Съединени дела C203/15 и C698/15

Tele2 Sverige ABсрещуPost- och telestyrelsen

и

Secretary of State for the Home Department срещу Tom Watson и др.

(Преюдициално запитване, отправено от Kammarrätten i Stockholm и от Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division)

„Преюдициално запитване — Електронни съобщения — Обработка на лични данни — Поверителност на електронните съобщения — Защита — Директива 2002/58/ЕО — Членове 5, 6 и 9, както и член 15, параграф 1 — Харта на основните права на Европейския съюз — Членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 — Национална правна уредба — Доставчици на електронни съобщителни услуги — Задължение за общо и неизбирателно запазване на данни за трафика и на данни за местонахождението — Национални органи — Достъп до данните — Липса на предварителен контрол от юрисдикция или независим административен орган — Съвместимост с правото на Съюза“

Резюме — Решение на Съда (голям състав) от 21 декември 2016 г.

1.        Сближаване на законодателствата — Сектор на далекосъобщенията — Обработка на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации — Директива 2002/58 — Възможност за държавите членки да ограничават обхвата на някои права и задължения — Приложно поле — Законодателна мярка, с която на доставчиците на електронни съобщителни услуги се налага задължение за запазване на данните за трафика и на данните за местонахождението на ползвателите — Включване

(член 5, параграф 1 и член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 на Европейския парламент и на Съвета, изменена с Директива 2009/136)

2.        Сближаване на законодателствата — Сектор на далекосъобщенията — Обработка на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации — Директива 2002/58 — Възможност за държавите членки да ограничават обхвата на някои права и задължения — Стриктно тълкуване — Основания, които могат да обосноват приемането на ограничение — Изчерпателен характер

(член 5, параграф 1 и член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 на Европейския парламент и на Съвета, изменена с Директива 2009/136)

3.        Сближаване на законодателствата — Сектор на далекосъобщенията — Обработка на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации — Директива 2002/58 — Възможност за държавите членки да ограничават обхвата на някои права и задължения — Национална правна уредба, която за целите на борбата с престъпността предвижда общо и неизбирателно запазване на данните за трафика и на данните за местонахождението на ползвателите — Недопустимост — Тежка намеса в правата на зачитане на личния живот, защита на личните данни и свобода на изразяване

(членове 7, 8, 11 и 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 на Европейския парламент и на Съвета, изменена с Директива 2009/136)

4.        Сближаване на законодателствата — Сектор на далекосъобщенията — Обработка на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации — Директива 2002/58 — Възможност за държавите членки да ограничават обхвата на някои права и задължения — Национална правна уредба, която за целите на борбата с тежката престъпност позволява целево запазване на данни за трафика и на данни за местонахождението на ползвателите — Допустимост — Условия

(членове 7, 8, 11 и 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 на Европейския парламент и на Съвета, изменена с Директива 2009/136)

5.        Сближаване на законодателствата — Сектор на далекосъобщенията — Обработка на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации — Директива 2002/58 — Възможност за държавите членки да ограничават обхвата на някои права и задължения — Национална правна уредба, която регламентира защитата и сигурността на данните за трафика и на данните за местонахождението на ползвателите — Възможност за националните органи да получат достъп до тези данни без предварителен съдебен или административен контрол — Недопустимост — Липса на задължение за доставчиците на електронни съобщителни услуги да запазват тези данни на територията на Съюза — Недопустимост

(членове 7, 8, 11 и 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 22 от Директива 95/46 на Европейския парламент и на Съвета и член 15, параграфи 1 и 2 от Директива 2002/58 на Европейския парламент и на Съвета, изменена с Директива 2009/136)

6.        Основни права — Европейска конвенция за правата на човека — Акт, който не е формално интегриран в правния ред на Съюза

(член 6, параграф 3 ДЕС; член 52, параграф 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз)

7.        Преюдициални въпроси — Компетентност на Съда — Граници — Общи или хипотетични въпроси — Въпрос, който е абстрактен и напълно хипотетичен предвид предмета на спора в главното производство — Недопустимост

(член 267 ДФЕС)

1.      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136, допуска държавите членки, като спазват предвидените в него условия, да приемат законодателни мерки, за да ограничат обхвата на правата и задълженията, предвидени в член 5, член 6, член 8, параграфи 1—4 и член 9 от тази директива.

В приложното поле на тази разпоредба попада по-специално законодателна мярка, с която на доставчиците на електронни съобщителни услуги се налага задължение за запазване на данните за трафика и на данните за местонахождението, тъй като една такава дейност логично предполага обработване на лични данни. В приложното ѝ поле попада и законодателна мярка, която се отнася до достъпа на националните органи до запазените от тези доставчици данни. Всъщност гарантираната с член 5, параграф 1 от Директива 2002/58 защита на поверителността на електронните съобщения и на свързаните с тях данни за трафик се отнася за мерки, приети от всяко различно от ползвателите лице, независимо дали става въпрос за частноправни субекти или образувания, или пък за държавни структури.

(вж. т. 71, 75—77)

2.      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136, допуска държавите членки да въвеждат изключения от принципното задължение по член 5, параграф 1 от същата директива за гарантиране на поверителността на личните данни, както и на съответните задължения, посочени по-специално в членове 6 и 9 от споменатата директива. Тъй като обаче допуска държавите членки да ограничат обхвата на споменатото принципно задължение, член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 следва да се тълкува стриктно. Една такава разпоредба не би могла следователно да послужи като основание дерогирането по принцип на това задължение, и в частност на забраната за съхраняване на данни по член 5 от тази директива, да се превърне в правило, без при това да изпразни до голяма степен от смисъл последната разпоредба.

В това отношение член 15, параграф 1, първо изречение от Директива 2002/58 предвижда, че законодателните мерки, които посочва и които дерогират принципа на поверителност на съобщенията и на свързаните с тях данни за трафик, трябва да имат за цел да се гарантира националната сигурност — т.е държавната сигурност — отбраната, обществената безопасност и превенцията, разследването, разкриването и преследването на криминални нарушения или неразрешено използване на електронна комуникационна система или трябва да преследват други цели по член 13, параграф 1 от Директива 95/46 за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни. Изброяването на целите е изчерпателно, след като в член 15, параграф 1, второ изречение от тази директива се посочва, че законодателните мерки трябва да бъдат оправдани на основанията, изложени в член 15, параграф 1, първо изречение от споменатата директива. Ето защо държавите членки не могат да приемат такива мерки с цели, различни от изброените в последната разпоредба.

(вж. т. 88—90)

3.      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136, във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която за целите на борбата с престъпността предвижда общо и неизбирателно запазване на всички данни за трафик и данни за местонахождение на всички абонати и регистрирани ползватели на всички електронни съобщителни средства.

Всъщност, разгледани заедно, от тези данни е възможно да се изведат много точни заключения за личния живот на лицата, чиито данни са били запазени, например относно навиците им в ежедневния живот, мястото на постоянно или временно пребиваване, ежедневните им или други пътувания, упражняваните дейности, социалните връзки на тези лица и социалните кръгове, в които се движат. Посочените данни предоставят по-специално средства да се установи профилът на съответните лица — информация, която с оглед на правото на зачитане на личния живот е също толкова чувствителна, колкото е и самото съдържание на съобщенията. Произтичащата от такава правна уредба намеса в основните права, провъзгласени в членове 7 и 8 от Хартата, се оказва силно изразена и трябва да се счита за особено тежка. Обстоятелството, че запазването на данните се осъществява, без ползвателите на електронни съобщителни услуги да са информирани за това, може да породи усещане в съзнанието на съответните лица, че личният им живот е обект на постоянно наблюдение. Макар такава правна уредба да не допуска запазване на данни за съдържанието на съобщенията и следователно да не може да засегне същественото съдържание на споменатите права, запазването на данни за трафик и на данни за местонахождение все пак би могло да даде отражение върху използването на електронните съобщителни средства и следователно върху упражняваната от тях свобода на изразяване на мнение, гарантирана от член 11 от Хартата.

Предвид тежестта на намесата в разглежданите основни права, каквато представлява такава национална правна уредба, само борбата с тежките престъпления може да обоснове такава мярка. Дори обаче ефективността на борбата с тежката, и особено с организираната престъпност и тероризма, да може до голяма степен да зависи от използването на модерни техники на разследване, сама по себе си подобна цел от общ интерес не би могла по никакъв начин да обоснове приемането като необходима за целите на тази борба на национална правна уредба, предвиждаща общо и неизбирателно запазване на всички данни за трафик и данни за местонахождение. От една страна, такава правна уредба прави от запазването на данни за трафик и на данни за местонахождение правило, докато с установената с Директива 2002/58 система се изисква то да бъде изключение. От друга страна, такава национална правна уредба, която се отнася общо за всички абонати и регистрирани ползватели, като визира всички средства за електронни съобщения, както и всички данни за трафик, не предвижда каквото и да било диференциране, ограничение или изключение в зависимост от преследваната цел. Тя се прилага дори за лица, за които не съществува никаква улика, даваща основание да се счита, че действията им биха могли да имат някаква, била тя непряка и далечна, връзка с извършени тежки престъпления. Такава правна уредба следователно надхвърля границите на строго необходимото и не може да се счита за обоснована в едно демократично общество, както изисква член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата.

(вж. т. 99—105, 107 и 112; т. 1 от диспозитива)

4.      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136, във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз допуска държава членка да приеме правна уредба, която позволява целево запазване на данни за трафик и на данни за местонахождение като превантивна мярка за целите на борбата с тежката престъпност, при условие че запазването на данни е ограничено до строго необходимото, що се отнася до подлежащите на запазване данни, визираните съобщителни средства, съответните лица, както и установения период на запазване.

За да отговори на посочените изисквания, тази национална правна уредба трябва, на първо място, да предвижда ясни и точни правила, които да уреждат обхвата и прилагането на разглежданата мярка и да установяват минимални изисквания, така че лицата, чиито данни са запазени, да разполагат с достатъчни гаранции, позволяващи ефикасна защита на техните лични данни срещу рискове от злоупотреби. Тя трябва в частност да посочва обстоятелствата и условията, при които превантивно може да се приложи мярка за запазване на данни, като по този начин гарантира ограничаването ѝ до строго необходимото.

На второ място, по отношение на материалните условия, на които трябва да отговаря такава национална правна уредба, за да се гарантира, че тя се ограничава до строго необходимото, макар условията да могат да варират в зависимост от мерките, които се вземат за целите на превенцията, разследването, разкриването и преследването на тежки престъпления, то запазването на данни трябва да отговаря винаги на обективни критерии, установяващи връзка между подлежащите на запазване данни и преследваната с това цел. Такива условия трябва по-специално да се явяват на практика реално ограничаващи обхвата на мярката, а следователно и засегнатите лица. Що се отнася до посоченото ограничаване, националната правна уредба трябва да е основана на обективни обстоятелства, които да правят възможно с нея да се визират лица, чиито данни могат да имат връзка, макар и непряка, с тежки престъпления, като по един или друг начин допринася за борбата с тежката престъпност или за предотвратяването на сериозен риск за обществената сигурност. Такова ограничаване може да се постигне с географски критерий, когато въз основа на обективни обстоятелства компетентните национални органи установят, че в една или в няколко географски зони съществува повишен риск от подготвяне или извършване на такива престъпления.

(вж. т. 108—111)

5.      Член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации), изменена с Директива 2009/136, във връзка с членове 7, 8 и 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която регламентира защитата и сигурността на данни за трафик и на данни за местонахождение, и по-специално достъпа на компетентни национални органи до запазените данни, като в рамките на борбата с престъпността не ограничава този достъп само до целите за борба с тежката престъпност, не го подчинява на предварителен контрол от юрисдикция или от независима административна структура и не изисква разглежданите данни да се запазват на територията на Съюза.

В това отношение, за да гарантира, че достъпът на компетентните национални органи до запазените данни е ограничен до строго необходимото, националното право следва действително да определя условията, при които доставчиците на електронни съобщителни услуги са длъжни да предоставят такъв достъп. При все това обаче съответната национална правна уредба не може да се ограничи до изискване достъпът да отговаря на някоя от целите по член 15, параграф 1 от Директива 2002/58, била тя и борбата с тежката престъпност. Всъщност такава национална правна уредба трябва да предвижда също и материални и процесуални условия за достъп на компетентните национални органи до запазените данни. В този смисъл, тъй като един общ достъп до всички запазени данни — независимо дали те имат някаква, макар и непряка връзка с преследваната цел — не може да се счита за ограничен до строго необходимото, съответната национална правна уредба трябва да се основава на обективни критерии за определяне на обстоятелствата и условията, при които на компетентните национални органи трябва да се предоставя достъп до данните на абонатите или на регистрираните ползватели. В това отношение за целите на борбата с престъпността достъп може по принцип да се предостави само до данните на лица, които са заподозрени, че подготвят, извършват или са извършили тежко престъпление или че по някакъв начин са участвали в такова престъпление. При все това в някои изключителни случаи като тези, при които жизнено важните интереси на националната сигурност, отбраната или обществената сигурност са застрашени от терористични действия, достъп до данните би могъл да се предостави и на други лица, ако съществуват обективни обстоятелства, позволяващи да се приеме, че в случая те действително биха могли да подпомогнат борбата с такива действия.

За да се гарантира на практика пълното спазване на тези условия, от съществено значение е достъпът на компетентните национални органи до запазените данни по принцип да се предоставя, освен в надлежно обосновани неотложни случаи, след предварителен контрол, осъществяван или от юрисдикция, или от независима административна структура, и решението на тази юрисдикция и на тази структура да се постановява след мотивирана молба на тези органи, подадена по-специално в рамките на наказателни производства за предотвратяване, разкриване или наказателно преследване на престъпления. От значение е също компетентните национални органи, на които е предоставен достъп до запазените данни, да уведомят за това засегнатите лица в рамките на приложимите национални производства веднага щом това вече не може да попречи на водените от тези органи разследвания. Тази информация фактически е необходима, за да им се позволи да упражнят правото си на възражение, изрично предвидено в член 15, параграф 2 от Директива 2002/58, във връзка с член 22 от Директива 95/46 за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни, в случай на нарушение на правата им.

Освен това предвид количеството на запазените данни, чувствителния им характер и риска от незаконен достъп до тях доставчиците на електронни съобщителни услуги, за да гарантират пълната неприкосновеност и поверителност на тези данни, трябва да осигурят особено завишено ниво на защита и на сигурност посредством подходящи технически и организационни мерки. В частност националната правна уредба трябва да предвижда, че данните следва да се запазват на територията на Съюза и безвъзвратно да се унищожават в края на периода за запазването им.

(вж. т. 118—122 и 125; т. 2 от диспозитива)

6.      Вж. текста на решението.

(вж. т. 127—129)

7.      Вж. текста на решението.

(вж. т. 130)