РЕШЕНИЕ НА ПЪРВОИНСТАНЦИОННИЯ СЪД (трети състав)
7 февруари 2007 година
Съединени дела T‑118/04 и T‑134/04
Giuseppe Caló
срещу
Комисия на Европейските общности
„Длъжностни лица — Преназначаване на директор като главен съветник — Интерес на службата — Еквивалентност на длъжностите — Реорганизация на Евростат — Назначаване на длъжност „директор“ — Обявяване на свободна длъжност — Задължение за мотивиране — Оценка на заслугите на кандидатите — Жалба за отмяна — Иск за обезщетение“
Предмет: Жалба с предмет, от една страна, искане за отмяна на Решение на Комисията от 9 юли 2003 г. за преназначаване на жалбоподателя от длъжност директор на длъжност главен съветник и за отмяна на Решение на Комисията от 1 октомври 2003 г. относно реорганизация на Евростат, доколкото с него се потвърждава преназначаването на жалбоподателя, както и искане за поправяне на неимуществените вреди, които жалбоподателят твърди, че е претърпял, и от друга страна, искане за отмяна на Решение на Комисията от 30 март 2004 г. за назначаване на г‑н N. на длъжността директор на дирекция „Статистика на земеделието, риболова, структурните фондове и околната среда“ в Евростат и за отхвърляне на кандидатурата на жалбоподателя за тази длъжност.
Решение: По дело T‑118/04, осъжда Комисията да заплати на жалбоподателя сумата от едно евро като обезщетение за служебно нарушение. По дело T‑134/04, осъжда Комисията да заплати на жалбоподателя сумата от 5 000 EUR като обезщетение за служебно нарушение. Отхвърля жалбите в останалата им част. По дело T‑118/04, Комисията понася направените от нея съдебни разноски, включително тези по обезпечителното производство пред Първоинстанционния съд, и една пета от съдебните разноски на жалбоподателя, включително тези по обезпечителното производство пред Първоинстанционния съд. По дело Т‑118/04, жалбоподателят понася четири пети от направените от него съдебни разноски, включително тези по обезпечителното производство пред Първоинстанционния съд. По дело T‑134/04, Комисията понася всички съдебни разноски, включително тези по обезпечителното производство пред Първоинстанционния съд.
Резюме
1. Длъжностни лица — Преместване — Преназначаване — Критерии за разграничаване
(член 4, член 7, параграф 1 и член 29 от Правилника за длъжностните лица)
2. Длъжностни лица — Орган по назначаване — Упражняване на правомощия
(член 2, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица)
3. Длъжностни лица — Организация на службите — Назначаване на персонал
(член 7, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица)
4. Длъжностни лица — Организация на службите — Място на работа на персонала
(член 7, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица)
5. Длъжностни лица — Организация на службите — Място на работа на персонала
(член 7, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица)
6. Длъжностни лица — Извъндоговорна отговорност на институциите — Служебно нарушение
7. Длъжностни лица — Обявяване на свободна длъжност — Предмет
(член 29, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица)
8. Длъжностни лица — Обявяване на свободна длъжност — Съпоставяне на заслугите на кандидатите
(член 29, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица)
9. Длъжностни лица — Назначаване — Длъжност, която спада към правомощията за назначаване на Комисията като колегиален орган
(член 14 от Правилника за длъжностните лица)
10. Длъжностни лица — Увреждащо решение — Отхвърляне на кандидатура
(член 90, параграф 2 и член 91, параграфи 2 и 4 от Правилника за длъжностните лица)
1. От системата на Правилника е видно, че преместване в собствения смисъл на това понятие може да се извърши единствено при преместване на длъжностно лице на свободна длъжност. От това следва, че всяко преместване в тесен смисъл е подчинено на формалностите, предвидени в членове 4 и 29 от Правилника. От друга страна, тези формалности не са приложими в случай на преназначаване на длъжностно лице, тъй като подобно преместване на длъжностно лице в друга институция не води до освобождаване на длъжност.
Все пак що се отнася до защитата на правата и законните интереси на съответните длъжностни лица, решенията за преназначаване, също както преместванията, са подчинени на правилата по член 7, параграф 1 от Правилника, по-специално в смисъл, че преназначаването на длъжностни лица може да се извършва единствено в интерес на службата и при спазване на еквивалентност на длъжностите.
(вж. точки 49, 53 и 99)
Позоваване на: Съд — 24 февруари 1981 г., Carbognani и Coda Zabetta/Комисия, 161/80 и 162/80, Recueil, стр. 543, точка 21; Съд — 23 март 1988 г., Hecq/Комисия, 19/87, Recueil, стр. 1681, точка 6; Съд — 7 март 1990 г., Hecq/Комисия, C‑116/88 и C‑149/88, Recueil, стр. I‑599, точка 11; Съд — 9 август 1994 г., Rasmussen/Комисия, C‑398/93 P, Recueil, стр. I‑4043, точка 11; Първоинстанционен съд — 22 януари 1998 г., Costacurta/Комисия, T‑98/96, Recueil FP, стр. I‑A‑21 и II‑49, точка 36; Първоинстанционен съд — 15 септември 1998 г., De Persio/Комисия, T‑23/96, Recueil FP, стр. I‑A‑483 и II‑1413, точка 79; Първоинстанционен съд — 6 март 2001 г., Campoli/Комисия, T‑100/00, Recueil FP, стр. I‑A‑71 и II‑347, точка 29; Първоинстанционен съд — 26 ноември 2002 г., Cwik/Комисия, Recueil FP, стр. I‑A‑229 и II‑1137, точка 30
2. Прехвърляне на правомощия или дерогиране на критериите за разпределение на предоставените от Правилника правомощия на органа по назначаване може да доведе до недействителност на приет от администрацията акт единствено ако съществува опасност подобно прехвърляне на правомощия или дерогиране да накърни някоя от гаранциите за длъжностните лица, уредени от Правилника или от правилата за добро управление в областта на персонала.
При това положение в особения контекст на предполагани сериозни пропуски в администрацията обстоятелството, че решение за преназначаване на длъжностно лице е прието от Комисията като колегиален орган, докато тази институция е делегирала тези правомощия на основание член 2 от Правилника на генералния директор на заинтересованото лице, не е от такова естество, че да води до недействителност на същото решение. Всъщност в подобен контекст приемането му от органа, прехвърлил правомощието, което първоначално е имал, трябва да се разглежда като защитаващо в по-висока степен интересите на преназначеното длъжностно лице. Освен приемането от един и същ орган както на необходимите административни мерки в отговор на създалото се сериозно положение, така и на решенията, които според него се налагат в областта на управлението на персонала, съответства на принципа за добро управление. На последно място, особените обстоятелства в контекста на предполагаеми сериозни пропуски в администрацията напълно обосновават дерогиране по изключение на целта за добро административно управление и рационализиране използването на човешките ресурси, преследвана с прехвърлянето на правомощия на основание член 2 от Правилника, състоящо се в благоприятстване на приближаване към отговорните нива, които са по-пряко засегнати от управлението на нуждите.
(вж. точки 66—68, 70 и 71)
Позоваване на: Съд — 30 май 1973 г., De Greef/Комисия, 46/72, Recueil, стр. 543, точки 18 и 21; Съд — 30 май 1973 г., Drescig/Комисия, 49/72, Recueil, стр. 565, точки 10 и 13; De Persio/Комисия, посочено по-горе, точки 110—112
3. Ако се окаже, че в дадена генерална дирекция са допуснати пропуски, администрацията не допуска явна грешка в преценката, като приема, че интересът на службата обосновава оттеглянето на всички директори от изпълняваните от тях управленски функции преназначаването им на длъжности на главни съветници с оглед осигуряването на нормално и правилно протичане на проверките относно споменатите пропуски и по-специално на разследванията за оценяване на евентуалната им роля във връзка с тези пропуски. Като се има предвид целта, която не е насочена към санкциониране на директорите или към избягване на по-нататъшни пропуски, обстоятелството, че проверките са разкрили, че даден директор не може да бъде обвинен в неизпълнение на задълженията си, е иррелевантно, тъй като във всички случаи последният не може валидно да се позове на него срещу решението за преназначаване, което трябва да се прецени с оглед на фактическите и правни обстоятелства към момента на неговото постановяване.
Тази преценка не се поставя под въпрос от твърдението за наличие на интерес от страна на Комисията, и по-специално на някои от нейните членове, които били виновни, че не приели своевременно налагащите се мерки, след като били уведомени за сериозните подозрения за пропуски в управлението на съответната генерална дирекция, тъй като след като за дадено решение е прието, че не противоречи на интереса на службата, не може да се говори за злоупотреба с власт.
(вж. точки 108, 110, 111, 114 и 115)
Позоваване на: Първоинстанционен съд — 10 юли 1992 г., Eppe/Комисия, T‑59/91 и T‑79/91, Recueil, стр. II‑2061, точка 57; Първоинстанционен съд — 19 юни 1997 г., Forcat Icardo/Комисия, T‑73/96, Recueil FP, стр. I‑A‑159 и II‑485, точка 39; Campoli/Комисия, посочено по-горе, точка 63; Първоинстанционен съд — 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисия, T‑124/01 и T‑320/01, Recueil FP, стр. I‑A‑157 и II‑767, точка 77
4. Самата законосъобразност на решение за преназначаване, прието в интерес на службата, не може да бъде засегната от обстоятелството, че оповестяването му на обществеността от администрацията може погрешно да създаде представата, че преназначеното длъжностно лице е виновно или поне е заподозряно за участие в допускането на пропуските. Все пак това обстоятелство може да бъде релевантно при разглеждане на искането за обезщетение, предявено от заинтересованото лице.
(вж. точки 120 и 121)
5. След като обикновена вътрешно-организационна мярка, приета в интерес на службата — каквато е мярката за преназначаване — не засяга статута на длъжностното лице или принципа на съответствие между степента и длъжността, същата не е необходимо да се предшества от изслушване на заинтересованото лице, нито да бъде мотивирана.
(вж. точки 122, 126 и 142)
Позоваване на: Съд — 7 март 1990 г., Hecq/Комисия, посочено по-горе, точка 14; Cwik/Комисия, посочено по-горе, точка 62
6. Администрацията извършва служебно нарушение, за което може да носи отговорност, когато посредством достъпни за обществеността прессъобщения създаде впечатление, че преназначено в интерес на службата длъжностно лице е замесено в допускането на някои пропуски, дори в случай че самото решение за преназначаване не е опорочено от незаконосъобразност. Подобно нарушение нанася неимуществени вреди на споменатото длъжностно лице, след като го поставя в положение постоянно да се оправдава както пред своите колеги, така и пред външни за службата лица.
(вж. точки 155—157)
7. Ако обявление за свободна длъжност трябва възможно най-точно да информира заинтересованите лица за естеството на необходимите условия за заемане на въпросната длъжност, то обявлението за свободна длъжност, което се отнася за длъжност от степен A 2, може, като определя тези условия и предвид значението на свободния пост, да остави определена свобода на преценка на органа по назначаване. От това следва, че след като обявление за свободна длъжност на директор от степен A 2 посочва достатъчно точни изисквания, позволяващи на органа по назначаване да извърши съпоставяне на заслугите на различните кандидати, фактът, че то съдържа идентични формулировки с публикувани в същия ден други обявления за длъжности от същата степен, но с различни компетенции, не води до неговата незаконосъобразност.
(вж. точки 180, 181 и 183)
Позоваване на: Първоинстанционен съд — 18 март 1997 г., Picciolo и Caló/Комитет на регионите, T‑178/95 и T‑179/95, Recueil FP, стр. I‑A‑51 и II‑155, точка 87; Първоинстанционен съд — 20 септември 2001 г., Coget и др./Сметна палата, T‑95/01, Recueil FP, стр. I‑A‑191 и II‑879, точка 67
8. Що се отнася до преценката за евентуална грешка при избора на длъжностно лице за заемане на длъжност от степен A 2, предполагаща носене на голяма отговорност, подобна грешка трябва да е явна и трябва да надхвърля широкото право за преценка, с което разполага органът по назначаване при сравняване на заслугите на кандидатите и при оценката на интереса на службата. Контролът от страна на Първоинстанционния съд се ограничава до въпроса дали предвид елементите, въз основа на които е направил своята преценка, споменатият орган е спазил разумни граници и не е упражнил своите правомощия явно погрешно или с оглед на цели, различни от целите, за които тези правомощия са му предоставени. Следователно Първоинстанционният съд не може да замени със своя преценка преценката, направена от органа по назначаване относно заслугите и квалификацията на кандидатите, когато по случая няма обстоятелства, които да му позволяват да приеме, че споменатият орган е допуснал явна грешка при преценка на заслугите и квалификацията на кандидатите.
Тези принципи се прилагат, ако Първоинстанционният съд трябва да провери дали избраният за заемане на свободната длъжност кандидат действително отговаря на необходимите условия и дали притежава по-специално професионален опит, съответстващ на изискваното от обявлението за свободна длъжност ниво. В това отношение фактът, че жалбоподателят е отговарял на това условие, не доказва сам по себе си, че органът по назначаване е допуснал явна грешка в преценката, като е назначил на съответната длъжност друг кандидат. Обстоятелството, че професионалният опит на жалбоподателя е по-богат от този на одобрения кандидат също не е доказателство за това.
Органът по назначаване не надхвърля своето широко право за преценка ако приеме по-специално, че кандидат, който е бил началник на кабинета на член на Комисията — поради този опит и предвид факта, че един кабинет представлява административно звено, включващо дванадесет лица — отговаря на условието за призната способност да ръководи важно административно звено, тъй като това условие се отнася не към действително ръководене на подобно звено, а към признатата способност да се ръководи последното, която може да произтича от опит и сведения, които не винаги се състоят в ръководене на значителен брой служители.
(вж. точки 205, 209, 212 и 213)
Позоваване на: Picciolo и Caló/Комитет на регионите, посочено по-горе, точка 85; Първоинстанционен съд — 29 май 1997 г., Contargyris/Съвет, T‑6/96, Recueil FP, стр. I‑A‑119 и II‑357, точка 120; Coget и др./Сметна палата, посочено по-горе, точки 92 и 124; Първоинстанционeн съд — 9 юли 2002 г., Tilgenkamp/Комисия, T‑158/01, Recueil FP, стр. I‑A‑111 и II‑595, точка 59; Първоинстанционен съд — 5 ноември 2003 г., Cougnon/Съд, T‑240/01, Recueil FP, стр. I‑A‑263 и II‑1283, точка 97
9. Поведението на началник на кабинет на член на Комисията — кандидат за длъжност, за която решение за назначаване се взима от Комисията като колегиален орган — който се въздържа от участие в съвещание на началниците на кабинети, на което трябва да се подготви приемането на това решение, и който е заместен на това съвещание от член на същия кабинет, не представлява нарушение на член 14 от Правилника. Всъщност нито член 14 от Правилника, нито друга правна норма налага, когато едно длъжностно лице се въздържа от произнасяне по даден случай, от чието разглеждане или решаване има личен интерес, всички длъжностни лица под неговото пряко ръководство също да се въздържат. Освен това самото обстоятелство, че това длъжностно лице принадлежи към инстанция, участваща в подготовката на решението за назначаване, е иррелевантно и не позволява да се приеме, че то е било „накарано“ по смисъла на член 14 от Правилника да се произнесе по приемането на това решение, макар да не е участвало в неговата подготовка и макар при всички положения посоченото решение да е било окончателно прието от Комисията като колегиален орган.
(вж. точки 246—248)
10. В случай на подадена на основание член 91, параграф 4 от Правилника жалба пред Съда срещу решение за отхвърляне на кандидатура, в което не са изложени мотиви, органът по назначаване може с оглед отстраняването на този недостатък да представи мотиви за решението си след подаване на жалбата пред Съда, докато споменатата жалба пред Съда е спряна до постановяването на изрично решение или до възникването на мълчалив отказ. От друга страна, след изтичане на предвидения в член 90, параграф 2 от Правилника четиримесечен срок от изричното решение за отхвърляне на жалбата и следователно от възобновяването на производството пред общностния съд, липсата на мотиви не може вече да се преодолее с обяснения, предоставени от органа по назначаване.
Всъщност при изтичане на споменатия срок жалбоподателят се намира на практика в същото положение, в което би се намирал, ако без да използва предвидената в член 91, параграф 4 възможност, беше оспорил същия този мълчалив отказ на основание член 91, параграф 2 от Правилника към момента, към който той възниква, в който случай отговорът на жалбата пред органа по назначаването след подаването на жалбата пред Съда не би могъл да заличи липсата на мотивиране. Ако се следва тълкуванието, съгласно което за жалба пред Съда на основание член 91, параграф 4 от Правилника органът по назначаване може да мотивира решението си не само след подаване на жалбата пред Съда, но и след изтичане на четиримесечния срок от подаване на жалбата по административен ред, то администрацията би била поставена в по-благоприятно положение отколкото в рамките на жалба на основание член 91, параграф 2. Освен че член 91, параграф 4 не предвижда такава възможност обаче, не съществува и обективна причина, която да обоснове такава разлика. Напротив, в случай, че органът по назначаване е уведомен, че длъжностно лице е използвало възможността, предвидена в член 91, параграф 4, и че съответно е образувано висящо дело пред общностния съд, от него следва особено строго да се изиска своевременно да мотивира обжалваното решение.
(вж. точки 272—274)
Позоваване на: Съд — 26 ноември 1981 г., Michel/Парламент, 195/80, Recueil, стр. 2861, точка 22; Съд — 9 декември 1993 г., Парламент/Volger, C‑115/92 P, Recueil, стр. I‑6549, точка 23; Съд — 23 септември 2004 г., Hectors/Парламент, C‑150/03 P, Recueil, стр. I‑8691, точка 50; Първоинстанционен съд — 3 март 1993 г., Vela Palacios/ИСС, T‑25/92, Recueil, стр. II‑201, точка 25; Първоинстанционен съд — 20 юли 2001 г., Brumter/Комисия, T‑351/99, Recueil FP, стр. I‑A‑165 и II‑757, точка 33; Първоинстанционен съд — 20 февруари 2002 г., Roman Parra/Комисия, T‑117/01, Recueil FP, стр. I‑A‑27 и II‑121, точка 26; Първоинстанционен съд — 6 юли 2004 г., Huygens/Комисия, T‑281/01, Recueil FP, стр. I‑A‑203 и II‑903, точка 108