговор, но и да даде възможност на правителствата на държавите членки и на другите заинтересовани да представят становища съгласно член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз. Съдът трябва да следи тази възможност да се зачита предвид факта, че по силата на посочената разпоредба само актовете за преюдициално запитване се съобщават на заинтересованите страни (определение от 1 юли 2021 г., Tolnatext, C‑636/20, непубликувано, EU:C:2021:538, т. 20 и цитираната съдебна практика).
26 В случая се налага изводът, че актът за преюдициално запитване явно не отговаря на тези изисквания.
27 В това отношение поставените въпроси по настоящото дело се отнасят до тълкуването на член 49 от Хартата.
28 Трябва да се припомни обаче, че съгласно член 51, параграф 1 от Хартата нейните разпоредби се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза.
29 Когато обаче дадено правно положение не попада в приложното поле на правото на Съюза, Съдът няма компетентност да го разгледа и евентуално посочените разпоредби на Хартата сами по себе си не биха могли да учредят такава компетентност (определение от 1 юли 2021 г., Ministerul Public, C‑244/21, непубликувано, EU:C:2021:539, т. 29 и цитираната съдебна практика).
30 От акта за преюдициално запитване е видно, че според запитващата юрисдикция разглежданата в главното производство правна уредба, която санкционира управлението на моторно превозно средство в срока на изтърпяване на принудителна административна мярка за временно отнемане на свидетелството за управление, попада в приложното поле на Директива 2006/126.
31 В това отношение, първо, Директивата, както следва от съображение 8 от нея, извършва минимална хармонизация на условията, при които се издава свидетелство за управление (вж. в този смисъл решение от 26 октомври 2017 г., I, C‑195/16, EU:C:2017:815, т. 43).
32 Освен това член 2, параграф 1 от посочената директива, съгласно който свидетелствата за управление, издадени от държавите членки, се признават взаимно, предвижда взаимното признаване, без каквито и да било формалности, на свидетелствата за управление, издадени от държавите членки (вж. в този смисъл решение от 28 октомври 2020 г., Kreis Heinsberg, C‑112/19, EU:C:2020:864, т. 25 и цитираната съдебна практика).
33 Второ, член 11 от същата директива предвижда някои правила относно замяната, отнемането, подмяната и признаването на свидетелства за управление на превозно средство. По-специално, параграф 2 от посочения член предвижда, че при спазване на принципа на териториално действие на наказателното и полицейското законодателство, държавата членка по обичайно пребиваване може да прилага своята национална уредба относно ограничаване, временно отнемане, отнемане или анулиране на правото на управление на моторно превозно средство на притежател на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка, и при необходимост да замени свидетелството за управление с тази цел.
34 Така от самия текст на тази разпоредба следва, че тя се отнася до положение, при което държава членка възнамерява да прилага националните си разпоредби, свързани по-специално с временно отнемане на правото на управление на притежател на свидетелство за управление, издадено от друга държава членка.
35 Запитващата юрисдикция обаче не излага причините, поради които счита, че Директива 2006/126 се прилага към спора по главното производство. В частност тя не уточнява по какъв начин разглежданата в главното производство национална правна уредба попада в приложното поле на посочената директива, нито дали свидетелството за управление на VD е издадено от държава членка, различна от Република България.
36 При липсата на такава информация данните, съдържащи се в акта за преюдициално запитване, не позволяват да се установи приложимостта на Директива 2006/126 към спора по главното производство.
37 От това следва, че запитващата юрисдикция не е изложила в достатъчна степен причините, поради които е приела, че релевантните разпоредби на правото на Съюза са приложими към посочения спор.
38 С оглед на гореизложените съображения следва да се констатира, че съгласно член 53, параграф 2 от Процедурния правилник разглежданото преюдициално запитване е явно недопустимо.
По съдебните разноски
39 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски.
По изложените съображения Съдът (шести състав) определи:
Преюдициалното запитване, отправено от Апелативен съд София (България), с акт от 9 ноември 2020 г., е явно недопустимо.
Подписи