ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

M. BOBEK

представено на 6 февруари 2020 година(1)

Дело C581/18

RB

срещу

TÜV Rheinland LGA Products GmbH,

Allianz IARD SA

(Преюдициално запитване от Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн, Германия)

„Преюдициално запитване — Медицински изделия — Некачествени гръдни импланти — Застраховка за гражданска отговорност във връзка с използване на медицински изделия — Териториално ограничение — Изцяло вътрешно положение — Член 18 ДФЕС — Приложимост на правото на Съюза“






I.      Въведение

1.        На германска пациентка в Германия са поставени некачествени гръдни импланти, произведени от Poly Implant Prothèse SA (наричано по-нататък „PIP“), френско предприятие, което понастоящем е обявено в несъстоятелност. Пациентката се обръща към германския съд, за да търси обезщетение от Allianz IARD S.A., френския застраховател на PIP. Във Франция производителите на медицински изделия са задължени по закон да сключват застраховка гражданска отговорност за вреди, претърпени от трети лица в резултат на техни действия. По силата на това задължение PIP сключва застрахователен договор с Allianz, който съдържа териториална клауза, ограничаваща покритието до щети, причинени единствено на френска територия. Така медицински изделия на PIP, изнесени в друга държава членка и използвани там, остават извън обхвата на застрахователния договор.

2.        В този контекст Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн, Германия) отправя запитване дали фактът, че PIP е застраховано от Allianz само за вреди, причинени от медицинските му изделия на френска територия, като са изключени евентуални вреди, причинени в други държави членки, е съвместим с член 18 ДФЕС и с предвидения в него принцип за недопускане на дискриминация на основание гражданство.

II.    Правна уредба

1.      Правото на Съюза

3.        Член 18, първа алинея ДФЕС предвижда, че:

„В обхвата на приложение на Договорите и без да се засягат специалните разпоредби, съдържащи се в него, се забранява всякаква дискриминация на основание гражданство“.

4.        Съгласно член 34 ДФЕС:

„Количествените ограничения върху вноса и всички мерки, имащи равностоен ефект се забраняват между държавите членки“.

5.        Съгласно член 35 ДФЕС:

„Количествените ограничения на износа между държавите членки, както и всички мерки с равностоен ефект, се забраняват“.

6.        Член 56, първа алинея ДФЕС гласи следното:

„В следващите разпоредби се забраняват ограниченията на свободното предоставяне на услуги в рамките на Съюза по отношение на гражданите на държавите членки, които са се установили в държава членка, различна от тази, в която се намира лицето, за което са предназначени услугите“.

2.      Френското право

7.        Член L.1142‑2 от Code de la santé publique (Кодекс за общественото здравеопазване)(2) предвижда, че:

„Здравните работници на частна практика, здравните заведения, здравните служби и органи, посочени в член L.1142‑1, както и всички други юридически лица, различни от държавата, които извършват превантивни, диагностични или здравни дейности, както и производителите, операторите и доставчиците на продукти за здравеопазването в техния завършен вид, посочени в член L.5311‑1, с изключение на точка 5°, съобразно разпоредбите на член L.1222‑9 и точки 11°, 14° и 15°, които се използват в тези дейности, са длъжни да имат застраховка, предназначена да покрие гражданска или административна отговорност, която може да възникне в резултат на вреди, претърпени от трети лица вследствие на телесна повреда, възникнала в цялостния контекст на тази дейност.

Министърът, отговарящ за здравеопазването, може с декрет да освободи от задължението за застраховка, посочено в първата алинея, обществени здравни заведения, които разполагат с финансови средства, достатъчни да им позволят да предоставят обезщетение за вреди, каквото се предоставя по силата на застрахователен договор.

Застрахователните договори, сключени съгласно първата алинея, могат да съдържат ограничения на предвидените гаранции […]

[…]

В случай на неизпълнение на задължението за застраховане, посочено в настоящия член, компетентният дисциплинарен орган може да наложи дисциплинарни наказания“.

8.        Съгласно член L.252‑1 от Code des assurances (Кодекс за застраховането)(3):

„Всяко лице, което по силата на член L.1142‑2 от Кодекса за общественото здравеопазване има задължение да се застрахова, на което след опит да сключи застрахователен договор със застрахователно дружество във Франция за гражданска отговорност за посочените в този член рискове два пъти е било отказан договор, може да подаде искане в Bureau central de tarification (Централната служба за ценообразуване), чиито критерии за формиране и работни правила се определят с декрет, приет от Conseil d’État [Държавния съвет].

Централната служба за ценообразуване има изключителната компетентност да определя размера на премията, срещу която съответното застрахователно дружество е длъжно да покрие представения риск. Тя може, при условия, определени с декрет на Държавния съвет, да определи размера на самоучастие, който следва да се поеме от застрахования.

Централната служба за ценообразуване уведомява държавния представител в териториалния департамент, когато лице, което е длъжно да се застрахова съгласно член L.1142‑2 от Кодекса за общественото здравеопазване, представлява необичайно висок застрахователен риск. Тя уведомява съответния специалист. В този случай тя определя размера на премията по договор, който не може да надвишава шест месеца.

Всяка презастрахователна клауза в договор, с която се изключват определени рискове от презастрахователната гаранция в резултат на размера на премията, определен от Централната служба за ценообразуване, е нищожна“.

III. Фактите, производството и преюдициалните въпроси

9.        PIP е било производител на гръдни импланти, установен във Франция. Тези импланти са се предлагали на пазара от нидерландското предприятие Rofil Medical Nederland BV (наричано по-нататък „Rofil“). Последното ги опакова и добавя листовка. Считано от октомври 1997 г., PIP възлага на TÜV Rheinland LGA Products GmbH (наричано по-нататък „TÜV Rheinland“), в качеството му на „нотифициран орган“ по смисъла на Директива 93/42/ЕИО(4), да извършва оценка на съответствието съгласно германските, европейските и други международни стандарти. За тази цел от 1997 г. до 2010 г. TÜV Rheinland извършва множество одити на PIP за проверка на съответствието.

10.      През есента на 2006 г. жалбоподателката в главното производство претърпява операция в Германия, при която са ѝ поставени гръдни импланти, предлагани на пазара от Rofil. Впоследствие се потвърждава, че вместо материала „NuSil“, описан в документацията на изделието, посочен и одобрен в рамките на съответното разрешение за пускане на пазара, тези импланти съдържат непозволен индустриален силикон.

11.      През март 2010 г. в рамките на проверка френските здравни власти за първи път установяват, че PIP неправомерно използва индустриален силикон. През април 2010 г. германските власти препоръчват на лекарите, използвали силиконовите импланти на PIP, да информират засегнатите пациенти и да преустановят използването на тези гръдни импланти. През 2012 г. се препоръчва пълното отстраняване на тези импланти.

12.      PIP става неплатежоспособно и е обявено в несъстоятелност през 2011 г. През декември 2013 г. учредителят на това предприятие е осъден от френски съд на четири години лишаване от свобода заради производството и разпространението на опасни за здравето изделия.

13.      Жалбоподателката предявява иск пред германските съдилища срещу лекаря, извършил хирургичната операция, срещу TÜV Rheinland и срещу Allianz.

14.      Тя твърди, че съгласно френското право има право на пряк иск срещу Allianz. Съгласно член L.1142‑2 от Кодекса на общественото здравеопазване производителите на медицински изделия имат задължение да сключват застрахователни договори със застрахователно дружество (наричано по-нататък „задължението за застраховане“). Тази застраховка за гражданска отговорност предоставя на увредени трети лица правото на пряк иск (Direktanspruch) срещу застрахователното дружество.

15.      Съгласно член L.252‑1 от Кодекса за застраховането, всяко лице, за което е в сила това задължението за застраховане и на което след опит да сключи застрахователен договор със застрахователно дружество във Франция за гражданска отговорност за посочените в този член рискове два пъти е било отказан договор, може да подаде искане в BCT. След това BCT определя размера на премията, срещу която съответното застрахователно дружество е длъжно да покрие представения риск.

16.      През 2005 г. BCT задължава AGF IARD, праводателя на Allianz, да сключи договор с PIP за предоставяне на застрахователно покритие. BCT определя размера на застрахователната премия въз основа на оборота на PIP на френска територия. В частта от специалните договорни условия, озаглавена „Географски обхват“, е посочено, че застрахователното покритие се ограничава само до вреди, настъпили в метрополна Франция и във френските отвъдморски департаменти и територии (наричано по-нататък „териториалното ограничение“). BCT не възразява срещу териториалното ограничение. Освен това е предвидено, че в случай на поредица от застрахователни събития застрахователната сума за всяко застрахователно събитие възлиза на 3 000 000 EUR, а тази за застрахователна година — на 10 000 000 EUR.

17.      Първоинстанционният съд отхвърля иска на жалбоподателката. Тя обжалва решението пред Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн, Германия), запитващата юрисдикция, по-специално в частта относно констатациите, свързани с TÜV Rheinland и Allianz, но не и в частта относно отговорността на лекаря, извършил операцията. Жалбоподателката моли запитващата юрисдикция да отмени решението в частта, касаеща TÜV Rheinland и Allianz. Тя също моли TÜV Rheinland и Allianz да бъдат осъдени да ѝ изплатят обезщетение.

18.      Според жалбоподателката, като е приел за законосъобразно териториалното ограничение на застрахователното покритие до територията на Франция и е установил липсата на каквото и да е нарушение на свободното движение на стоки, първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото.

19.      Въпросите, поставени от запитващата юрисдикция пред Съда, засягат само евентуалната отговорност на Allianz. Запитващата юрисдикция поставя под въпрос съвместимостта на разглежданото териториално ограничение с член 18 ДФЕС. Според нея териториалното ограничение има трансграничен аспект, който се проявява при възникване на застрахователно събитие извън Франция. Член 18, първа алинея ДФЕС е приложим, защото специфичните забрани за дискриминация, предвидени в други разпоредби на ДФЕС, са неприложими в разглеждания случай. Териториалното ограничение представлява непряка дискриминация на основание гражданство, тъй като обикновено засяга чуждестранни пациенти подобно на изискване за пребиваване. В допълнение, в случай на спор между частноправни субекти е възможно позоваване на член 18, първа алинея ДФЕС. BCT също може да бъде упрекната за това, че не е възразила срещу териториалното ограничение.

20.      Именно в този фактически и правен контекст Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн, Германия) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Обвързва ли принципът за недопускане на дискриминация по [член 18, първа алинея ДФЕС] не само държавите членки и институциите на Съюза, но и частноправните субекти (пряко действие спрямо трети лица на [член 18, първа алинея ДФЕС])?

2)      Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен и [член 18, първа алинея ДФЕС] е неприложим в отношенията между частноправните субекти: трябва ли [член 18, първа алинея ДФЕС] да се тълкува в смисъл, че ограничаването на покритието до застрахователни събития, настъпили в метрополна Франция и във френските отвъдморски департаменти и територии, противоречи на тази разпоредба, тъй като френският компетентен орган, [BCT], не е възразил срещу съответната клауза, въпреки че същата нарушава [член 18, първа алинея ДФЕС], защото предполага непряка дискриминация на основание гражданство?

3)      При утвърдителен отговор на първия въпрос: в случаи на действие спрямо трети лица при какви условия може да бъде обоснована непряка дискриминация? По-специално може ли териториално ограничаване на застрахователното покритие до застрахователни събития, настъпили в определена държава членка, да се обоснове с довода относно лимита на отговорността на застрахователя и размера на премията, когато същевременно съответните застрахователни договори предвиждат, че в случай на серия застрахователни събития покритието за всяко застрахователно събитие и покритието за застрахователна година са ограничени до определени суми?

4)      При утвърдителен отговор на първия въпрос: трябва ли [член 18, първа алинея ДФЕС] да се тълкува в смисъл, че ако в противоречие с тази разпоредба застрахователят е изплатил обезщетения само във връзка със застрахователни събития, настъпили в метрополна Франция и във френските отвъдморски департаменти и територии, то той не може да възрази срещу извършването на плащане с мотива, че е достигната застрахователната сума, ако застрахователното събитие е настъпило извън тези територии?“.

21.      Писмени становища са представени от Allianz (наричан по-нататък „ответникът“), датското правителство, финландското правителство и Европейската комисия. Ответникът, френското правителство и Комисията участват в съдебното заседание, проведено на 8 октомври 2019 г.

IV.    Съображения

22.      Запитващата юрисдикция поставя четири въпроса, насочени към правните последици от нарушение на член 18 ДФЕС при обстоятелствата по делото. С въпроси 1 и 2 запитващата юрисдикция иска да установи дали жалбоподателката може да прави директно позоваване на член 18 ДФЕС, хоризонтално срещу Allianz, или пък вертикално (или по-скоро диагонално) срещу Френската република, доколкото BCT като еманация на държавата не е възразила срещу териториалното ограничение на застрахователното покритие. Въпроси 3 и 4 засягат точния обхват на член 18 ДФЕС в случаи като разглеждания, когато въпросният договор предвижда не само териториално ограничение, но и ограничение на максималния размер на покритието (за застрахователно събитие и за застрахователна година).

23.      И четирите въпроса се основават на негласното допускане, че разглежданото териториално ограничение не само попада в обхвата на правото на Съюза, но така също е дискриминационно на основание гражданство и е в нарушение на член 18 ДФЕС.

24.      Преди обаче да се пристъпи към обсъждане на последиците от евентуално нарушение, е необходимо да се отстъпи крачка, или по-скоро две, в мисловния процес, за да се установи на първо място дали всъщност е имало нарушение. Кое конкретно задължение или разпоредба на правото на Съюза са били нарушени, като е допуснато това териториално ограничение на застрахователното покритие в случай на евентуално некачествени медицински изделия? За да се отговори на този въпрос, необходимо е първо да се разгледа i) дали случаят попада в обхвата на правото на Съюза, тоест дали Съдът е компетентен да отговори на въпросите на запитващата юрисдикция, и ако отговорът на този въпрос е утвърдителен, ii) кои разпоредби на правото на Съюза могат да наложат извод за (не)съвместимост във връзка с разглежданото териториално ограничение.

25.      Признавам, че в практиката на Съда точки i) и ii) се разглеждат по-скоро заедно. Това е разбираемо предвид факта, че след като веднъж е установено конкретно задължение съгласно правото на Съюза по точка ii), следва, че условието по точка i) е изпълнено, без да се налага самостоятелно разглеждане. Настоящият случай обаче като че ли е необичаен. Докато в светлината на традиционната, по-скоро широка съдебна практика относно основните свободи настоящият случай, изглежда, попада в обхвата на правото на Съюза (А), налице е осезаема трудност да се установи конкретна разпоредба на правото на Съюза, която да не допуска териториалното ограничение на задължението за застраховане (Б).

1.      В обхвата на правото на Съюза?

26.      Ответникът и френското правителство считат, че разглежданият случай не попада в обхвата на правото на Съюза. Според ответника от гледна точка на германската пациентка, която е била оперирана в Германия, случаят представлява изцяло вътрешно положение. Комисията като че ли достига до същия извод специално по отношение приложимостта на член 18 ДФЕС. Обратно, финландското правителство е на мнение, че макар разглежданата в настоящия случай застраховка да не се урежда конкретно от правото на Съюза, положението попада в приложното поле на правото на Съюза. Това е така, защото то е свързано с трансграничното движение на стоки и предоставяне на услуги и защото вторичното право на Съюза урежда както медицинските изделия, така и отговорността за некачествени продукти.

27.      Аз в голяма степен споделям становището на финландското правителство. По мое мнение, въпреки несигурността по отношение приложимостта конкретно на член 18 ДФЕС — или на друга разпоредба на правото на Съюза — просто е невъзможно с оглед на установената практика на този Съд да се твърди, че положението по настоящото дело попада извън приложното поле на правото на Съюза от гледна точка на компетентността на Съда.

28.      За да попадне в компетентността на Съда, е необходимо да е налице достатъчно ясна и пряка връзка на разглежданото дело с една от основните свободи (свободно движение на стоки, лица, услуги или капитали) (1) и/или по него трябва да има евентуално приложима разпоредба на (вторичното) право на Съюза, която се нуждае от тълкуване (2).

1)      Основните свободи и свободното движение

29.      В контекста на основните свободи приложимостта на правото на Съюза зависи от конкретните фактически обстоятелства на спора: необходим е същински трансграничен елемент, за да е приложимо правото на Съюза. В противен случай положението се счита за „изцяло вътрешно“(5). Правото на Съюза относно основните свободи не следва да се прилага към положение, всички аспекти на което се ситуират в рамките само на една държава членка(6). Законодателство на държава членка, което се прилага без разлика между граждани на тази държава и граждани на други държави членки, „по принцип може да се отнесе към разпоредбите относно основните свободи, гарантирани с Договора за функционирането на Европейския съюз, само доколкото се прилага към положения, които имат връзка с търговията [в рамките на Съюза]“(7).

30.      Вярно е, че през годините съдебната практика във връзка с разпоредбите относно основните свободи допълнително разшири приложното им поле. Съдебната практика започна да включва не само действителни (в смисъл на вече материализирани) пречки, но така също и случаи на разколебаване или по-слабо привлекателно упражняване на основните свободи(8). По същия начин достатъчен е само потенциален трансграничен елемент, който не трябва задължително да се докаже в конкретния случай(9). Потенциалният трансграничен елемент остава на ниво разумно обоснована хипотеза: в този смисъл в контекста на услугите фактът, че например някои получатели на услуга вероятно ще бъдат от друга държава членка, е достатъчен да ангажира правилата от Договора относно услугите(10).

31.      Тези видове дела естествено повдигат въпроса докъде може да се разпростре логиката на потенциала, така че всеки и всички въпроси, свързани например със стоки или лица, в крайна сметка биха могли да се окажат в обхвата на правото на Съюза. За стоките отговорът се съдържа в решението Keck(11). За другите свободи отговорът навярно все още предстои(12), но едно е ясно: обикновено дискусията се съсредоточава върху преценката на (не)съвместимостта на мерките на държавите членки с правото на Съюза, тоест в обхвата на компетентност на Съда. Не се случва често Съдът да установи, че не е компетентен, ако е налице разумно допустим (а не изцяло хипотетичен)(13) трансграничен елемент по дело, засягащ някоя от четирите свободи.

32.      Неотдавна с решение Ullens de Schooten(14) Съдът консолидира практиката си по отношение липсата на трансгранична ситуация (изцяло вътрешно положение), в резултат от която случаят не попада в обхвата на правото на Съюза. В това решение отново се заявява, че независимо от наличието на действителен трансграничен елемент, дадена ситуация попада в приложното поле на правото на Съюза, първо, когато „е възможно установени в други държави членки граждани да са били или да са заинтересовани да упражнят тези свободи, за да извършват дейност на територията на държавата членка, приела съответната национална правна уредба“; второ, когато „решението, което тази юрисдикция ще приеме след постановяването на решението на Съда по преюдициалното запитване, ще има действие и спрямо гражданите на други държави членки“; трето, когато „националното право задължава запитващата юрисдикция да даде възможност на гражданите на съответната държава членка да се ползват от същите права, които гражданин на друга държава членка, намиращ се в същото положение, би могъл да получи въз основа на правото на Съюза“, и четвърто, когато „разпоредбите на [правото на Съюза] са станали приложими по силата на националното право, в което възприетото при положения, които във всичките си аспекти са свързани само с една държава членка, е в съответствие с възприетото в правото на Съюза“(15).

33.      Независимо от това е ясно, че сценариите, разгледани в Ullens de Schooten,  не изчерпват всички положения, които могат да попадат в обхвата на правото на Съюза(16). Това решение разглежда само твърдения за потенциален трансграничен елемент за целите на приложение на правилата относно свободното движение, съдържащи се в Договора, в контекста на иск за установяване отговорността на държавата за нарушение на правото на Съюза. Ето защо отговорът на Съда се отнася до разпоредбите, съдържащи се в Договора, на които се прави позоваване.

34.      Друга ситуация, която обичайно попада в обхвата на правото на Съюза, е, когато дори при отсъствието на какъвто и да е трансграничен елемент разпоредба на правото на Съюза урежда въпросната област.

2)      (Хармонизираща) мярка на (вторичното) право на Съюза?

35.      Има ли разпоредба от правото на Съюза (обикновено хармонизираща разпоредба от вторичното право), която може да е приложима в разглеждания случай и която е необходимо да бъде тълкувана? Обхваща ли разпоредбата от правото на Съюза правната област, в която се развива спорът в главното производство? Съдържа ли тази разпоредба правило, което може да се тълкува като относимо към положението в главното производство? Ако да, то тогава случаят най-вероятно ще попадне в обхвата на правото на Съюза за целите на тълкуването на тази разпоредба.

36.      Този сценарий в голяма степен е независим от наличието на трансграничен елемент. Редица хармонизиращи мерки от вторичното право на Съюза са приложими по отношение на изцяло вътрешни положения, въпреки че правното основание за тяхното приемане са разпоредби на Договора, свързани със свободата на движение и създаването на вътрешния пазар(17). Ето защо е без значение за целите на установяване на компетентността на Съда дали положението е фактически изцяло вътрешно, тоест дали всички факти се заключават в рамките на една-единствена държава членка.

37.      В отсъствието на какъвто и да е действителен или евентуален трансграничен елемент, свързващ фактор, който може да задейства приложението на правото на Съюза, е наличието на относими, потенциално приложими правни норми, съдържащи се във (вторичното) право на Съюза, които не правят разграничение между дейности със и без чуждестранен аспект(18). Така, освен ако обхватът на мярката не е изрично ограничен до положения с трансграничен елемент, наличието на хармонизиращи мерки и необходимостта от тяхното тълкуване във връзка с разглеждания случай могат да съставляват достатъчна връзка, за да се стигне до прилагане на правото на Съюза(19).

38.      По мое мнение, за да попадне даден въпрос в обхвата на правото на Съюза, достатъчно е да съществуват правни разпоредби от вторичното законодателство на Съюза, които да уреждат най-общо съответния предмет или разглежданите проблеми. Следователно на етапа на установяване компетентността на Съда не е необходимо ясно и недвусмислено да се идентифицира специфично правило или задължение по силата на правото на Съюза, което да е приложимо в случая.

39.      Едно неотдавнашно решение от друга област на правото на Съюза би могло да онагледи тази позиция. По делото Moro(20) се разглежда въпросът дали правото на Съюза не допуска разпоредба от италианското право, която предвижда, че след като подсъдимият е направил самопризнания в съдебната фаза, не може да бъде правено искане за приключване на процеса със споразумение. Този въпрос във връзка с тълкуването на Директива 2012/13 относно правото на информация в наказателното производство(21), и по-специално член 6 от нея (право на информация относно обвинението). Няма никакво съмнение, че директивата по принцип е приложима ratione materiae към подобни случаи. Дали директивата създава някакви специфични задължения за държавите членки в специфичния контекст на главното производство е въпрос по същество на делото, а не свързан с допустимостта или компетентността на Съда(22).

40.      В заключението си по делото Moro(23) исках също така да подчертая малко странното следствие, което може да произтече от липсата на ясно разграничаване между обхвата на правото на Съюза (и компетентността на Съда) и дискусията за установяването на специфично задължение, произтичащо от разпоредбите на правото на Съюза (разглеждане на въпрос по същество) по подобни видове дела. Ако се позволи тези два въпроса да се слеят, то тогава цялата дискусия по съществото на спора ще протича в рамките на преценката относно компетентността на Съда.

41.      В обобщение, Съдът не е компетентен, когато разглежданото положение в релевантните му елементи, взети като цяло, се ограничава в рамките на една-единствена държава членка(24) или когато е очевидно, че няма разпоредба от правото на Съюза, особено измежду тези, във връзка с чието тълкуване е сезиран Съдът, която може да бъде приложена(25). Въпреки че по конкретно дело тези два хипотези могат да се припокрият (например, когато съществува инструмент от вторичното право на Съюза, който урежда трансгранична ситуация), е важно да се отбележи в заключение, че те почиват на различна логика. Наличието на трансграничен елемент (и отсъствието на изцяло вътрешно положение) е косвена преценка на фактите по делото. Обратно, (не)наличието на хармонизираща мярка от правото на Съюза е нормативна преценка в дадена правна област: съществуват ли мерки от правото на Съюза, които да са потенциално приложими в разглеждания случай?

3)      Настоящият случай

42.      В светлината на изтъкнатите по-горе съображения настоящият случай попада в приложното поле на правото на Съюза най-малко поради три причини: i) наличието на трансграничен елемент в контекста на свободното движение на стоки и последиците от това във връзка с отговорността; ii) потенциалната възможност с оглед на свободата на получаване на (застрахователни) услуги от друга държава членка и iii) нормативния предмет на делото, а именно отговорността на производителите за некачествени продукти и медицински изделия като стоки на вътрешния пазар, като и двете области са частично хармонизирани от вторичното право на Съюза.

43.      Първо, медицинските изделия, за които се твърди, че са причинили вреди на жалбоподателката, са били пуснати на пазара в рамките на целия Европейски съюз: били са произвеждани във Франция и след това предлагани на пазара в Нидерландия от местно предприятие, което впоследствие ги е продавало в Германия. Вярно е, че въпросите, поставени от запитващата юрисдикция, са свързани по един или друг начин с последващи вреди, причинени от тези явно некачествени стоки в една държава членка на гражданин на същата държава членка. Едва ли обаче може да се отрече, че вредите в известен смисъл са резултат от търговия със стоки в рамките на Съюза. Също въпросите, поставени от запитващата юрисдикция, са насочени изрично към обхвата на отговорност на установен в друга държава членка производител и действията на публични органи във връзка с отговорността и режима на задължително застраховане.

44.      Второ, точно както безспорно преди това е било осъществено свободно движение между държавите членки (тъй като стоките, от които са настъпили вреди, са били в движение), съществува и твърденият последващ потенциален трансграничен елемент. Ако териториалната клауза наистина бъде счетена за несъвместима с правото на Съюза, жалбоподателката, която се намира в Германия, може хипотетично да търси обезщетение от ответника, който се намира във Франция, като по този начин в качеството си на увредено лице претендира достъп до трансгранична застраховка(26). Въпреки че, трябва да призная, считам този свързващ фактор, за разлика от първия, за доста слаб, справедливо е да се отбележи, че в предишната си съдебна практика по отношение на свободата на движение Съдът възприема относително широк подход при включването на отдалечени сценарии в обхвата на четирите свободи.

45.      Трето, предметът на настоящото дело засяга въпроси, които са били обект на известна хармонизация, включително отговорност за некачествени стоки или медицински изделия. Директива 85/374/ЕИО(27) установява принципа на обективна отговорност на производителите на дефектни стоки. От своя страна Директива 93/42 хармонизира националните разпоредби за безопасност и здравна защита на пациентите и потребителите на медицински изделия. Тази директива урежда пускането на пазара на тези изделия и определя стандарти за защита срещу рисковете, свързани с дизайна, производството и пакетирането на медицински изделия.

46.      Уреждат ли някои от тези разпоредби на актове на вторичното право (или могат ли да бъдат тълкувани, заедно или поотделно, в смисъл, че уреждат) въпроса, свързан със застраховката на гражданската отговорност за използването на медицински изделия от пациенти? Може да се припомни, че оценката от гледна точка на компетентността на Съда засяга предмета на въпросните инструменти, и по-специално тяхното предметно приложно поле, съпоставени с предмета на спора. За разлика от това, наличието или липсата на специфични задължения се определя чрез тълкуване на тези инструменти(28).

47.      Вследствие трябва да се заключи, че Съдът е компетентен да разгледа настоящото преюдициално запитване.

48.      Този извод остава незасегнат от факта, който ответникът и френското правителство многократно изтъкват, че самата жалбоподателка, която иска да се възползва от застраховката на разглежданите импланти във Франция, не е упражнявала свободно движение. Тя е германска гражданка, на която са поставени импланти в Германия. Следователно няма свободно движение на хора (жалбоподателката не се е движила в рамките на Съюза), нито свободно движение на (медицински) услуги (операцията е извършена в Германия върху пребиваващо в страната лице).

49.      Тези доводи далеч не оборват компетентността на Съда, вече установена на основание на трите елемента, посочени по-горе, но са симптоматични за наличието на различен проблем в настоящия случай. В преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция се позовава единствено на член 18 ДФЕС, без да посочва изрично кои други разпоредби на първичното или вторично право на Съюза могат да бъдат нарушени от териториалното ограничаване на застраховката. Така в известен смисъл е оставено на въображението кои конкретни свободи на движение (на стоки, услуги или хора) са евентуално приложими и в каква конкретна конфигурация, като на практика различните страни изтъкват доводи, свързани с различни основни свободи. Това на свой ред поставя действителния въпрос по това дело: изключва ли някоя конкретна разпоредба на правото на Съюза подобно териториално ограничение? Ако не, може ли член 18 ДФЕС сам по себе си да представлява такава разпоредба?

2.      Коя е конкретната разпоредби на правото на Съюза?

50.      Във въпросите си запитващата юрисдикция се позовава само на член 18 ДФЕС. Съгласно тази разпоредба, „[в] обхвата на приложение на Договорите и без да се засягат специалните разпоредби, съдържащи се в него, се забранява всякаква дискриминация на основание гражданство“. Съгласно установената съдебна практика, член 18 ДФЕС, който закрепва общия принцип за недопускане на дискриминация на основание гражданство, е предназначен „да се прилага самостоятелно само в случаите, уредени от правото на Съюза, за които Договорът за функционирането на ЕС не предвижда специални правила за недопускане на дискриминация“(29).

51.      Следователно ролята на член 18 ДФЕС е остатъчна. Както генерален адвокат Jacobs веднъж изтъкна, функцията на тази разпоредба е „да попълни евентуалните празноти, оставени от по-конкретните разпоредби на Договора“(30). Член 18 ДФЕС се прилага само когато не се прилага специална норма (lex specialis), забраняваща дискриминацията на основание гражданство.

52.      Извън тази остатъчна функция за запълване на празноти, има ли член 18 ДФЕС самостоятелна роля? Тъй като член 18 ДФЕС се определя във връзка с други разпоредби („без да се засягат специалните разпоредби, съдържащи се в [Договорите]“), необходимо е да се разгледат други потенциално относими правни норми на Съюза, които съдържат специфични забрани за дискриминация на основание гражданство, дори запитващата юрисдикция да не ги е посочила изрично(31), преди да се пристъпи към член 18 ДФЕС(32). Когато избира потенциално относими основни свободи, Съдът не може да вземе абстрактно решение, а само с оглед на разглежданото дело(33).

53.      Следователно, преди да се спра на обхвата на член 18 ДФЕС като самостоятелна разпоредба (4), първо ще проучим дали има някакви конкретни разпоредби от вторичното право, които са относими (1), какви са последиците и значението на правилата за свободно движение на стоки по настоящото дело (2), както и възможността пациенти, увредени в други държави членки, да получат (застрахователни) услуги (3).

1.      Вторично право: отговорността за вреди от стоки и медицинските изделия

54.      Съгласно член 1 от Директива 85/374 относно отговорността за вреди от стоки „производителят носи отговорност за вредите, причинени от дефект на неговата стока“. Когато дефектен продукт причини вреда на потребител, отговорността на производителя може да бъде ангажирана дори при липса на небрежност или вина. Въпреки че Директива 85/374 установява стриктен (или обективен) режим на отговорност за производителите, тя не казва нищо за задължителното застраховане. Така, както беше потвърдено по отношение на други въпроси, които потенциално биха могли да произтекат от тази директива, но не са изрично уредени от нея, директивата не е предназначена да хармонизира областта на отговорността поради дефектни стоки извън изрично уредените от нея въпроси(34).

55.      Що се отнася до разпоредбите на Директива 93/42 относно медицинските изделия, член 6 от приложение XI към нея изисква единствено нотифицираният орган „да направи застраховка гражданска отговорност, освен ако тя не е поета от държавата съгласно вътрешното законодателство или самите държави членки не осъществяват инспекциите директно“. Тази разпоредба се тълкува от Съда по делото Schmitt(35), по което Съдът постановява, че при настоящото състояние на правната уредба на Съюза държавите членки сами определят условията, при които виновно неизпълнение от страна на нотифициран орган на задълженията, наложени му в рамките на предвидената в Директива 93/42 процедура, свързана с декларацията на Европейската общност за съответствие, може да ангажира неговата отговорност спрямо крайните получатели на медицински изделия.

56.      Тази позиция очевидно не се е променила особено с приемането на неотдавнашното законодателство, а именно на Регламент (ЕС) 2017/745 за медицинските изделия(36). Въпреки че той не е приложим ratione temporis към разглеждания случай, все пак си струва да се отбележи, че макар и приет скоро след скандала с PIP(37), този регламент съдържа единствено допълнителни изисквания само по отношение на отговорността на нотифицирания орган(38). Не се споменава нищо за задълженията за застраховане на производителите. Съгласно член 10, параграф 16 от Регламент (ЕС) 2017/745, от производителите се изисква само да „предвиждат мерки за осигуряване на достатъчно финансово покритие по отношение на потенциална отговорност съгласно Директива 85/374/ЕИО, без да се засягат по-строгите мерки за защита съгласно националното право“. Освен това посочената разпоредба предвижда, че „[ф]изическите и юридическите лица могат да предявяват искове за обезщетение за вреда, нанесена от дефектно изделие, в съответствие с приложимото право на Съюза и националното право“.

57.      Въпреки че член 10, параграф 16 навярно би могъл с известно усилия евентуално да се тълкува в смисъл, че обхваща и застраховката за гражданска отговорност, съществуват други средства, освен задължението за застраховане, за да се гарантира, че производителят е осигурил „достатъчно финансово покритие по отношение на потенциална отговорност“. Освен това препращането в член 10, параграф 16 към националното право ясно показва, че законодателят на Съюза не е имал намерение да предоставя единно хармонизирано решение в това отношение, например задължителна застраховка за гражданска отговорност на всички производители на медицински изделия.

58.      Следователно никоя от тези директиви не съдържа конкретни разпоредби във връзка със застраховката за гражданска отговорност за вреди, причинени на крайния потребител на медицински изделия, какъвто е конкретният въпрос, повдигнат по настоящото дело. За разлика например от сектора на автомобилно застраховане(39), където е предвидено задължение за застраховане на превозни средства за територията на целия Европейски съюз, явно намерението на законодателя на Съюза не е било да хармонизира законодателствата на държавите членки по отношение на застраховката за гражданска отговорност, възникваща от използването на медицински изделия. Следователно предвид това, че този въпрос умишлено е оставен неуреден от вторичното право на Съюза, настоящият случай следва да бъде разгледан в светлината на първичното право на Съюза(40).

2.      Свободно движение на стоки

59.      В съдебната практика, свързана със свободното движение, Съдът не се е поколебал да определи национални мерки като ограничения на свободното движение, попадащи в обхвата на член 34 ДФЕС(41) (или член 35 ДФЕС). Дори при такъв разширителен подход при идентифицирането на правила, които могат да препятстват свободното движение на стоки между държавите членки (1), продължавам да намирам за невъзможно да квалифицирам като мярка, която препятства свободното движение на стоки, национално правило на държавата членка на източника или на произхода (в случая Франция), което не засяга движението на стоки в обичаен смисъл, а условията на последващо използване (2).

1)      Влизане, излизане и достъп: свободното движение на стоки в Европейския съюз

60.      По отношение пречките за излизане, които обикновено засягат правилата на държавите членки на произход, според Съда национална мярка, приложима към всички действащи на националната територия оператори, която засяга фактически повече стоките, които напускат пазара на държавата членка на износа, отколкото пускането в продажба на стоките на националния пазар на посочената държава членка, попада в обхвата на забраната по член 35 ДФЕС(42).

61.      По отношение пречките за влизане, които обикновено се въвеждат посредством правилата на приемащата държава членка, член 34 ДФЕС обхваща широк набор от мерки — от дискриминационни препятствия(43) до физически бариери пред търговията(44) и изисквания към стоките (като например такива, които се отнасят за тяхното наименование, форма, размер, тегло, съдържание, представяне, етикетиране, за тяхната опаковка) дори ако тези изисквания се прилагат по отношение на всички продукти и не са предназначени да уреждат обмена на стоки между държавите членки(45).

62.      Най-скорошното потвърждение на тази линия в съдебната практика е в решенията Комисия/Италия и Mickelsson и Roos(46) по отношение на национални мерки за използване на стоките в приемащата държава членка. Съдът постановява, че извън мерките, които имат за своя цел или резултат да третират по-малко благоприятно стоките с произход от други държави членки, всички други мерки, които възпрепятстват достъпа на стоки, произхождащи от други държави членки, до пазара на една държава членка, също попадат в обхвата на член 34 ДФЕС, тъй като „ограничението за използване на даден продукт, което [те] налага[т] на територията на дадена държава членка, може поради своя обхват, да има значително въздействие върху поведението на потребителите, което на свой ред може да засегне достъпа на тази стока до пазара на тази държава членка“(47).

63.      Не е лесна задача да се проследи общата нишка в богатата практика на Съда в областта на свободното движение на стоки(48). За целите обаче на настоящото дело, следва да се подчертаят три елемента.

64.      Първо, свободното движение на стоки се отнася до трансгранично движение и правила, които възпрепятстват влизането или излизането. Следователно става въпрос за мобилността или свободното движение на стоки най-вече по отношение способността на стоките да навлизат на пазара на приемащата държава членка. Членове 34 и 35 ДФЕС обхващат националните норми, които възпрепятстват влизането или излизането на стоките.

65.      Правилата, свързани със свободно движение, обаче не са създадени, за да уреждат последващото използване или потребление на стоките в приемащата държава членка. Ето защо, след като стоките са напуснали една държава членка и са влезли в друга, възниква „трансгранично движение“. Докато тези стоки са в свободно обращение на територията на приемащата държава членка, те трябва да са в съответствие с правилата на тази държава членка в рамките на упражняваната от нея регулаторна автономия.

66.      Второ, справедливо е да се признае, че макар правилата за свободното движение на стоки да не са предназначени да уреждат последващото използване на стоките в приемащата държава членка, има известно навлизане на това поле. Съдебната практика във връзка със свободното движение на стоки ясно засяга някои условия за използване, потребление или други приложими национални правила на приемащата държава членка. Въпреки това бих приел и в този случай, че случаите на навлизане в това поле следва единствено и само да засягат или пълни забрани на определени дейности, или практики, които (почти) изцяло възпрепятстват използването и търговията с определени продукти, или техния действителен достъп до пазара(49).

67.      Трето, именно за да се ограничи подобно нежелано навлизане на това поле, е постановено решението Keck(50) и се ограничава обхватът на членове 34 и 35 ДФЕС посредством въвеждане на изискването за близост.

68.      От една страна, Съдът ограничава обхвата на член 34 ДФЕС, като изключва определени условия за продажба от обхвата му. Съгласно линията, установена в съдебната практика по делото Keck(51), национални разпоредби, които ограничават или забраняват определени условия за продажба, не могат да възпрепятстват търговията в Съюза, доколкото се прилагат за всички заинтересовани оператори, които упражняват своята дейност на националната територия, и доколкото засягат по един и същи начин от правна и фактическа гледна точка търговията с националните продукти и с продуктите с произход от други държави членки.

69.      От друга страна, Съдът ограничава обхвата на членове 34 и 35 ДФЕС чрез тест за отдалеченост. Установена практика е, че тези разпоредби не включват в обхвата си мерки, които се прилагат без разграничение и чиято цел не е да уреждат търговията със стоки с други държави членки, и чието ограничително действие върху свободното движение на стоки е твърде несигурно и непряко, за да се приеме, че задължението, което въвеждат, е от такова естество, че да възпрепятства търговията между държавите членки(52).

70.      Въпреки че са представени в различни категории, Keck и изискването за близост (или липсата на отдалеченост) споделят една и съща логика: те изключват от обхвата на член 34 ДФЕС по-специално всички национални правила, които не засягат или движението на стоки, или непосредствено следващи или свързани с движението на стоки стъпки, които имат ясно въздействие върху достъпа, като по този начин възпрепятстват самия достъп.

2)      Липса на застрахователно покритие и „значително въздействие върху поведението на потребителите“

71.      Като изхождаме от тази аналитична рамка, изглежда, че правилата за свободно движение на стоки не предвиждат основание да се компенсира липсата на правила в приемащата държава членка за задължителна застраховка за гражданска отговорност на производителите на медицински изделия чрез, на практика, внасянето на съществуващите такива правила от държавата на произход, откъдето стоките са пристигнали.

72.      Този извод се подкрепя и от други две специфики на настоящия случай.

73.      Първо, настоящото дело не е заведено от лице, което обичайно би било ищец в подобен вид спорове: производителят на въпросните стоки, вносител или търговец. Нито един производител на медицински изделия не твърди, че разглежданото задължение за застраховане би било пречка за излизане (за френските производители) или за влизане (за чуждестранните производители)(53). Нито пък, разбира се, това се твърди от жалбоподателката. Тя не твърди, че въпросните правила биха възпрепятствали излизането на медицински изделия, произведени във Франция, с което биха оказали въздействие върху (германските) потребители на тези изделия. Напротив, веднъж придвижили се от Франция през Нидерландия до Германия, изделията са увредили жалбоподателката в качеството ѝ на пациент, тоест като краен потребител на изделията.

74.      Второ, по настоящото дело запитващата юрисдикция е съд в приемащата държава членка (Германия), който повдига въпроси, свързани със законодателството в държавата членка на произход (Франция), което е необичайно в контекста на правилата за свободно движение(54). Обикновено в този контекст, независимо дали се разглеждат предполагаеми пречки за влизане или излизане, мерките в държавата на произход (за които се твърди, че препятстват излизането) се оспорват пред юрисдикции в държавата на произход, докато мерките в приемащата държава (за които се твърди, че препятстват влизането) се оспорват пред юрисдикции в приемащата държава. Съответно, ако настоящото дело беше „обикновено“ дело за свободно движение, запитващата юрисдикция би била френски съд, който е сезиран да прецени дали френските правила съставляват пречка за излизане, или (германската) запитваща юрисдикция би поставила въпроси, свързани със съвместимостта на германското законодателство с правото на Съюза.

75.      Въпреки това по настоящото дело германски съд иска насоки от Съда по въпрос, свързан с френските правила, сезиран от крайния потребител на стоките. Съгласно логиката на правилата за свободно движение на стоки, въпросът по същество е дали фактът, че задължителната застраховка за медицинските изделия, произведени във Франция, не „пътува“ с тези стоки, представлява пречка за свободното движение от гледната точка на краен потребител в друга държава членка.

76.      Моят отговор на този въпрос би бил категорично „не“. Фактът, че застраховката не „пътува“ със стоките, дори да е задължителна в държавата на произход за последващо използване на тези стоки в тази държава членка, не е въпрос, който попада в обхвата на член 34 или на член 35 ДФЕС.

77.      Признавам, че би могла да се състави сравнително дълга верига от причинни връзки, за да се определят подобни национални правила (или по-скоро липсата на такива правила) като проблематични от гледна точка на свободното движение на стоки. Чрез позоваване например на Mickelsson and Roos може да се допусне, че фактът, че застраховката е ограничена само до територията на държавата членка на произход, би могъл да има „значително въздействие върху поведението на потребителите“ в приемащата държава членка и по този начин да затрудни достъпа до пазара(55). Естествено, медицинските изделия не са обикновени стоки. Потребителите най-вероятно се информират в значителни подробности, преди да закупят медицинско изделие и да го имплантират в тялото си. Следователно може да се предположи, че германска потребителка би могла да разбере, че производителят на тези специфични медицински изделия е застрахован за гражданска отговорност само на френска територия, и ако медицинските изделия са некачествени и ако производителят изпадне в несъстоятелност, че не би могла да получи никакво обезщетение за вреди поради клаузата за териториално ограничение в договора, сключен между френския производител и неговия застраховател във Франция. При един такъв сценарий на съвършено познание, граничещ с провидението, германската потребителка би могла следователно да бъде евентуално разколебана да закупи такъв продукт от Франция и така трансграничното движение на стоки наистина би било засегнато.

78.      Броят на „ако“ в тези предположения обаче показва защо един подобен сценарий е прекалено отдалечен и хипотетичен, за да има нещо общо с правилата за свободно движение на стоки. Ако трябва да възприемем тази логика — а не трябва — всяко национално правило на държавата членка на произход или поне тези, които са по-благоприятни в сравнение с правилата на приемащата държава членка, биха могли да попаднат под този знаменател.

79.      В известен смисъл настоящата ситуация е дори по-отдалечена и хипотетична по отношение достъпа до пазара на приемащата държава членка (или дори на излизането от местния пазар), отколкото поредицата дела със (спорна) слава относно отворените в неделя магазини(56), които доведоха до решението Keck. По делата за отворените магазини в неделя, общоприложима забрана магазините да работят в неделя е с ясно въздействие върху общия обем на продажби, включително на стоки от други държави членки. По настоящото дело веригата от „ако“ е значително по-дълга.

80.      Следователно правилата относно свободното движение на стоки, съдържащи се в Договора, не са приложими спрямо условията за последващо използване на стоки в приемащата държава членка, ако тези условия не затрудняват пряко и непосредствено достъпа до пазара на тази държава членка. От гледна точка на крайния потребител задължението за производителя да сключи застраховка за гражданска отговорност за дефектни стоки или липсата на такова задължение засяга изключително условията за последващо използване на стоките на територията на приемащата държава членка и не засяга пряко и непосредствено нито излизането на стоките от държавата членка на произход, нито достъпа до пазара на приемащата държава членка.

3.      Свобода на получаване на (застрахователни) услуги от друга държава членка

81.      Свободата на предоставяне на услуги не изглежда относима по настоящото дело. Първо, от фактически страна тя не е предмет на спор в главното производство, тъй като жалбоподателката е краен потребител на медицинско изделие, а не е доставчик на услуги. Второ, разглежданите правила не засягат свободното предоставяне на услуги, били те медицински или застрахователни. Що се отнася до свободното предоставяне на застрахователни услуги, както посочва френското правителство, разглежданото териториално ограничение на задължението за застраховане не препятства застрахователните дружества да застраховат медицински изделия, произведени във Франция, но използвани в друга държава членка. Производителите и застрахователните дружества действително могат да решат, при упражняване на свободата си на договаряне, какъв да бъде териториалният обхват на застрахователния договор отвъд минималните законови изисквания съгласно френското право, а именно да е налице покритие на френска територия.

82.      Според Съда обаче свободното предоставяне на услуги включва и свободата получателите на тези услуги да отидат в друга държава членка, за да получат услуга. Жалбоподателката би могла хипотетично да получи два вида услуги: медицински и застрахователни. Съдът вече е потвърдил, че лицата, които получават медицинско лечение, могат да се считат за получатели на услуги(57).

83.      Жалбоподателката обаче е получила медицински услуги в Германия, а не във Франция. Следователно, освен ако съдебната практика във връзка с получателите на услуги не се преформулира така, че да включва „пътуване без придвижване“, просто липсва трансграничен елемент.

84.      Единственият сценарий, който остава, е да се приеме положението на жалбоподателката като потенциален получател на застрахователни услуги. Тези услуги действително биха имали трансграничен характер, в смисъл че лице, пребиваващо в Германия, ще претендира обезщетение като увредено лице във Франция срещу френски застраховател. Съществуващото териториално ограничение в този случай би представлявало пречка свободно да се получат застрахователни услуги от чужбина.

85.      Подобно тълкуване се сблъсква с редица проблеми. Взети заедно, те биха изтласкали свободното получаване на услуги извън логичните му граници.

86.      Разбира се, съществува и решението Cowan(58). По това дело британски гражданин търси обезщетение от френската държава за телесна повреда вследствие на нападение, на което е бил обект като турист по време на престоя си в Париж. Френското законодателство ограничава обезщетението до френски граждани и чужди граждани, които пребивават във Франция. Съдът приема, че „когато правото на Общността гарантира на едно физическо лице свободата да отиде в друга държава членка, защитата на физическата неприкосновеност на това лице в тази държава членка, при равни условия с тази на нейните граждани и пребиваващите там лица, е логично следствие от тази свобода на придвижване. Следователно забраната за дискриминация е приложима по отношение на получателите на услуги по смисъла на Договора, що се отнася до защитата срещу риск от нападение и правото на парично обезщетение, предвидено в националното законодателство, когато този риск се материализира“(59).

87.      Има обаче съществени разлики. Първо, г‑н Cowan на практика е осъществил свободно движение (от Обединеното кралство до Франция), макар и само като турист. Съдът изрично постановява, че като „логично следствие“ от това движение г‑н Cowan има право да получи услуги в държавата членка, която го е приела. Ето защо той успешно оспорва законодателството на приемащата държава членка пред юрисдикция на тази приемаща държава членка. Второ, възприетата в решението Cowan логика е да се гарантира, тогава когато все още не съществува гражданство на Съюза(60), че „пътуващият потребител“ би могъл да ползва същите услуги и облекчения в приемащата държава членка като нейните граждани или пребиваващите в нея лица.

88.      Настоящата ситуация е различна. Първо, жалбоподателката не се е придвижвала. Второ, тя не оспорва законодателството на собствената си държава членка (Германия), а (непряко) това на Франция пред юрисдикция на друга държава членка.

89.      Освен това интелектуалната трудност по отношение на всяко подобно тълкуване отново е далечната и хипотетична връзка с което и да е ясно правило от правото на Съюза. Перспективата на свободно движение на услуги очертава съвсем ясно истинския проблем по настоящото дело: липсата на каквото и да е ясно правило, съдържащо се в правото на Съюза, което да не позволява въпросното териториално ограничение, което води до редица хипотези и догадки как да се сътвори такова правило постфактум. Още по-очевидно, че този довод поставя каруцата пред коня, е в хипотезата на потенциално предоставяне на услуги: след като жалбоподателката би могла евентуално да претендира обезщетение за вреди от ответника, ако клаузата за териториално ограничение се премахне от договора за застраховка, и следователно би могла да получи застрахователни услуги като пострадало лице, то териториалното ограничение на застрахователното покритие трябва да е несъвместимо с правото на Съюза. Ако следваме тази аргументация, ще стане възможно (желаният) изход да насочи анализа дори при липсата на приложимо правило, съдържащо се в правото на Съюза.

90.      Според мен не може да се възприеме такъв подход. Следователно трябва да се заключи, че с оглед на обстоятелствата по настоящото дело, жалбоподателката не може да се позовава на свободата на предоставяне на услуги.

4.      Член 18 ДФЕС

91.      Сметнах за необходимо да разгледам в предходните части на заключението в доста големи подробности всички останали материални разпоредби на Договора или вторичното право, които биха могли да съдържат потенциална забрана, приложима в настоящия случай. Но изглежда, няма други разпоредби в правото на Съюза, или поне със сигурност такива, представени на вниманието на Съда в хода на настоящото производство, които да не допускат наличието на териториално ограничение в договор за застраховка, сключен от производител на медицински изделия, в случай че на него се позове увреден пациент в друга държава членка.

92.      Това подробно обсъждане на други потенциално приложими правила, съдържащи се в правото на Съюза, и по-специално на тези, свързани със свободното движение, е необходимо не само с оглед на релационната, субсидиарна природа на член 18 ДФЕС(61); то е нужно, за да се схване напълно колко далеч може да се простре действието на член 18 ДФЕС, ако бъде тълкуван в смисъл, че създава сам по себе си обща, самостоятелна забрана за дискриминация в обхвата на приложение на Договорите.

93.      В настоящата заключителна част ще обясня, първо, защо Съдът, в (по-голяма част от) скорошната си съдебна практика, не дава толкова широко тълкуване на член 18, първа алинея ДФЕС (1). След това ще очертая начина, по който в контекста на настоящото дело член 18 ДФЕС действително би могъл да се възприеме и приложи като самостоятелна разпоредба, от която произтичат изпълняеми задължения, независимо от други разпоредби от правото на Съюза (2). Ще завърша с обяснение защо въпреки силната си морална симпатия по случая на жалбоподателката считам, че тълкуването на член 18 ДФЕС по този начин би било силно проблематично в структурно отношение. То би превърнало член 18 ДФЕС в неограничено хармонизираща разпоредба, което ще наруши разпределението на правомощията между Европейския съюз и държавите членки и ще породи проблемни конфликти между правните режими в рамките на вътрешния пазар (3).

1)      Член 18 ДФЕС и случая с гражданин на Съюза, който осъществява свободно движение

94.      Позоваване на член 18 ДФЕС може да има „във всички случаи, които попадат в материалния обхват на правото на Съюза“. Измежду такива „случаи, които попадат в материалния обхват на правото на Съюза“, Съдът приема по-конкретно, че „положението на гражданин на Съюза, който е упражнил правото си на свободно движение, попада в приложното поле на член 18 ДФЕС, който установява принципа на недопускане на дискриминация, основана на гражданство“(62).

95.      Вярно е, че в контекста на приложението на член 18 ДФЕС Съдът не е много строг при преценката на действителното наличие на движение. Има редица примери от съдебната практика, по-специално от по-скорошните решения във връзка с гражданство на Съюза, където не е съвсем очевидно, че съответната страна действително е упражнила правото си на свободно движение(63). Независимо от това, по принцип, като условие остава да има известно движение от гражданин на Съюза или по няколко дела — от лица, тясно свързани с гражданин на Съюза. Само пребиваването в държава членка не е достатъчно, за да се задейства приложението на член 18 ДФЕС(64). Само онези лица, които действително са осъществили движение, могат да се ползват от действието на тази разпоредба(65).

96.      Извън гражданство на Съюза, в какъвто контекст са най-честите позовавания на член 18 ДФЕС, Съдът също приема по няколко дела, че приложението на член 18 ДФЕС може да се задейства, когато разглежданото положение засяга национална мярка за транспониране на акт на вторичното право на Съюза(66); с оглед на въздействието на предмета на уредба върху търговията със стоки и услуги в рамките на Съюза, когато предмет на разглеждане е свободната търговия(67) или когато положението се урежда изключително от хармонизиращи мерки на Съюза, както например в International Jet Management(68).

97.      Последното решение, според което самото наличие на хармонизиращи мерки на Съюза обосновава приложението на член 18 ДФЕС, трябва обаче да се постави в перспектива. За разлика от свободната и широко очертана предметна преценка на вторичното право на Съюза за целите на установяване на компетентността на Съда(69), за да е приложим член 18 ДФЕС като материалноправно и подлежащо на изпълнение задължение, разглежданият въпрос (или предмет в тесен смисъл) трябва изрично да е бил хармонизиран, за да се приеме, че попада в предметния обхват на правото на Съюза и следователно води до приложимост на член 18 ДФЕС.

2)      Член 18 ДФЕС като норма, създаваща самостоятелно материалноправно задължение

98.      За да е приложим член 18, първа алинея ДФЕС по конкретен случай, следва да са налице три условия: i) положението трябва да попада в обхвата на приложение на Договорите ii) то не трябва да засяга специалните разпоредби, съдържащи се в него, и iii) трябва да има дискриминацията на основание гражданство.

99.      По отношение на първото условие, като се има предвид широкият подход към свободата на движение в съдебната практика, трябва да се приеме, че разглежданият случай попада в обхвата на приложение на правото на Съюза(70). Може обаче също да се допусне, че ако след подробен преглед на първичното и вторично право на Съюза се окаже, че на практика няма конкретна разпоредба в правото на Съюза, която да изисква задължително застраховане на производителите на медицински изделия за гражданска отговорност и в контекста на настоящото дело подобно задължение не може да се изведе и от никоя от основните свободи, то тогава делото отпада изцяло от обхвата на приложение на правото на Съюза и компетентността на Съда. Изпитвам съмнения относно интелектуалната откровеност на подобна конструкция(71), но тя би могла да има интригуващи последици за приложимостта на самия член 18 ДФЕС.

100. По отношение на второто условие не съществуват специални разпоредби във връзка със специфичния предмет на задължението за застраховане и неговия обхват нито в Договорите, нито във вторичното право.

101. По отношение на третото условие наличието на по-благоприятни условия за отговорността на производителите в някои държави членки за разлика от други на пръв поглед би могло да изглежда като учебникарски пример за непряка дискриминация на основание гражданство. Разбира се, въпросната дискриминация не засяга достъпа до медицински изделия: както френското правителство изтъкна правилно няколко пъти, ако германките се подложат на тази медицинска процедура във Франция, те също ще се ползват от покритието по задължителната застраховка.

102. Достъпът до медицински услуги не е под въпрос по настоящото дело. Дискриминацията в такъв случай би се изразявала в разлика в третирането при достъпа до обезщетение съгласно застрахователната полица. Въпреки че вредата е причинена от едни и същи дефектни стоки, които са в свободно обращение в рамките на Европейския съюз, достъпът до обезщетение се различава в зависимост от това къде въпросният пациент е бил опериран. Няма съмнение, че вероятно повечето френски граждани ще се оперират във Франция, а повечето германци в Германия. Следователно е много по-малко вероятно германските пациенти да получат каквото и да е обезщетение от застрахователното покритие.

103. В допълнение, чрез непряка дискриминация на основание гражданство Франция би могла да бъде обвинена и в косвено насърчаване на предоставянето на медицински услуги на своя територия, поради това че затруднява гражданите на други държави членки да се ползват от застраховката, тъй като за целта трябва да отидат да се оперират във Франция. И обратно, французойките могат да получат обезщетение от застрахователната полица по-лесно, отколкото чужденките, тъй като е по-вероятно да се оперират на френска територия(72).

104. Следователно може да се твърди, че са налице и трите задействащи условия на член 18 ДФЕС. Има и три други довода, които биха могли да подкрепят приложимостта на член 18 ДФЕС в случай като настоящия.

105. Първо, ако правото на Съюза предвижда и прилага свободното движение на стоки, може да се поддържа, че то трябва също да предвижда и прилага еднакви задължения и отговорност за случаите, в които стоките се окажат дефектни. Стоките често носят рискове и свободната търговия позволява тези рискове да циркулират и съответно да нанесат вреди навсякъде. Напълно справедливо изглежда всички пациенти, независимо къде се намират в Европейския съюз, които са понесли неблагоприятни последици от дефектни стоки, произведени в държава членка, да имат възможност да получат адекватно обезщетение.

106. Второ, и донякъде свързано с горното съображение, в последните години защитата на потребителите е в центъра на европейските политики. Съгласно член 12 ДФЕС изискванията за защита на потребителите са универсално приложими и следва да се вземат предвид при определяне и изпълнение на другите политики на Съюза. В този смисъл свободното движение трябва да отразява и да се стреми към високо равнище на защита на потребителите съгласно член 38 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

107. Трето, трябва да имаме предвид и гражданството на Съюза. В някакъв смисъл по-старата съдебна практика във връзка с член 18 ДФЕС — и със сигурност тази, свързана със свободното движение на хора(73) — може да се разглежда като предвестник на гражданството на Съюза. С въвеждането на гражданството на Съюза обаче, което неизменно се свързва с достойнството и равенството пред закона съгласно правото на Съюза (член 1 и член 20 от Хартата), вглеждането в дреболиите на това кой точно се е придвижвал, докъде, за колко време или кой кого издържа, става излишно.

108. Всички тези доводи, разгледани в съвкупност, заедно с безспорно ужасяващите последици за жалбоподателката от въпросните некачествени продукти, могат да доведат до предположението, че повелята за равна защита на всички европейски граждани потребители не допуска национално правило, което на практика ограничава застрахователното покритие до лица, които са претърпели операция на територията на държавата членка, като по този начин косвено ограничава покритието до гражданите на тази държава членка.

3)      Зачитане на регулаторната логика на вътрешния пазар

109. При все че подобно предположение е напълно разбираемо в морално отношение в специфичния контекст на този конкретен случай, в структурно отношение то би било напълно погрешно. То ще превърне член 18 ДФЕС в неограничена разпоредба, по силата на която всеки въпрос, независимо колко слабо свързан е той с разпоредба от правото на Съюза, може да се хармонизира със съдебни средства. Освен това ще преобърне регулаторните правомощия в рамките на вътрешния пазар, като генерира непреодолими бъдещи стълкновения за компетентност между държавите членки.

110. Отправен принцип в уредбата на вътрешния пазар е зачитането на регулаторното многообразие по въпроси, които не са изрично хармонизирани от правото на Съюза. Понякога в съответната област е възможна имплицитна хармонизация. Определени правила на държавите членки, които преди не са били обект на законодателна хармонизация, биха могли да се обявят за несъвместими с четирите свободи.

111. От обсъждането на свободното движение на стоки(74) и услуги(75) става ясно, че обхватът на тези свободи вече е значителен. От обсъждането на настоящото дело обаче става ясно също, че ако се допусне член 18 ДФЕС да действа като самостоятелно материалноправно задължение по начина, който запитващата юрисдикция имплицитно поставя в основата на поставените въпроси, обхватът му ще излезе извън всичко, което съдебната практика, свързана със свободното движение, някога е възнамерявала да постигне, включително съдебната практика относно стоките отпреди решението Keck. При такова тълкуване обхватът на член 18 ДФЕС би бил неограничен: тази разпоредба ще стане нещо като формулата от Dassonville на стероиди. В днешния взаимосвързан свят рано или късно, неизбежно има някакво взаимодействие със стоки, услуги или хора от други държави членки. Ако това е достатъчно, за да задейства независимото приложение на член 18 ДФЕС, не би останало и едно правило в държавите членки, което да не попада в обхвата на тази разпоредба.

112. Да вземем само един пример(76): представете си, че докато пиша това заключение, претърпявам злополука — да се надяваме не много тежка — поради това че компютърът, на който работя, е гръмнал. Различните части на компютъра вероятно са произведени в държава членка, различна от Люксембург, а дори по-вероятно, в ерата на интегрираните вериги за доставка, в няколко държави членки, ако не и в трети страни. При липса на конкретни договорни разпоредби между мен и производителя на компютъра относно приложимото право и компетентната юрисдикция, поради което допускаме, че се прилагат обичайните правила на института на непозволено увреждане, вероятно приложимото право към иска за вреди би било люксембургското — правото на държавата, където е възникнал инцидентът. Следва ли тогава, в случай че люксембургското право ми се стори незадоволително за целите на моя иск за обезщетение, да имам възможност на основание член 18 ДФЕС да се позова на закона по мястото на производство на компютъра или пък по мястото на производство на някоя негова част и да поискам от люксембургски съд да уважи иска ми?

113. Този сценарий подчертава общата тема, която се очерта при обсъждането относно евентуалното свободно движение на стоки и услуги: правилата за свободно движение, както и член 18 ДФЕС логично обхващат само свободното движение на стоки и услуги през граница, включително влизането и излизането. Освен ако не са изрично хармонизирани от законодателя на Съюза, правилата за тяхното последващо използване се приемат от държавата членка, където се използват. Това включва и евентуални въпроси относно отговорност, включително за задължително застраховане, отново ако липсва изрична хармонизация(77).

114. С други думи, това, че някога определени стоки са дошли от друга държава членка, не е достатъчна причина да се приеме, че всеки въпрос, възникнал впоследствие във връзка с тези стоки, се урежда от правото на Съюза. Ако възприемем тази логика, посредством съмнително тълкуване на член 18 ДФЕС обращението на стоки в Европа би заприличало (отново) на средновековния правен партикуларизъм(78), където всяка стока, подобно на човек, върви със собствените си закони. Стоките ще бъдат като охлюви, които като къщи ще носят законите на страната на произход, приложими за тях от производството до тяхното унищожение.

115. Подобно следствие не само ще изключи каквато и да е (нормална) териториална приложимост на законите, но и ще генерира конфликти между регулаторните режими между държавите членки. Действително, в резултат от подобно разширително тълкуване на член 18 ДФЕС законодателството на всяка държава членка може да стане потенциално приложимо на една и съща територия, без никакви ясни и обективни критерии кое законодателство да се прилага с предимство при определен спор, като пострадалото лице ще може да избира най-благоприятното за него законодателство(79).

116. В този контекст е полезно да се напомни за друга особеност на настоящото дело, а именно че докато държавата на произход на стоките, тоест държавата членка на произход (Франция), е приела правила относно тяхното последващо използване на своя територия (задължителна застраховка за операции, извършвани на нейна територия), държавата, където са използвани стоките, тоест приемащата държава (Германия), изглежда, не е приела никакви правила в тази насока(80).

117. Но какво би станало, ако Германия беше въвела правила? В такъв случай има основание да се приеме, че никой не би се усъмнил в пълната и изключителна приложимост на германските правила относно евентуалното увреждане, възникнало на нейна територия. Никой нямаше да иска да замени тези германски правила с евентуално по-благоприятните френски правила по въпрос, който на този етап вече няма нищо общо с френското право.

118. Това отново подчертава защо член 118 ДФЕС не може да бъде тълкуван в смисъл, че не допуска ограничаване до националната територия на задължение за застраховка за гражданска отговорност за използването на медицински изделия. A fortiori, тази разпоредба не може да се тълкува в смисъл, че задължава ответника или френското правителство да предоставят обезщетение на жалбоподателката на основание на директния ефект.

119. В обобщение, член 18 ДФЕС не може да се тълкува в смисъл, че сам по себе си създава самостоятелно, независимо материалноправно задължение, което вече да не се съдържа в някоя от четирите свободи или да не е изрично предвидено в друга мярка на правото на Съюза. По-специално тази разпоредба със сигурност не следва да се прилага по начин, който да се простира дори отвъд вече достатъчно широкия обхват на четирите свободи на движение.

120. В заключение отбелязвам, че настоящото дело е следствие от това, че правото на Съюза не е хармонизирало застраховането на гражданската отговорност за използването на медицински изделия и изглежда, германското право също не съдържа никакви разпоредби в това отношение. Може да се припомни, че в не толкова различен контекст по делото Schmitt Съдът вече е постановил, че условията за отговорност на нотифицираните органи спрямо крайни потребители на медицински изделия трябва да се уреждат от националното право(81). При настоящото състояние на правната уредба на Съюза отново държавите членки са тези, които следва да уредят застрахователните полици, приложими във връзка с медицински изделия, които се използват на тяхна територия, дори когато изделията се внасят от друга държава членка.

121. В това отношение държавите членки със сигурност са свободни, при липса на хармонизация, да решат да въведат по-висока защита за пациенти и потребители на медицински изделия посредством по-благоприятни застрахователни полици, приложими на тяхната територия(82). Следователно разглежданото по настоящото дело териториално ограничение е легитимно законодателно решение на Франция(83). При това положение този факт трудно би могъл да се разглежда по друг начин или пък да се обърне срещу тази държава членка, като се приеме, че законодателното решение следва да бъде разпростряно на територията на всяка друга държава членка, която не е приела подобни правила.

V.      Заключение

122. Предлагам Съдът да отговори на въпросите, поставени от Oberlandesgericht Frankfurt am Main (Висш областен съд Франкфурт на Майн, Германия), както следва:

–        Член 18 ДФЕС, разглеждан самостоятелно, допуска ограничаване до територията на държава членка на задължението за застраховане на гражданската отговорност за използване на медицински изделия.


1      Език на оригиналния текст: английски.


2      Изменен със Закон № 2002‑1577 от 30 декември 2002 г.


3      Създаден със Закон № 2002‑303 от 4 март 2002 г.


4      Директива 93/42/ЕИО на Съвета от 14 юни 1993 година относно медицинските изделия (ОВ L 169, 1993 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 11, стр. 244).


5      Вж. например ранното решение от 28 март 1979 г., Saunders (175/78, EU:C:1979:88, т. 11).


6      Вж. например решение от 30 юни 2016 г., Admiral Casinos & Entertainment  (C‑464/15, EU:C:2016:500, т. 21).


7      Вж. например решения от 11 септември 2003 г., Anomar и др. (C‑6/01, EU:C:2003:446, т. 39 и цитираната съдебна практика), от 19 юли 2012 г., Garkalns (C‑470/11, EU:C:2012:505, т. 21) и от 11 юни 2015 г., Berlington Hungary и др. (C‑98/14, EU:C:2015:386, т. 24). Курсивът е мой.


8      Вж. например решение от 30 ноември 1995 г., Gebhard (C‑55/94, EU:C:1995:411, т. 37 и цитираната съдебна практика).


9      Вж. например в този смисъл решения от 10 май 1995 г., Alpine Investments (C‑384/93, EU:C:1995:126, т. 23—28), от 15 декември 1995 г., Bosman (C‑415/93, EU:C:1995:463, т. 88—91), от 9 септември 2004 г., Carbonati Apuani (C‑72/03, EU:C:2004:506, т. 22—26) и от 10 февруари 2009 г., Комисия/Италия (C‑110/05, EU:C:2009:66, т. 58).


10      Вж. например решение от 11 юни 2015 г., Berlington Hungary и др. (C‑98/14, EU:C:2015:386, т. 27) или, относно сходна логика в контекста на свободното движение на работници, вж. например решение от 10 октомври 2019 г., Krah (C‑703/17, EU:C:2019:850, т. 42—54).


11      Решение от 24 ноември 1993 г., Keck и Mithouard (C‑267/91 и C‑268/91, EU:C:1993:905).


12      Вж., за критично становище във връзка с работниците, заключението ми по делото Krah (C‑703/17, EU:C:2019:450), а що се отнася до установяването — това по делото Hornbach-Baumarkt (C‑382/16, EU:C:2017:974).


13      Вж. в този смисъл, що се отнася до услугите, определение от 4 юни 2019 г., Pólus Vegas (C‑665/18, непубликувано, EU:C:2019:477, т. 16—24).


14      Решение от 15 ноември 2016 г., Ullens de Schooten (C‑268/15, EU:C:2016:874).


15      Пак там, т. 50—53 (с препратки към различни елементи от съдебната практика, които решението обединява).


16      Вж. за критични мнения за решение Ullens de Schooten и в по-широк смисъл за категорията „изцяло вътрешно положение“ например Dubout, É. Voyage en eaux troubles: vers une épuration des situations“purement” internes. CJUE, gde ch., 15 novembre 2016, Ullens de Schooten, aff. C‑268/15, ECLI:EU:C:2016:874. — Revue des affaires européennes, 4/2016, p. 679 и Iglesias Sánchez, S. Purely Internal Situations and the Limits of EU Law: A Consolidated Case-Law or a Notion to be Abandoned. — European Constitutional Law Review, Vol. 14, 2018, Issue 1, р. 7.


17      Вж. например решение от 20 май 2003 г., Österreichischer Rundfunk и др. (C‑465/00, C‑138/01 и C‑139/01, EU:C:2003:294, т. 41 и цитираната съдебна практика), както и решение от 6 ноември 2003 г., Lindqvist (C‑101/01, EU:C:2003:596, т. 40 и 41).


18      Вж. например в този смисъл решение от 30 януари 2018 г., X и Visser (C‑360/15 и C‑31/16, EU:C:2018:44, т. 98—110).


19      Вж. в този смисъл решение от 13 юни 2019 г., Moro (C‑646/17, EU:C:2019:489, т. 29—37).


20      Решение от 13 юни 2019 г. (C‑646/17, EU:C:2019:489).


21      Директива 2012/13/EС на Европейския парламент и Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство (OВ L 142, 2012 г., стр. 1).


22      Решение от 13 юни 2019 г., Moro (C‑646/17, EU:C:2019:489, т. 29—37).


23      C‑646/17, EU:C:2019:95, т. 29 и 76—81, вкл. бележка под линия 29).


24      Вж. по аналогия решение от 1 април 2008 г., Правителство на Френската общност и Валонско правителство (C‑212/06, EU:C:2008:178, т. 33 и цитираната съдебна практика).


25      Вж. в този смисъл решение от 30 юни 2016 г., Admiral Casinos & Entertainment (C‑464/15, EU:C:2016:500, т. 19—22 и цитираната съдебна практика).


26      В писмените становища и в хода на съдебното заседание се оформи дискусия относно факта, че жалбоподателката не е нито застраховател, нито застраховано лице, тоест реално не е страна по застрахователния договор и следователно не е засегната по никакъв начин от застрахователните услуги. Считам, че този довод не е напълно убедителен, тъй като въпросите, свързани със застраховането, независимо от каква теоретична позиция се тълкуват, винаги засягат по дефиниция повече лица от самия застраховател и самото застраховано лице, например (или по-специално) увреденото или третото ползващо се лице или притежателя на полицата (ако са различни лица) — вж. по аналогия например член 13 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (OВ L 351, 2012 г., стр. 1).


27      Директива 85/374/ЕИО на Съвета от 25 юли 1985 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно отговорността за вреди, причинени от дефект на стока (OВ L 210, 1985 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр. 183).


28      По-горе, т. 35—40.


29      Вж. например решения от 18 юли 2017 г., Erzberger (C‑566/15, EU:C:2017:562, т. 25 и цитираната съдебна практика), от 26 октомври 2017 г., I (C‑195/16, EU:C:2017:815, т. 70) и от 18 юни 2019 г., Австрия/Германия (C‑591/17, EU:C:2019:504, т. 39). Курсивът е мой.


30      Заключение на генерален адвокат Jacobs по съединени дела Phil Collins и др. (C‑92/92 и C‑326/92, EU:C:1993:276, т. 12).


31      Което дори извън специалния контекст на тълкуване на член 18 ДФЕС всъщност не би могло да се поставя под съмнение — вж. например решение от 29 октомври 2015 г., Nagy (C‑583/14, EU:C:2015:737, т. 20).


32      Вж. в този смисъл решение от 14 юли 1994 г., Peralta (C‑379/92, EU:C:1994:296, т. 18).


33      Вж. в този смисъл например решения от 22 юни 1999 г., ED (C‑412/97, EU:C:1999:324, т. 13 и 14) и от 21 юни 2016 г., New Valmar (C‑15/15, EU:C:2016:464, т. 31).


34      Решения от 20 ноември 2014 г., Novo Nordisk Pharma (C‑310/13, EU:C:2014:2385, т. 24 и цитираната съдебна практика) и от 21 юни 2017 г., W и др. (C‑621/15, EU:C:2017:484, т. 21).


35      Решение от 16 февруари 2017 г. (C‑219/15, EU:C:2017:128, т. 56 и т. 59).


36      Регламент (ЕС) 2017/745 на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2017 година за медицинските изделия, за изменение на Директива 2001/83/ЕО, Регламент (ЕО) № 178/2002 и Регламент (ЕО) № 1223/2009 и за отмяна на директиви 90/385/ЕИО и 93/42/ЕИО на Съвета (OВ L 117, 2017 г., стр. 1).


37      Вж. Предложение на Комисията за регламента за медицинските изделия (COM(2012) 0542 окончателен). Вж. също резолюция на Европейския парламент от 14 юни 2012 година относно некачествени гръдни импланти със силиконов гел, произведени от френското предприятие PIP (2012/2621(RSP).


38      Точка 1.4.2. от приложение VII на Регламент № 2017/745 гласи следното: „Обхватът и общото финансово покритие на застраховката за покриване на отговорността съответстват на нивото и географския обхват на дейностите на нотифицирания орган и са съобразени с рисковия профил на изделията, сертифицирани от нотифицирания орган“.


39      Членове 3 и 6 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка (OВ L 263, 2009 г., стр. 11).


40      Вж. в този смисъл например решения от 11 юли 2002 г., Carpenter (C‑60/00, EU:C:2002:434, т. 36), от 10 юли 2014 г., Комисия/Белгия (C‑421/12, EU:C:2014:2064, т. 63 и цитираната съдебна практика) и от 14 юли 2016 г., Promoimpresa и др. (C‑458/14 и C‑67/15, EU:C:2016:558, т. 59—62).


41      Като се започне с обширния обхват на „[в]сяка търговскоправна уредба на държавите членки, която може пряко или непряко, действително или потенциално да възпрепятства търговията в рамките на Общността […]“. Решение от 11 юли 1974 г., Dassonville (8/74, EU:C:1974:82, т. 5).


42      Вж. например в този смисъл решения от 16 декември 2008 г., Gysbrechts и Santurel Inter (C‑205/07, EU:C:2008:730, т. 40—43) и от 21 юни 2016 г., New Valmar (C‑15/15, EU:C:2016:464, т. 36).


43      Вж. например решение от 24 ноември 1982 г., Комисия/Ирландия (249/81, EU:C:1982:402, т. 28 и 29).


44      Например изискването за сертификат за автентичност, издаван от държавата членка износител, още от решение от 11 юли 1974 г., Dassonville (8/74, EU:C:1974:82).


45      Вж. например решение от 14 февруари 2008 г., Dynamic Medien (C‑244/06, EU:C:2008:85, т. 27 и цитираната съдебна практика).


46      Решение от 10 февруари 2009 г., Комисия/Италия (C‑110/05, EU:C:2009:66), което се отнася до забрана да се използват заедно на италианска територия мотоциклет и ремарке; и решение от 4 юни 2009 г. Mickelsson и Roos (C‑142/05, EU:C:2009:336) във връзка с шведско законодателство, с което се ограничава използването на плавателни съдове за индивидуално ползване в Швеция.


47      Решение от 10 февруари 2009 г., Комисия/Италия (C‑110/05, EU:C:2009:66, т. 37 и 56) и решение от 4 юни 2009 г., Mickelsson и Roos (C‑142/05, EU:C:2009:336, т. 24 и 26).


48      Вж. например Barnard, C. Fitting the Remaining Pieces into the Goods and Persons Jigsaw? — European Law Review, Vol. 26, 2001, p. 35; Snell, J. The Notion of Market Access: A Concept or A Slogan? — Common Market Law Review Vol. 47, 2010, p. 437; Ritleng, D. L’accès au marché est-il le critère de l’entrave aux libertés de circulation. — In: Dubout, É., Maitrot de la Motte, A. (dir.). L’unité des libertés de circulation. In varietate concordia, Coll. Droit de l’Union européenne, Bruylant, Brussels, 2013, 159‑183; Nic Shuibhne, N. The Coherence of EU Free Movement Law. Studies in European Law, Oxford University Press, Oxford, 2013, 210—256.


49      Добре известни примери в тази категория са пълната забрана за реклама на алкохолни напитки, решение от 8 март 2001 г., Gourmet International Products (C‑405/98, EU:C:2001:135, т. 21 и 25), или забраната за продажба на контактни лещи извън специализирани магазини за медицински изделия, по-специално по интернет, решение от 2 декември 2010 г., Ker-Optika (C‑108/09, EU:C:2010:725, т. 54 и 55). Вж. също решение от 14 февруари 2008 г., Dynamic Medien (C‑244/06, EU:C:2008:85, т. 31—34).


50      Решение от 24 ноември 1993 г., Keck и Mithouard (C‑267/91 и C‑268/91, EU:C:1993:905).


51      Решение от 24 ноември 1993 г., Keck и Mithouard (C‑267/91 и C‑268/91, EU:C:1993:905, т. 16). Вж. също решения от 15 декември 1993 г., Hünermund и др. (C‑292/92, EU:C:1993:932, т. 21), от 28 септември 2006 г., Ahokainen и Leppik (C‑434/04, EU:C:2006:609, т. 19) и от 14 февруари 2008 г., Dynamic Medien (C‑244/06, EU:C:2008:85, т. 29).


52      Вж. например решения от 7 март 1990 г., Krantz (C‑69/88, EU:C:1990:97, т. 11), от 13 октомври 1993 г., CMC Motorradcenter (C‑93/92, EU:C:1993:838, т. 12) и от 14 юли 1994 г., Peralta (C‑379/92, EU:C:1994:296, т. 24). Но вж. решение от 21 юни 2016 г., New Valmar (C‑15/15, EU:C:2016:464, т. 45 и 46).


53      Например, ако търговец оспори правило в приемащата държава членка, по силата на което вносът на стоки подлежи на задължително застраховане, това би бил много различен случай, който би попаднал директно в обхвата на член 34 ДФЕС.


54      Вж. в този смисъл решение от 16 декември 1981 г., Foglia (244/80, EU:C:1981:302, т. 30), където Съдът приема, че „Съдът […] трябва да прояви особена бдителност, когато в производство между частноправни субекти е сезиран с въпрос, целящ да позволи на националната юрисдикция да реши дали законодателството на друга държава членка е в съответствие с правото [на Съюза]“. Вж. също решение от 21 януари 2003 г., Bacardi-Martini и Cellier des Dauphins (C‑318/00, EU:C:2003:41).


55      По-горе т. 62 от настоящото заключение.


56      Вж. по-специално решение от 16 декември 1992 г., B & Q (C‑169/91, EU:C:1992:519, т. 9 и 10). Вж. по-скорошно решение от 23 февруари 2006 г., A‑Punkt Schmuckhandel  (C‑441/04, EU:C:2006:141, т. 21), където Съдът не приема, че забраната на продажбите по домовете съставлява мярка с равностоен ефект, дори ако е вероятно да ограничи общия обем продажби на съответните стоки във въпросната държава членка и следователно да може да засегне обема на продажбите на същите стоки от други държави членки.


57      Вж. решение от 31 януари 1984 г., Luisi и Carbone (286/82 и 26/83, EU:C:1984:35, т. 16), където Съдът изрично включва лицата, които получават медицинско лечение, в категорията получатели на услуги.


58      Решение от 2 февруари 1989 г., Cowan (186/87, EU:C:1989:47).


59      Пак там, т. 17.


60      Днес сценарии от вида на Cowan биха попаднали по-скоро в обхвата на гражданство на Съюза. Вж. например решение от 26 октомври 2017 г., I (C‑195/16, EU:C:2017:815, т. 69—72). Вж. също моето заключение по това дело (EU:C:2017:374, т. 64—75).


61      Очертана по-горе в т. 50—52 от заключението.


62      Вж. например решения от 24 ноември 1998 г., Bickel и Franz (C‑274/96, EU:C:1998:563, т. 26), от 10 април 2018 г., Pisciotti (C‑191/16, EU:C:2018:222, т. 34), от 13 ноември 2018 г., Raugevicius (C‑247/17, EU:C:2018:898, т. 27) и от 13 юни 2019 г., TopFit и Biffi (C‑22/18, EU:C:2019:497, т. 29). Курсивът е мой.


63      Вж. например в този смисъл решения от 2 октомври 2003 г., Garcia Avello (C‑148/02, EU:C:2003:539), от 19 октомври 2004 г., Zhu и Chen (C‑200/02, EU:C:2004:639) и от 2 март 2010 г., Rottmann (C‑135/08, EU:C:2010:104), където член 18 ДФЕС се прилага дори когато движението се осъществява от друг член на семейството, например родителите, когато гражданите на Съюза са деца.


64      За критично становище вж. например заключението на генерален адвокат Sharpston по делото Ruiz Zambrano (C‑34/09, EU:C:2010:560, т. 77—90).


65      Същото важи и за разпоредбите на член 45 ДФЕС, които „не се прилагат към работници, които никога не са упражнили свободата си на движение в Съюза и не възнамеряват да го правят“. Решение от 18 юли 2017 г., Erzberger (C‑566/15, EU:C:2017:562, т. 28).


66      Вж. например решение от 5 септември 2012 г., Lopes Da Silva Jorge (C‑42/11, EU:C:2012:517, т. 39).


67      Решение от 20 октомври 1993 г., Phil Collins и др. (C‑92/92 и C‑326/92, EU:C:1993:847, т. 24). Оказва се, че в т. 17—28 от това решение Съдът е готов да обоснове приложението на тогавашния член 7 ЕИО с абстрактна хипотеза, изпълнена от някои разпоредби от Договора, съгласно които би могла да се постави на разглеждане закрилата на собствеността върху литературни и художествени произведения, макар да не е хармонизирана от правото на ЕИО.


68      Вж. например решение от 18 март 2014 г. (C‑628/11, EU:C:2014:171, т. 34—62), където Съдът приема по-специално, че „услугите по въздушен превоз, предоставяни между трети страни и държава членка от въздушен превозвач, който притежава оперативен лиценз, издаден от друга държава членка, са уредени във вторичното право“.


69      Обсъдена по-горе, вж. т. 35—41.


70      По-горе, т. 28—49.


71      По-горе, т. 40.


72      Вж. например в този смисъл решение от 1 април 2008 г., Правителство на Френската общност и Валонско правителство (C‑212/06, EU:C:2008:178, т. 49 и 50 и цитираната съдебна практика) във връзка с условията за пребиваване.


73      Решение от 2 февруари 1989 г., Cowan (186/87, EU:C:1989:47).


74      По-горе т. 59—80.


75      По-горе т. 81—90.


76      Естествено, напълно въображаем и опростен, без никакво намерение да засягам въпросите на приложимото право по член 5 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II) (OВ L 199, 2007 г., стр. 40).


77      По-горе т. 54—58.


78      Именно съвременното право постепенно налага териториалната изключителност над средновековния правен партикуларизъм; вж. например Lesaffer, R. European Legal History: A Cultural and Political Perspective. Cambridge University Press, Cambridge, 2009, 168 et 169, 269 et sq. и 277sq. или Romano, S. L’Ordre juridique. Dalloz, 1975, p. 77 sq.


79      Като по този начин допълнително усложнява и прави (не)предсказуем един режим, който от гледна точка на потребителя във връзка с приложимото право и компетентния съд не е така последователен или ясен, както изглежда; за скорошен преглед вж. например Risso, G. Product liability and protection of EU consumers: is it time for a serious reassessment? — Journal of Private International Law, Vol. 15, 2019, Issue 1, p. 210.


80      Или поне не са представени на вниманието на Съда, тъй като запитващата юрисдикция не споменава нищо по този въпрос, а германското правителство не представи становище по настоящото дело.


81      Решение от 16 февруари 2017 г., Schmitt (C‑219/15, EU:C:2017:128).


82      Вж. в този смисъл решение от 13 февруари 1969 г., Walt Wilhelm и др. (14/68, EU:C:1969:4, т. 13), от 14 юли 1981 г., Oebel (C‑155/80, ECLI:EU:C:1981:177, т. 9) и от 14 юли 1994 г., Peralta (C‑379/92, ECLI:EU:C:1994:296, т. 48 и 52).


83      Вж. по аналогия решение от 18 юли 2017 г., Erzberger (C‑566/15, EU:C:2017:562, т. 36 и 40), отнасящо се до ограничаване до територията на Германия на германското законодателство, уреждащо активното и пасивното избирателно право във връзка с представителите на работниците в дружествен надзорен орган.