РЕШЕНИЕ НА СЪДА (голям състав)
17 май 2022 година(*)
„Преюдициално запитване — Директива 93/13/ЕИО — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Принцип на равностойност — Принцип на ефективност — Производство за принудително изпълнение върху ипотекиран имот — Неравноправен характер на клаузата за определяне на номиналния лихвен процент на лихвата за забава и на клаузата за предсрочна изискуемост в договора за кредит — Сила на пресъдено нещо и преклузивен срок — Загуба на възможността за позоваване на неравноправния характер на договорна клауза пред съд — Правомощие на националния съд за служебен контрол“
По дело C‑600/19
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Audiencia Provincial de Zaragoza (Съд на провинция Сарагоса, Испания) с акт от 12 юли 2019 г., постъпил в Съда на 6 август 2019 г., в рамките на производство по дело
МА
срещу
Ibercaja Banco SA,
при участието на:
PO,
СЪДЪТ (голям състав),
състоящ се от: K. Lenaerts, председател, Aл. Арабаджиев, K. Jürimäe, C. Lycourgos, E. Regan, S. Rodin (докладчик) и I. Jarukaitis, председатели на състави, M. Ilešič, J.‑C. Bonichot, M. Safjan, F. Biltgen, P. G. Xuereb, N. Piçarra, L. S. Rossi и A. Kumin, съдии,
генерален адвокат: Е. Танчев,
секретар: L. Carrasco Marco, администратор,
предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 26 април 2021 г.,
като има предвид становищата, представени:
– за Ibercaja Banco SA, от J. Rodríguez Cárcamo и A. M. Rodríguez Conde, abogados,
– за испанското правителство, от S. Centeno Huerta и M. J. Ruiz Sánchez, в качеството на представители,
– за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от C. Colelli и G. Greco, avvocati dello Stato,
– за Европейската комисия, от J. Baquero Cruz, N. Ruiz García и C. Valero, в качеството на представители,
след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 15 юли 2021 г.,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).
2 Запитването е отправено в рамките на спор между MA и Ibercaja Banco SA по повод на искане за заплащане на лихвите, дължими на банковата институция поради неизпълнението от MA и PO на сключения между тези страни договор за ипотечен кредит.
Правна уредба
Правото на Съюза
3 Двадесет и четвърто съображение от Директива 93/13 уточнява, че „съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“.
4 Член 6, параграф 1 от тази директива предвижда:
„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.
5 Съгласно член 7, параграф 1 от посочената директива:
„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съще[с]твуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.
Испанското право
6 Ley 1/2000 de Enjuiciamiento Civil (Закон 1/2000 за Гражданския процесуален кодекс) от 7 януари 2000 г. (BOE, бр. 7 от 8 януари 2000 г., стр. 575) в редакцията му, приложима към фактите по главното производство (наричан по-нататък „LEC“), предвижда в член 136, озаглавен „Преклудиране“:
„С изтичането на срока, определен за осъществяване на процесуално действие, съответното действие се преклудира и се губи възможността то да бъде осъществено. Съдебният секретар обявява изтичането на преклузивния срок в официален документ, разпорежда какви мерки да се предприемат или уведомява съда, за да може той да приеме съответното решение“.
7 Член 207 от LEC гласи:
„1. Крайни са актовете, с които приключва първоинстанционното производство, както и актовете по жалби срещу тях.
2. Окончателни са актовете, които са необжалваеми, защото съгласно закона не подлежат на обжалване или защото не са обжалвани в законоустановения срок.
3. Окончателните актове се ползват със сила на пресъдено нещо и във всички случаи са задължителни за съда, който ги е постановил.
4. Ако не бъде обжалван в предвидените срокове, актът става окончателен и се ползва със сила на пресъдено нещо, като във всички случаи е задължителен за съда, който го е постановил“.
8 Член 222 от LEC предвижда:
„1. Силата на пресъдено нещо на окончателното решение, независимо дали с него се уважава или отхвърля предявеният иск, изключва по закон воденето впоследствие на дело със същия предмет.
2. Сила на пресъдено нещо се формира по отношение на предмета на иска и на насрещния иск, както и по въпросите, посочени в член 408, параграфи 1 и 2 от настоящия закон.
За нови различни обстоятелства, що се отнася до основанието на иска или на насрещния иск, се считат обстоятелствата, настъпили след окончателно изчерпване на възможността за излагане на твърдения по конкретното дело.
3. Силата на пресъдено нещо има действие по отношение на страните по делото, по което е постановено решението, техните наследници и правоприемници, както и по отношение на лицата, които не са участвали в делото, но са носители на правата, обуславящи легитимацията на страните съгласно член 11 от този закон.
[…]
4. Силата на пресъдено нещо на окончателното решение, с което е сложен край на дадено дело, обвързва съда, разглеждащ образувано впоследствие дело, когато постановеното по първото дело е логически обуславящо за въпрос, включен в предмета на второто, и страните по второто дело са същите или законът предвижда, че силата на пресъдено нещо има действие за тях“.
9 Член 517 от LEC гласи:
„1. Изпълнение се иска въз основа на акт, който подлежи на принудително изпълнение.
2. Само следните актове подлежат на принудително изпълнение:
1° окончателното осъдително решение;
[…]
9° други процесуални решения и документи, които подлежат на принудително изпълнение съгласно настоящия закон или друг закон“.
10 Член 552 от LEC предвижда:
„1. Ако установи, че не са налице законовите предпоставки за допускане на изпълнение, съдът с определение отказва да допусне изпълнението.
Съдът разглежда служебно въпроса дали някоя от клаузите на изпълнителните основания, посочени в член 557, параграф 1, може да се определи като неравноправна. Ако прецени, че някоя от клаузите би могла да е неравноправна, съдът изслушва страните в петнадесетдневен срок. След изслушването той се произнася в срок от пет работни дни в съответствие с член 561, параграф 1, точка 3.
2. Определението, с което не се допуска изпълнението, може да се обжалва, като страна в това производство по обжалване е само кредиторът. Той може също, ако желае, да поиска преразглеждане на неговото искане от същия съд преди обжалването.
3. След като определението, с което не се допуска изпълнението, е станало окончателно, кредиторът може да предяви правата си само в съответното производство по общия ред, освен ако силата на пресъдено нещо на окончателното решение или определение, на което се основава искането за изпълнение, е пречка за това“.
11 Член 556 от LEC, озаглавен „Възражение срещу изпълнението на съдебно или арбитражно решение или определение и на постигнато с медиация споразумение“, в параграфи 1 и 2 гласи:
„1. Ако изпълнителното основание е осъдително съдебно или арбитражно решение или определение или постигнато с медиация споразумение, в десетдневен срок от връчването на определението за допускане на изпълнението длъжникът може да направи писмено възражение, че е платил или изпълнил разпореденото с решението, определението или споразумението, като представи писмени доказателства за това.
Възражение може да се направи и поради това, че е погасено изпълняемото право или че са сключени споразумения или спогодби за избягване на принудителното изпълнение, стига същите да са закрепени в официален документ.
2. Възражението по предходния параграф не спира изпълнението“.
12 Член 557 от LEC гласи:
„1. Когато е допуснато изпълнение въз основа на акт по член 517, параграф 2, точки 4°, 5°, 6° и 7°, или на друг подлежащ на принудително изпълнение документ по член 517, параграф 2, точка 9°, длъжникът може да направи възражение в срока и във формата по предходния параграф само на следните основания:
[…]
7° Актът съдържа неравноправни клаузи.
2. При постъпването на възражение по предходния параграф съдебният секретар спира изпълнението с разпореждане“.
13 Член 695 от LEC предвижда:
„1. В производствата по настоящата глава длъжникът може да възрази срещу изпълнението само на следните основания:
[…]
4° неравноправност на договорна клауза, която съставлява основанието за принудителното изпълнение или позволява да се определи размерът на изискуемото вземане.
2. В случай на възражение по предходния параграф съдебният секретар спира изпълнението и призовава страните да се явят пред съда, разпоредил изпълнението. Страните се призовават най-малко петнадесет дни преди съдебното заседание. В заседанието съдът изслушва страните, разглежда представените документи и в срок от два дни се произнася с определение.
3. С определението, с което се уважава възражението, основано на параграф 1, точки 1 и 3 от този член, се прекратява изпълнението; с определението, с което се уважава възражението, основано на точка 2, се определя сумата, за която изпълнението продължава.
При уважаване на основанието по точка 4, принудителното изпълнение се прекратява, ако договорната клауза е основание за принудителното изпълнение. В останалите случаи принудителното изпълнение продължава, като неравноправната клауза не се прилага.
4. Определението за прекратяване на принудителното изпълнение или за неприлагане на неравноправна клауза или отхвърлянето на възражението на основанието, предвидено в параграф 1, точка 4 от настоящия член подлежат на обжалване.
Извън тези случаи определенията, постановени по възражения съгласно настоящия член, са необжалваеми и имат действие единствено в изпълнителното производство, по което са постановени“.
14 Ley 1/2013 de medidas para reforzar la protección a los deudores hipotecarios, reestructuración de deuda y alquiler social (Закон 1/2013 относно мерки за засилване на защитата на ипотекарните длъжници, преструктуриране на дълга и социалния наем) от 14 май 2013 г. (BOE, бр. 116 от 15 май 2013 г., стр. 36373, наричан по-нататък „Закон 1/2013“), който е сред нормите, с които се изменя LEC, въвежда сред основанията за възражение възможност за позоваване на неравноправния характер на договорни клаузи, както в производството по принудително изпълнение по общия ред, така и в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот. Четвъртата преходна разпоредба на Закон 1/2013 гласи:
„1. Измененията на [LEC], въведени с настоящия закон, се прилагат по отношение на образуваните към датата на влизането му в сила производства за принудително изпълнение само по отношение на оставащите изпълнителни действия.
2. Във всички случаи по изпълнителните производства, висящи към момента на влизане в сила на този закон, в които е изтекъл десетдневният срок за възражение, предвиден в член 556, параграф 1 от [LEC], длъжниците по изпълнението разполагат с едномесечен преклузивен срок да направят извънредно възражение, въз основа на новите основания за оспорване, предвидени в член 557, параграф 1, точка 7 и член 695 параграф 1, точка 4 от [LEC].
Съобразно предвиденото в член 558 и сл. и член 695 от [LEC] едномесечният преклузивен срок се брои от деня, следващ деня на влизането в сила на този закон, и направеното от страните извънредно възражение има за последица спирането на производството до произнасянето по възражението.
Тази преходна разпоредба се прилага за всички изпълнителни производства, които не са приключили с въвод на купувача във владение на недвижимия имот съобразно предвиденото в член 675 от [LEC].
3. Също така по висящите изпълнителни производства, по които при влизането в сила на този закон вече е започнал да тече десетдневният срок, предвиден в член 556, параграф 1 от [LEC], длъжниците по изпълнението разполагат със същия едномесечен преклузивен срок, предвиден в предходния параграф, да направят възражение на някое от основанията за оспорване, предвидени в членове 557 и 695 от [LEC].
4. Публичността на настоящата разпоредба има характер на пълно и валидно съобщаване за целите на уведомлението и изчисляването на сроковете, предвидени в параграфи 2 и 3 на този член, като в никакъв случай не е необходимо да се постановява изрично решение за тази цел. […]“.
15 Ley 5/2019 reguladora de los contratos de crédito inmobiliario (Закон 5/2019 за договорите за жилищен кредит) от 15 март 2019 г. (BOE бр. 65 от 16 март 2019 г., стр. 26329) съдържа трета преходна разпоредба относно специалния режим на висящите изпълнителни производства към момента на влизане в сила на Закон 1/2013. Съгласно тази разпоредба ответниците по изпълнителните производства, висящи към датата на влизане в сила на Закон 5/2019, в които десетдневният срок за възражение, предвиден в член 556, параграф 1 от LEC, е изтекъл към датата на влизане в сила на Закон 1/2013, разполагат отново с десетдневен срок да направят извънредно възражение, позовавайки се на наличието на неравноправни клаузи. Така предоставеното с посочената преходна разпоредба право се прилага за всички изпълнителни производства, които не са приключили с въвод на купувача във владение на недвижимия имот, при условие по-специално че съдът все още не е проверил служебно неравноправния характер на договорните клаузи.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
16 Със сключен в нотариална форма договор от 6 май 2005 г., Ibercaja Banco предоставя на PO и MA ипотечен кредит в размер на 198 400 EUR със срок за погасяване до 31 май 2040 г. Този кредит е обезпечен с ипотека върху еднофамилно жилище, оценено на 299 290 EUR.
17 Кредитът е отпуснат с фиксиран лихвен процент от 2,75 % годишно до 30 ноември 2005 г., а след това — при променлив лихвен процент, считано от тази дата до изтичането на срока на договора. Съгласно клауза 3bis от договора променливият лихвен процент е резултат от добавянето на постоянния марж или постоянния кредитен според към референтния лихвен процент и е фиксиран за целия срок на договора на 0,95 пункта или по-малко, ако са изпълнени договорените обективни критерии на привързване. Във всеки случай е договорено минималният спред, който се прилага към референтния лихвен процент, да възлиза на 0,5 % (наричана по-нататък „клаузата за долен праг“). Предвиденият в клауза 6 от посочения договор номинален годишен лихвен процент на лихвата за забава е определен на 19 % (наричана по-нататък „клаузата за лихвите за забава“). Клауза 6bis от същия договор предвижда, че банковата институция може да изиска целия размер на кредита, в случай че не ѝ бъде изплатена която и да е дължима сума (наричана по-нататък „клаузата за предсрочна изискуемост“).
18 На 30 декември 2014 г. Ibercaja Banco подава молба за принудително изпълнение върху ипотекиран имот, тъй като MA и PO не са платили месечните погасителни вноски за периода от 31 май до 31 октомври 2014 г. Тя иска от тях сумата от 164 676,53 EUR, която съответства на главницата и лихвите, дължими и неизплатени към 5 ноември 2014 г., заедно със сумата от 49 402 EUR, изчислена индикативно, без да се засяга последваща корекция на лихвата за забава при номинален годишен лихвен процент от 12 %, считано от закриването на сметката на 5 ноември 2014 г. до окончателното изплащане.
19 С определение от 26 януари 2015 г. компетентният съд постановява принудително изпълнение въз основа на ипотечния акт на Ibercaja Banco и разрешава налагането на възбрана върху имота в тежест на MA и PO за исканата сума, разпорежда им да заплатят сумата и им предоставя срок от 10 дни, за да възразят срещу принудителното изпълнение в съответствие с член 695 от LEC. Същия ден съдебният секретар иска от Registro de la propiedad (Имотен регистър, Испания) да издаде удостоверение за правото на собственост и други вещни права върху имота и удостоверение за наличието на ипотека в полза на Ibercaja Banco.
20 Определението и искането са връчени на MA и PO съответно на 9 февруари 2015 г. и на 18 февруари 2015 г.
21 След смъртта на PO, с определение от 9 юни 2016 г. неговите законни наследници SP и JK са конституирани като страни в производството.
22 С определение от 28 юни 2016 г., постановено по искане на Ibercaja Banco, съдът по изпълнението провежда публична продан на ипотекирания имот, на която не са представени наддавателни предложения. Ibercaja Banco иска недвижимият имот да ѝ бъде възложен за сумата от 179 574 EUR, като същевременно посочва, че възнамерява да прехвърли правата за придобиване на имота на Residencial Murillo SA със съгласието на последното. Ibercaja Banco представя разписка за плащане на посочената по-горе сума, съответстваща на стойността на възлагането.
23 На 25 октомври 2016 г. Ibercaja Banco иска плащане разноските, оценени на 2 886,19 EUR, заедно с лихвата в размер на 32 538,28 EUR, получена чрез прилагане на ставка от 12 % съгласно разпоредбите на Закон 1/2013. Ответникът по изпълнението е уведомен за това искане.
24 На 9 ноември 2016 г. MA подава писмено възражение срещу искането за плащане на лихва, като се позовава на неравноправния характер на клаузата за лихвите за забава и на клаузата за долен праг.
25 С определение от 8 март 2017 г. Juzgado de Primera Instancia no 2 de Zaragoza (Първоинстанционен съд № 2 Сарагоса, Испания), след като установява, че клаузата за предсрочна изискуемост може да е неравноправна, решава в рамките на процесуално-организационните действия да провери евентуалната неравноправност на клаузите на изпълнителното основание. Той предоставя на страните петнадесетдневен срок, за да могат да представят становищата си в това отношение, както и по евентуалното спиране на производството.
26 Ibercaja Banco възразява срещу спирането на производството и изтъква, че вече не може да бъде установена неравноправност на клаузите на договора, тъй като правата, свързани с възлагането, са били прехвърлени и разноските са утвърдени. Ibercaja Banco припомня, че при всички положения не е поискала плащането на лихви за забава в размер на 19 % и че няколко погасителни вноски не са били платени, когато сметката е била закрита.
27 С определение от 20 ноември 2017 г. Juzgado de Primera Instancia no 2 de Zaragoza (Първоинстанционен съд № 2 Сарагоса) установява неравноправния характер на клаузата за предсрочна изискуемост и спира принудителното изпълнение, без да възлага разноските. Ibercaja Banco подава въззивна жалба срещу това определение пред Audiencia Provincial de Zaragoza (Съд на провинция Сарагоса, Испания).
28 С определение от 28 март 2018 г. въззивният съд изменя определението от 20 ноември 2017 г. и постановява продължаване на изпълнителното производство с мотива, че вече не може да се проверява неравноправният характер на клаузи на договора за кредит, защото договорът вече е породил своите последици, вещното обезпечение е реализирано и правото на собственост е прехвърлено. Така въззивният съд се основава на принципа на правна сигурност на вече възникнали правоотношения на собственост.
29 С определение от 31 юли 2018 г. Juzgado de Primera Instancia no 2 de Zaragoza (Първоинстанционен съд № 2 Сарагоса) отхвърля възражението срещу изчисляването на лихвите и поради това потвърждава сумата от 32 389,89 EUR, с мотива че тъй като производството е образувано след влизането в сила на Закон 1/2013, без да е направено извънредно възражение, така че предвид действието на силата на пресъдено нещо, с която се ползва определението от 26 януари 2015 г., повече не може да се проверява дали клаузите са неравноправни.
30 MA обжалва това определение пред Audiencia Provincial de Zaragoza (Съд на провинция Сарагоса).
31 Тази юрисдикция посочва, че съгласно предвидените в испанското право процесуални правила за изпълнителното производство върху ипотекиран имот съдът е длъжен в първия етап от производството служебно да провери на основание член 552 от LEC дали съдържащите се в договора за ипотечен кредит клаузи, на които се основава допускането на изпълнението, са неравноправни. Тази проверка предполага отрицателна оценка, в смисъл че в решението за допускане на принудителното изпълнение върху ипотекиран имот съдът не излага изрични мотиви относно клаузите, различни от тези, които се считат за неравноправни. Вследствие на това националните съдилища не могат да разглеждат неравноправния характер на клаузите на по-късен етап от производството, а освен това потребителят, който не е направил възражение срещу принудителното изпълнение в предвидения срок, не може да се позовава на неравноправния характер на клаузите в същото производство или в последващо производство по установителен иск. Поради това се поставя въпросът дали тези процесуални правила са в съответствие с член 6, параграф 1 от Директива 93/13 и с принципа на ефективност.
32 Освен това запитващата юрисдикция иска да установи от кой момент производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот трябва да се счита за приключено с оглед на проверката за неравноправност на договорни клаузи от съда, действащ служебно или по искане на страната, срещу която се иска изпълнение. По-точно се поставя въпросът дали това производство приключва когато е реализирано вещното обезпечение, ипотекираният имот е продаден и правото на собственост върху този имот е било прехвърлено или ако, напротив, посоченото производство не е приключило след прехвърлянето на собствеността и проверката на неравноправния характер на договорните клаузи все още е възможна до момента, в който длъжникът бъде отстранен от имота, което би могло да доведе до нищожност на производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот или до засягане на условията, при които е извършено възлагането на имота.
33 При тези обстоятелства Audiencia Provincial de Zaragoza (Съд на провинция Сарагоса) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) В съответствие ли е с принципа на ефективност, предвиден в член 6, параграф 1 от Директива 93/13, съгласно тълкуването на тази директива от Съда, вътрешна правна уредба, от която следва, че ако при допускането на изпълнението определена неравноправна клауза премине първоначалния, упражнен служебно, съдебен контрол [отрицателен контрол за действителност на клаузите], този контрол пречи впоследствие същият съд да я разгледа служебно, когато още от самото начало са били налице съответните фактически и правни обстоятелства, въпреки че при първоначалния контрол не е изразено никакво съображение относно действителността на клаузите нито в диспозитива, нито в мотивите на съответния акт?
2) Когато при наличие на фактическите и правните обстоятелства, определящи неравноправността на дадена клауза в договор с потребител, длъжникът не я оспори чрез възражението, предоставено му от закона за тази цел, може ли той, след произнасянето по това възражение, да пристъпи към ново оспорване във връзка с неравноправността на друга или други клаузи, при положение че първоначално е можел да оспори тези клаузи в предвиденото в закона производство? В крайна сметка настъпва ли преклудиращо действие, което да пречи на потребителя отново да се позове на неравноправността на друга клауза в същото производство по принудително изпълнение, и дори в последващо исково производство?
3) Ако се приеме за съответстващ на Директива 93/13 изводът, че страната не може да направи второ или последващо възражение, за да се позове на неравноправността на дадена клауза, което е могла да направи по-рано, тъй като вече са определени необходимите фактически и правни обстоятелства, може ли съдът, забелязал тази неравноправност, на основание на описаното положение да упражни правомощието си за служебен контрол?
4) След обявяването на купувача и възлагането на имота, което потенциално може да е в полза на един и същ кредитор, включително след настъпването на транслативния ефект по отношение на предоставения в обезпечение имот, съответства ли на правото на Европейския съюз тълкуване, според което производството приключва — тъй като е настъпил погасителен ефект на производството — след постигането на присъщия за него резултат, реализирането на обезпечението; възможно ли е длъжникът да направи ново възражение за обявяване на недействителността на която и да е неравноправна клауза с последици за производството по принудително изпълнение или възможно ли е след настъпването на този транслативен ефект, което може да е в полза на същия кредитор и с вписване в имотния регистър, съдът да извърши служебен контрол, вследствие на който се стига до нищожност на цялото производство по принудително изпълнение или до приключването му с изменение на обезпечените с ипотеката суми, което може да се отрази на условията, при които се правят наддавателните предложения?“.
По преюдициалните въпроси
По въпроси 1—3
34 С първия, втория и третия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която поради действието на силата на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да провери служебно неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя — след изтичането на срока за подаване на възражение — да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение върху ипотекиран имот посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение върху ипотекирания имот, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок.
35 Съгласно постоянната практика на Съда въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност (вж. по-специално решение от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 40 и цитираната съдебна практика).
36 С оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от тази директива предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (вж. по-специално решение от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 41 и цитираната съдебна практика).
37 В този контекст Съдът многократно е постановявал, че когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (решения от 14 март 2013 г., Aziz, C‑415/11, EU:C:2013:164, т. 46 и цитираната съдебна практика, от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 58 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 43).
38 Освен това Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива (решение от 26 юни 2019 г., Addiko Bank, C‑407/18, EU:C:2019:537, т. 44 и цитираната съдебна практика).
39 Макар Съдът вече да е дал съобразени с изискванията на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 насоки в различни отношения за това по какъв начин националният съд трябва да осигури защитата на правата, които потребителите черпят от тази директива, следва да се отбележи, че правото на Съюза по принцип не хармонизира производствата, по реда на които се преценяват твърденията за неравноправност на договорна клауза, поради което тези производства се уреждат от вътрешния правен ред на всяка държава членка в съответствие с принципа на процесуална автономия на държавите членки, при условие обаче да не са по-неблагоприятни от производствата, в които се решават подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност) (вж. по-специално решение от 26 юни 2019 г., Addiko Bank, C‑407/18, EU:C:2019:537, т. 45 и 46 и цитираната съдебна практика).
40 При тези условия следва да се определи дали тези разпоредби изискват от съда по изпълнението да провери евентуално неравноправния характер на договорните клаузи, независимо от националните процесуални норми, които прилагат принципа на силата на пресъдено нещо по отношение на съдебно решение, което не отразява изрично извършването на каквато и да е преценка по този въпрос.
41 В това отношение е важно да се припомни значението на принципа на силата на пресъдено нещо както в правовия ред на Съюза, така и в националните правни системи. Всъщност Съдът вече е имал възможност да уточни, че за да се гарантира стабилността на правото и на правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо съдебните решения, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита или след изтичане на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани (вж. по-специално решение от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 35 и 36 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 46).
42 Съдът също така е признал, че защитата на потребителя не е абсолютна. Той е постановил в частност, че правото на Съюза не налага на националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба от Директива 93/13, независимо от естеството на това нарушение (вж. по-специално решения от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 37 и от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 68), но при спазване на принципите на равностойност и на ефективност съгласно припомнената в точка 39 от настоящото решение съдебна практика.
43 Що се отнася до принципа на равностойност, следва да се отбележи, че Съдът не разполага с данни, които да пораждат съмнения относно съответствието на разглежданата в главното производство национална правна уредба с този принцип. От преписката, с която разполага Съдът, не следва, че националното право позволява на съда по изпълнението да преразгледа съдебно решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо дори при евентуално нарушение на свързаните с обществения ред национални норми.
44 Що се отнася до принципа на ефективност, Съдът е постановил, че винаги когато се поставя въпросът дали национална процесуална разпоредба прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се държи сметка за мястото на тази норма с оглед на цялото производство, неговия ход и неговите особености и ако е необходимо, да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното развитие на производството (решение от 22 април 2021 г., Profi Credit Slovakia, C‑485/19, EU:C:2021:313, т. 53). Съдът приема, че при спазването на принципа на ефективност обаче не може да се стига до това съдът изцяло да компенсира пълната пасивност в процеса на съответния потребител (решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 62).
45 По-нататък, Съдът е уточнил, че задължението на държавите членки да осигурят ефективността на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, включва — що се отнася в частност до правата, произтичащи от Директива 93/13 — изискване за ефективна съдебна закрила, потвърдено в член 7, параграф 1 от тази директива и закрепено в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, което наред с останалото важи за определянето на процесуалните правила, приложими към исковете, основани на подобни права (вж. в този смисъл решение от 10 юни 2021 г., BNP Paribas Personal Finance, C‑776/19—C‑782/19, EU:C:2021:470, т. 29 и цитираната съдебна практика).
46 В това отношение Съдът е постановил, че при липса на ефективен контрол върху потенциалната неравноправност на клаузите от съответния договор не би могло да се гарантира спазването на предоставените с Директива 93/13 права (решение от 4 юни 2020 г., Kancelaria Medius, C‑495/19, EU:C:2020:431, т. 35 цитираната съдебна практика).
47 От това следва, че определените в националните законодателства условия, посочени в член 6, параграф 1 от Директива 93/13, не могат да засегнат същината на предоставеното с тази разпоредба право на потребителите да не бъдат обвързани от клауза, която е обявена за неравноправна (решения от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 71 и от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 51).
48 По делото в главното производство от акта за преюдициално запитване е видно, че както вече бе отбелязано отчасти в точка 31 от настоящото решение, при образуването на изпълнителното производство компетентният съд е разгледал служебно въпроса дали някоя от клаузите на разглеждания договор може да се квалифицира като неравноправна. След като е приел, че случаят не е такъв, той е разпоредил принудителното изпълнение, без служебната проверка, който е извършил, да е упомената изрично в решението му. От това решение следва също, че след изтичането на десетдневен срок, който започва да тече от датата, на която решението е било съобщено, за подаване на възражение срещу принудителното изпълнение, правото на длъжника да оспори изпълнението се преклудира, включително и по съображения за евентуално неравноправния характер на клаузите на договор, сключен с продавач или доставчик.
49 Тъй като решението, с което съдът постановява образуване на производство за принудително изпълнение върху ипотекиран имот, не съдържа никакви мотиви, свидетелстващи за извършването на проверка за неравноправност на клаузите на изпълнителното основание, по което е образувано това производство, потребителят не е бил уведомен за извършването на тази проверка, нито за мотивите, поне в обобщен вид, въз основа на които съдът е приел, че разглежданите клаузи не са неравноправни. Следователно той не е могъл да прецени при пълно познаване на фактите дали е трябвало да подаде жалба срещу това решение.
50 Както отбелязва генералният адвокат в точка 63 от заключението си, задължението на националния съд да извърши служебна проверка на евентуално неравноправния характер на договорните клаузи е обосновано от естеството и значимостта на обществения интерес, който е в основата на гарантираната от Директива 93/13 защита на потребителите. Ефективен контрол за евентуално неравноправния характер на договорните клаузи обаче, както изисква Директива 93/13, не би могъл да се гарантира, ако силата на пресъдено нещо се отнася и до съдебните решения, в които не е посочено, че такъв контрол е упражнен.
51 За сметка на това следва да се приеме, че тази защита би била осигурена, ако в хипотезата, посочена в точки 49 и 50 от настоящото решение, националният съд изрично посочи в решението си за допускане на принудителното изпълнение върху ипотекиран имот, че е извършил служебна проверка на неравноправния характер на клаузите на изпълнителното основание, по което е образувано производството за принудително изпълнение върху ипотекиран имот, ако тази проверка, мотивирана поне в обобщен вид, не установи наличието на неравноправна клауза и че при липса на възражение в установения в националното право срок ще се преклудира възможността потребителят да се позове на неравноправния характер на тези клаузи.
52 От изложеното по-горе следва, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която поради действието на силата на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да провери служебно неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя — след изтичането на срока за подаване на възражение — да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение върху ипотекиран имот посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение върху ипотекирания имот, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок.
По четвъртия въпрос
53 С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която не позволява на национален съд, действайки служебно или по искане на потребителя, да провери евентуално неравноправния характер на договорните клаузи, при положение че вещното обезпечение е реализирано, ипотекираният имот е продаден и правото на собственост върху имота, предмет на разглеждания договор, е прехвърлено на трето лице.
54 Следва да се припомни, че в точка 50 от решение от 7 декември 2017 г., Banco Santander (C‑598/15, EU:C:2017:945), Съдът е постановил, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 не се прилагат за производство, което е образувано по инициатива на лицето, на което вследствие на извънсъдебно производство за принудително изпълнение е възложен недвижим имот, за който потребител се е съгласил да учреди ипотека в полза на кредитодател по занятие, и което има за предмет защитата на законосъобразно придобитите от приобретателя вещни права, доколкото, от една страна, това производство не зависи от съществуващото между кредитодателя по занятие и потребителя правоотношение и от друга, върху ипотекирания имот е извършено принудително изпълнение, имотът е продаден и вещните права върху него са прехвърлени, без потребителят да е използвал предвидените в този контекст правни способи за защита. Съдът по-специално подчертава в точка 44 от това решение, че въпросното производство не се отнася до принудителното изпълнение върху ипотекирания имот и не се основава на сключения договор за ипотечен кредит.
55 За разлика от това, както отбелязва генералният адвокат в точка 71 от заключението си, настоящият случай е в контекст на производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, свързано с съществуващото правоотношение между потребител и професионален кредитор, сключили договор за ипотечен кредит.
56 Както е видно от отговора на първите три въпроса, когато съдебно решение за допускане на принудително изпълнение върху ипотекиран имот е взето при положение че предварително съдът е извършил служебна проверка на неравноправния характер на клаузите на изпълнителното основание, но това решение не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в него не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в предвидения за това срок, нито силата на пресъдено нещо, нито преклузивният срок могат да бъдат противопоставени на потребителя, за да го лишат от защитата срещу неравноправни клаузи, която той черпи от член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, в следващи етапи от това производство, като например по иск за плащане на лихвите, дължими на банковата институция поради неизпълнение от потребителя на въпросния договор за ипотечен кредит, или последващо производство по установителен иск.
57 При все това в случай като разглеждания в главното производство, в който производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот е приключило и правото на собственост върху този имот е прехвърлено на трето лице, съдът, действайки служебно или по искане на потребителя, вече не може да извършва проверка на неравноправния характер на договорни клаузи, която би довела до отмяна на актовете за прехвърляне на собствеността и би поставила под въпрос правната сигурност на вече извършеното прехвърляне на собственост на трето лице.
58 При това положение обаче потребителят трябва да може, в съответствие с член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, тълкувани с оглед на принципа на ефективност, в последващо отделно производство да се позове на неравноправния характер на клаузите на договора за ипотечен кредит, за да може ефективно и пълно да упражни правата си по тази директива, за да получи обезщетение за причинените от прилагането на тези клаузи парични вреди.
59 Ето защо на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която не позволява на национален съд, действайки служебно или по искане на потребителя, да провери евентуално неравноправния характер на договорните клаузи, при положение че вещното обезпечение е реализирано, ипотекираният имот е продаден и правото на собственост върху този имот е прехвърлено на трето лице, при условие че потребителят, чийто ипотекиран имот е бил обект на принудително изпълнение, може да предяви правата си в последващо производство, за да получи обезщетение съгласно тази директива на имуществените последици от прилагането на неравноправните клаузи.
По съдебните разноски
60 С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разноските, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:
1) Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която поради действието на силата на пресъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот да провери служебно неравноправния характер на договорни клаузи, нито на потребителя — след изтичането на срока за подаване на възражение — да се позове на неравноправността на тези клаузи в това производство или в последващо производство по установителен иск, когато при образуването на производството за принудително изпълнение върху ипотекиран имот посочените клаузи вече са били проверени служебно от съда относно евентуално неравноправния им характер, но съдебното решение, с което се допуска принудителното изпълнение върху ипотекирания имот, не съдържа никакви мотиви, дори в обобщен вид, свидетелстващи за извършването на тази проверка, и в това решение не е посочено, че преценката на съда след посочената проверка повече не може да бъде оспорвана, тъй като не е направено възражение в посочения срок.
2) Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която не позволява на национален съд, действайки служебно или по искане на потребителя, да провери евентуално неравноправния характер на договорните клаузи, при положение че вещното обезпечение е реализирано, ипотекираният имот е продаден и правото на собственост върху този имот е прехвърлено на трето лице, при условие че потребителят, чийто ипотекиран имот е бил обект на принудително изпълнение, може да предяви правата си в последващо производство, за да получи обезщетение съгласно тази директива на имуществените последици от прилагането на неравноправните клаузи.
Подписи