РЕШЕНИЕ НА СЪДА (голям състав)

15 ноември 2022 година(*)

„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси — Компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност — Развод — Регламент (ЕО) № 2201/2003 — Член 2, точка 4 и член 21 — Понятие за решение — Признаване в държава членка на прекратяване на брака, договорено между съпрузите и произнесено от длъжностно лице по гражданското състояние на друга държава членка — Критерий, позволяващ да се определи наличието на „решение“

По дело C‑646/20

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) с акт от 28 октомври 2020 г., постъпил в Съда на 1 декември 2020 г., в рамките на производство по дело

Senatsverwaltung für Inneres und Sport, Standesamtsaufsicht,

срещу

TB,

при участието на:

Standesamt Mitte von Berlin,

RD,

СЪДЪТ (голям състав),

състоящ се от: K. Lenaerts, председател, L. Bay Larsen, заместник-председател, Aл. Арабаджиев, A. Prechal, E. Regan, M. Safjan (докладчик) и M. L. Arastey Sahún, председатели на състави, M. Ilešič, J.‑C. Bonichot, S. Rodin, I. Jarukaitis, A. Kumin, M. Gavalec, Z. Csehi и O. Spineanu-Matei, съдии,

генерален адвокат: A. M. Collins,

секретар: M. Krausenböck, администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 8 февруари 2022 г.,

като има предвид становищата, представени:

–        за германското правителство, от J. Möller, M. Hellmann и U. Kühne, в качеството на представители,

–        за естонското правителство, от N. Grünberg, в качеството на представител,

–        за френското правителство, от A. Daniel и A.‑L. Desjonquères, в качеството на представители,

–        за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от G. Natale, avvocato dello Stato,

–        за полското правителство, от B. Majczyna и S. Żyrek, в качеството на представители,

–        за Европейската комисия, от H. Leupold, M. Wilderspin и W. Wils, в качеството на представители,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 5 май 2022 г.,

постанови настоящото

Решение

1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 (ОВ L 338, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183 и поправка в ОВ L 99, 2016 г., стр. 34, наричан по-нататък „Регламент Брюксел IIа“).

2        Запитването е отправено в рамките на спор между Senatsverwaltung für Inneres und Sport, Standesamtsaufsicht (Министерство на вътрешните работи и спорта, надзор върху службите по гражданското състояние, Берлин, Германия, наричан по-нататък „надзорният орган по гражданско състояние“) и TB по повод отказа на този орган да разреши вписването в германския брачен регистър на развода на TB и RD, извършен в извънсъдебно производство в Италия, при липсата на предварително признаване на този развод от компетентния германски съдебен орган.

 Правна уредба

 Правото на Съюза

 Брюкселската конвенция

3        Член 25 от Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г. стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с последващите конвенции за присъединяването към нея на новите държави членки (наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“), гласи:

„По смисъла на настоящата конвенция „съдебно решение“ означава всяко решение, постановено от съд или правораздавателен орган на договаряща държава, независимо от названието на решението, включително декрет, разпореждане, решение или изпълнителен лист, както и определянето на разноските от длъжностно лице на съда“.

 Регламент „Брюксел IIа“

4        Съображения 1, 2, 8, 21 и 22 от Регламент „Брюксел IIа“ са гласели:

„(1)      Европейск[ият Съюз] си поставя за цел създаването на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, в която свободното движение на хора се гарантира. За тази цел [Съюзът] трябва да приеме, между другото, мерки в областта на съдебното сътрудничество по граждански дела, които са необходими за правилното функциониране на вътрешния пазар.

(2)      Европейският съвет от Тампере одобри принципа на взаимното признаване на съдебните решения като крайъгълен камък за създаването на действително пространство на правосъдие […].

[…]

(8)      По отношение на решенията за развод, законната раздяла на съпрузите или [унищожаването] на брака […] настоящият регламент се отнася само до разтрогването на [брачните] връзки и не трябва да се занимава с въпросите за основанията за развода, имуществените последици на брака или други допълнителни въпроси.

[…]

(21)      Признаването и изпълнението на решения, постановени в държава членка, се основава на принципа на взаимно доверие и основанията за непризнаване се ограничават до необходимия минимум.

(22)      Автентичните [актове] и споразуменията между страните[, които са изпълняеми в] държава членка, трябва да се приемат като равностойни на „решения“ за целта на прилагането правилата за признаване и изпълнение.

[…]“.

5        Член 1 от този регламент е имал следното съдържание:

„1.      Настоящият регламент се прилага, независимо от характера на съда или правораздавателния орган, по граждански дела, отнасящи се до:

а)      развод, законна раздяла или обявяването на нищожността на брака;

б)      определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителска отговорност.

[…]

3.      Настоящият регламент не се прилага за:

[…]

д)      задълженията за издръжка;

[…]“.

6        Член 2 от посочения регламент е гласял:

„За целите на настоящия регламент:

1)      терминът „съд“ обхваща всеки орган в държавите членки, който разполага с компетентност по делата, които попадат в обхвата на настоящия регламент по смисъла на член 1;

[…]

3)      терминът „държава членка“ означава всички държави членки с изключение на Дания;

4)      терминът „решение“ означава решение за развод, законна раздяла или [унищожаване на брака], както и решение, което е свързано с родителската отговорност, което е постановено от съда на държава членка, както и да може да се нарече решението, включително постановление, заповед или присъда;

[…]“.

7        Глава III от Регламент „Брюксел IIa“ е озаглавена „Признаване и изпълнение“ и включва раздел 1, озаглавен „Признаване“, в който са се намирали членове 21—27 от този регламент.

8        Член 21 от този регламент е предвиждал:

„1.      Решение, постановено в една държава членка, се признава в друга държава членка без изискване за специални процесуални действия.

2.      В частност, и без да се засяга прилагането на параграф 3, не се изискват специални процесуални действия за актуализиране на регистрите за гражданско състояние в държава членка на основание на решение за развод, законна раздяла или унищожаване на брак, постановено в друга държава членка и неподлежащо на обжалване в по-горен съд, съгласно законодателството на тази държава членка.

[…]“.

9        Съгласно член 22 от същия регламент, озаглавен „Основания за непризнаване на решения, които са постановени по искове за развод, законна раздяла на съпрузи или унищожаване на брак“:

„Решение по иск за развод, законна раздяла на съпрузи или унищожаване на брак не се признава:

a)      ако това признаване е в очевидно противоречие с обществената политика в държавата членка, където се иска;

[…]“.

10      Член 25 от Регламент Брюксел II а е имал следното съдържание:

„Не може да бъде отказано признаване на решение по дело за развод, законна раздяла на съпрузи или унищожаване на брак, на основание че законодателството в държавата членка, където се иска признаване, не допуска развод, законна раздяла или унищожаване на брака на същите основания“.

11      В раздел 3 от глава III, озаглавен „Общи разпоредби по раздели 1 и 2“, се намира по-специално член 39 от Регламент „Брюксел IIa“, който е гласял:

„Компетентният съд или друг орган в държавата членка, където е постановено решението, издава, по искане на всяка заинтересована страна, удостоверение чрез стандартния формуляр, поместен в приложение I (решения по брачни дела) или приложение II (решения по дела за родителска отговорност)“.

12      Раздел 5 от посочената глава III, озаглавен „Публични актове и споразумения“, съдържа единствено член 46 от този регламент, който е имал следното съдържание:

„Актовете, които са официално изготвени или регистрирани като публични и са изпълняеми в една от държавите членки, както и споразуменията между страните, които са изпълняеми в една от държавите членки, както и споразуменията между страните, които са изпълняеми в държавата членка, в която са сключени, се признават и се изпълняват при същите условия като решенията“.

 Регламент „Брюксел IIб“

13      Съгласно член 104, параграф 1 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 година относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца (ОВ L 178, 2019 г., стр. 1, наричан по-нататък „Регламент Брюксел IIб“), който преработва Регламент „Брюксел IIa“, той отменя последния, считано от 1 август 2022 г. При все това съгласно член 100, параграф 2 от Регламент „Брюксел IIб“ Регламент „Брюксел IIa“ продължава да се прилага за съдебни решения, постановени при образувани съдебни производства, към автентични актове, изготвени официално или вписани, и към споразумения, придобили изпълнителна сила в държавата членка, в която са били сключени преди 1 август 2022 г. Предвид датите на фактите по спора в главното производство той се урежда от Регламент „Брюксел IIa“.

14      Съображение 14 от Регламент „Брюксел IIб“ гласи:

„Съгласно практиката на Съда на ЕС понятието „съд“ следва да се тълкува широко, така че да обхваща и административни органи или други органи като нотариуси, които упражняват компетентност по някои брачни въпроси или въпроси, свързани с родителската отговорност. Всяко споразумение, одобрено от съда в резултат на разглеждане по същество в съответствие с националното право и процедура, следва да бъде признато или изпълнявано като „решение“. Други споразумения, които придобиват обвързващи правни последици в държавата членка по произход след формалната намеса на публичен орган или друг орган, за който Комисията е уведомена от държава членка за тази цел, следва да могат да пораждат последици в други държави членки в съответствие с конкретните разпоредби относно автентичните актове и споразумения в настоящия регламент. Настоящият регламент не следва да позволява свободно движение на изцяло частни споразумения. Въпреки това следва да се допуска движението на споразумения, които не са нито решения, нито автентични актове, но са били вписани от публичен орган, който е компетентен да го направи. Такива публични органи могат да включват нотариуси, вписващи споразумения, дори ако те упражняват свободна професия“.

15      Член 30 от този регламент предвижда:

„1.      Решение, постановено в една държава членка, се признава в останалите държави членки, без да се изисква каквато и да е специална процедура.

2.      В частност, и без да се засяга прилагането на параграф 3, не се изисква никаква специална процедура, за да се актуализират регистрите за гражданско състояние в държава членка въз основа на решение за развод, законна раздяла или обявяване на недействителността на брака[,] постановено в друга държава членка и неподлежащо на обжалване пред по-висшестоящ съд съгласно правото на тази държава членка.

[…]“.

16      Член 65 от посочения регламент гласи:

„1.      Автентичните актове и споразуменията относно законна раздяла и развод, които имат задължителна правна сила в държавата членка по произход, се признават в останалите държави членки, без да се изисква специална процедура. Раздел 1 от настоящата глава се прилага съответно, освен ако в настоящия раздел не е предвидено друго.

2.      Автентичните актове и споразуменията по въпроси, свързани с родителската отговорност, които имат задължителна правна сила и са изпълняеми в държавата членка на произход, се признават и изпълняват в други държави членки, без да се изисква декларация за изпълняемост. Раздели 1 и 3 от настоящата глава се прилагат съответно, освен ако в настоящия раздел не е предвидено друго“.

 Германското право

17      Член 97, параграф 1, второ изречение от Gesetz über das Verfahren in Familiensachen und in den Angelegenheiten der freiwilligen Gerichtsbarkeit (Закон за производството по семейни дела и за охранителните производства) от 17 декември 2008 г. (BGBl. 2008 I, стр. 2586) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „FamFG“), гласи, че „[р]азпоредбите, съдържащи се в актовете на Европейския съюз, не се засягат“ от тези във FamFG.

18      Член 107 от FamFG е озаглавен „Признаване на чуждестранни решения по брачни дела“ и параграф 1 от него гласи:

„Решенията, постановени в чужбина, с които бракът се унищожава или се прекратява, се признават само ако областната администрация е установила, че са изпълнени изискванията за признаване. Признаването не зависи от констатацията на областната администрация, ако е налице произнасяне от съд или орган на държава, чиито граждани са били и двамата съпрузи към момента на постановяване на решението“.

19      Член 3 от Personenstandsgesetz (Закон за гражданското състояние) от 19 февруари 2007 г. (BGBl. 2007 I, стр. 122) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „PStG“), е озаглавен „Регистър на гражданското състояние“. Параграф 1 от този член има следното съдържание:

„В своята област на компетентност службата по гражданско състояние води:

1)      брачен регистър (член 15),

[…]“.

20      Член 5 от PStG, озаглавен „Актуализиране на регистъра на гражданското състояние“, предвижда в параграф 1:

„Вписванията в регистъра се извършват и поправят в съответствие с разпоредбите на настоящия закон (актуализиран)“.

21      Член 16 от PStG, озаглавен „Актуализиране“, предвижда в параграф 1:

„При вписвания относно брак се отбелязват и последващите актове относно:

[…]

3)      унищожаване на брака или развод,

[…]“.

 Италианското право

22      Decreto-legge no 132 Misure urgenti di degiurisdizionalizzazione ed altri interventi per la definizione dell’arretrato in materia di processo civile (Законодателен декрет № 132 относно спешни мерки за извънсъдебно решаване на спорове и други мерки за намаляване на просрочията в гражданските производства) от 12 септември 2014 г. (GURI бр. 212 от 12 септември 2014 г.), преобразуван в закон, с някои изменения със Закон № 162 от 10 ноември 2014 г. (GURI бр. 261 от 10 ноември 2014 г.) (наричан по-нататък „Законодателен декрет № 132/2014“) гласи в първите два параграфа на член 12, озаглавен „Споразумение за законна раздяла, искане за прекратяване на брака или за прекратяване на гражданските последици от него и за изменение на условията за раздяла или развод пред длъжностното лице по гражданското състояние“, че съпрузите, евентуално представлявани от адвокат, могат по-конкретно да сключат пред компетентното лице по гражданското състояние споразумение за прекратяване на брака или за прекратяване на гражданските последици от него, при условие че тези съпрузи нямат непълнолетни деца или пълнолетни деца, които не са дееспособни, имат тежки увреждания или са финансово зависими.

23      Освен това член 12, параграф 3 от Законодателен декрет № 132/2014 предвижда, че длъжностното лице по гражданско състояние получава от всяка от страните лично декларация, че желае раздяла или прекратяване на гражданските последици от брака или да прекрати брака в съответствие с договорените между съпрузите условия, че споразумението не може да се отнася до прехвърляне на имущество, че документът, съдържащ споразумението, се изготвя и подписва незабавно след получаването на декларациите на съпрузите, че посоченото споразумение замества съдебните актове относно условията за раздяла или за прекратяване на гражданските последици от брака, и че след получаване на декларациите на съпрузите длъжностното лице ги поканва да се явят пред него в срок от 30 дни от получаването на декларациите, за да потвърдят съгласието си, като неявяването се счита за непотвърждаване на съгласието.

24      В циркулярно писмо на Ministero della Giustizia (Министерство на правосъдието, Италия) от 22 май 2018 г. относно Законодателен декрет № 132/2014 длъжностното лице по гражданско състояние е посочено като компетентния орган в Италия да издаде удостоверението по член 39 от Регламент „Брюксел IIa“.

 Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

25      На 20 септември 2013 г. TB, с двойно германско и италианско гражданство, сключва брак с RD, италиански гражданин, пред Standesamt Mitte von Berlin (Служба по гражданско състояние на Берлин-Център, Германия). Този брак е вписан в брачния регистър в Берлин.

26      На 30 март 2017 г. TB и RD се представят за първи път пред длъжностното лице по гражданското състояние в Парма (Италия) за започване на извънсъдебно производство за развод на основание член 12 от Законодателен декрет № 132/2014. На 11 май 2017 г. те се явяват втори път пред този служител, за да потвърдят своите декларации. При трето явяване, на 15 февруари 2018 г., позовавайки се на декларациите си от 30 март 2017 г., TB и RD заявяват, че искат прекратяване на брака си, като уточняват също, че по отношение на това обстоятелство няма висящо производство. След като на 26 април 2018 г. тези декларации са потвърдени още веднъж пред посочения служител, на 2 юли 2018 г. последният издава на TB удостоверението по член 39 от Регламент „Брюксел IIa“, с което се потвърждава разводът му с RD, считано от 15 февруари 2018 г.

27      TB иска от службата по гражданско състояние на Берлин-център да впише развода в брачния регистър на Берлин в съответствие с разпоредбите на PStG. С въпроса дали обаче това вписване не изисква предварително признаване по силата на член 107 от FamFG, тази служба сезира, посредством надзорния орган по гражданското състояние, компетентния по този въпрос Amtsgericht (Районен съд, Германия).

28      С определение от 1 юли 2019 г. тази юрисдикция приема, че вписването на извънсъдебния развод на TB и на RD в брачния регистър е възможно едва след признаването му по силата на член 107, параграф 1, първо изречение от FamFG от компетентния съдебен орган на провинцията, в случая Senatsverwaltung für Justiz, Verbraucherschutz und Antidiskriminerung (Министерство на правосъдието, защитата на потребителите и борбата с дискриминацията, Берлин, Германия) (наричано по-нататък „берлинското министерство на правосъдието“).

29      При все това искането за признаване, подадено от TB до берлинското министерство на правосъдието, е отхвърлено от последното с мотива, че не става въпрос за решение, което се нуждае от признаване. Жалбата на TB срещу отхвърлянето на това искане е все още висяща пред Kammergericht Berlin (Висш областен съд Берлин, Германия).

30      Освен това TB подава жалба срещу определението от 1 юли 2019 г., която Kammergericht Berlin (Висш областен съд Берлин, Германия) уважава. Така последният забранява на службата по гражданско състояние на Берлин-център да поставя вписването на извършения в Италия развод на TB и RD в брачния регистър в зависимост от предварително признаване от страна на берлинското министерство на правосъдието.

31      Надзорният орган по гражданското състояние сезира Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия), запитващата юрисдикция, с жалба срещу това решение с цел да се потвърди определението от 1 юли 2019 г.

32      Запитващата юрисдикция се пита дали с оглед на понятието „решение“, посочено в член 21 от Регламент „Брюксел IIa“ във връзка с член 2, точка 4 от този регламент, предвидените в посочения регламент правила в областта на признаването на решения за развод се прилагат в случай на развод, произтичащ от сключено между съпрузите споразумение и обявен от длъжностно лице по гражданско състояние на държава членка в съответствие с нейното законодателство. При утвърдителен отговор и предвид факта, че съгласно член 97, параграф 1, второ изречение от FamFG тези правила не се засягат от германското законодателство, в Германия не би била необходима никаква процедура за признаване. Ето защо следвало да се определи дали понятието „решение“ по смисъла на тези разпоредби от Регламент „Брюксел IIa“ трябва да се тълкува в смисъл, че се отнася само до актовете, издадени от юрисдикция или от орган, упражняващ властнически правомощия, и които имат конститутивно действие, или обхваща и частните правни актове, произтичащи от самостоятелната воля на страните, приети без такова участие с конститутивно действие на държавен орган, както било видно от процедурата, предвидена в Италия в член 12 от Законодателен декрет № 132/2014.

33      Запитващата юрисдикция счита, че нито текстът на посочените разпоредби, нито изводите, които произтичат от решение от 20 декември 2017 г., Sahyouni (C‑372/16, EU:C:2017:988), позволяват да се реши ясно този въпрос, макар част от германската доктрина да възприема широко тълкуване на този текст, което позволявало да се приеме, че предвидените в Регламент „Брюксел IIa“ правила в областта на признаването на решения за развод се прилагат към разводите, постановени в извънсъдебно производство, като предвидения в разглежданата в главното производство италианска правна уредба.

34      Докато същата част от доктрината поддържа, че подобно тълкуване е обосновано с оглед на целта на Регламент „Брюксел IIa“, която се състои в осигуряване на лесното признаване в областта на брачните дела в Съюза, запитващата юрисдикция клони към обратното тълкуване. Според тази юрисдикция Регламент „Брюксел IIa“ се основава на предпоставката, че само решение за развод, постановено от държавен орган и което има конститутивно действие на права, може да гарантира защитата на „по-слабия“ съпруг срещу неблагоприятните последици от развода, тъй като само по този начин подобен орган ще може да възпрепятства развода, упражнявайки правомощието си за контрол. Това обаче не можело да се постигне, когато правното основание за прекратяването на брака произтича от независимата воля на съпрузите, изразена в частноправен акт, и когато участието на държавния орган е сведено до функции по предупреждаване, изясняване, доказване или консултиране, без същият да упражнява контрол по същество.

35      Запитващата юрисдикция добавя, че подобен подход се подкрепя, от една страна, от факта, че при приемането на Регламент „Брюксел IIa“ в действащото към момента право на държавите членки не е съществувало никакво извънсъдебно производство за развод, поради което законодателят на Съюза не е могъл да вземе предвид тази хипотеза. От друга страна, от разпоредбите на Регламент „Брюксел IIб“, който отменя и заменя Регламент „Брюксел IIa“, считано от 1 август 2022 г., следвало, че междувременно законодателят на Съюза е предвидил правила относно разводите, като предвидения в разглежданата в главното производство италианска правна уредба, какъвто не бил случаят при действието на Регламент „Брюксел IIa“.

36      В случай че Съдът приеме, че в случая на разводи като предвидения в разглежданата в главното производство италианска правна уредба липсва „решение“ по смисъла на член 21 от Регламент „Брюксел IIa“ във връзка с член 2, точка 4 от този регламент, запитващата юрисдикция иска да се установи дали въпреки това признаването на такъв развод е възможно на основание член 46 от посочения регламент. Запитващата юрисдикция е склонна да изключи такава възможност, тъй като за разлика от съответната разпоредба в Регламент „Брюксел IIб“, тази разпоредба споменава единствено публичните актове и споразуменията между страните, които са „изпълняеми“, което не се отнасяло до делата за развод, а единствено до делата за родителска отговорност.

37      Запитващата юрисдикция обаче отбелязва, че според част от германската доктрина член 46 от Регламент „Брюксел IIa“ се прилага в случаите на разводи като предвидения в разглежданата в главното производство италианска правна уредба.

38      При тези условия Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Прекратяването на брака на основание член 12 от [Законодателен декрет № 132/2014] представлява ли решение за развод по смисъла на Регламент „Брюксел IIa“?

2)      При отрицателен отговор на първия въпрос: трябва ли прекратяването на брака на основание член 12 от [Законодателен декрет № 132/2014] да се третира съобразно разпоредбата на член 46 от Регламент „Брюксел IIa“ относно публични актове и споразумения?“.

 По преюдициалните въпроси

 По първия въпрос

39      С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, точка 4 от Регламент „Брюксел IIa“ трябва да се тълкува, по-специално за целите на прилагането на член 21, параграф 1 от този регламент, в смисъл, че акт за развод, изготвен от длъжностно лице по гражданско състояние на държава членка, съдържащ сключено от съпрузите споразумение за развод, потвърдено от същото длъжностно лице в съответствие с предвидените в правната уредба на тази държава членка условия, представлява „решение“ по смисъла на член 2, точка 4.

40      В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда както от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза, така и от принципа за равенство следва, че разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка с оглед на определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Европейския съюз, което трябва да се даде, като се има предвид не само текстът ѝ, но и нейният контекст и целите на правната уредба, от която тя е част (решение от 31 март 2022 г., Bundesamt für Fremdenwesen und Asyl и др. (Настаняване на търсещо убежище лице в психиатрична болница), C‑231/21, EU:C:2022:237, т. 42 и цитираната съдебна практика).

41      Като се има предвид, че нито една разпоредба от Регламент „Брюксел IIa“, и по-специално член 2, точка 4 от него, не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки за определяне на смисъла и обхвата на термина „решение“, посочен по-специално както в тази разпоредба, така и в член 21 от този регламент, следва да се приеме, че това понятие трябва да получи самостоятелно и еднакво тълкуване в правото на Съюза в съответствие с методологията, припомнена в предходната точка.

42      В това отношение следва да се припомни, че както от разпоредбите на член 67, параграфи 1 и 4 във връзка с член 81, параграфи 1 и 2 ДФЕС, така и от предходните разпоредби на член 61, буква в) и на член 65, буква а) ЕО следва, че за да бъде пространство на свобода, сигурност и правосъдие, Съюзът развива съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение, като осигурява между другото, по-специално когато това е необходимо за правилното функциониране на вътрешния пазар, взаимно признаване между държавите членки на съдебните и извънсъдебните решения.

43      В този контекст както принципът на взаимно доверие между държавите членки, така и принципът на взаимно признаване на решенията, който от своя страна се основава на взаимното доверие между последните, имат основно значение в правото на Съюза, тъй като позволяват създаването и поддържането на пространство без вътрешни граници (решение от 9 март 2017 г., Pula Parking, C‑551/15, EU:C:2017:193, т. 51 и цитираната съдебна практика).

44      Именно в този контекст Регламент „Брюксел IIa“ цели, видно от съображения 1, 2 и 21 от него, да улесни, наред с другото, въз основа на принципа на взаимно доверие като крайъгълен камък за създаването на действително пространство на правосъдие, признаването на съдебните решения, постановени в държавите членки в областта на развода, като се сведат до необходимия минимум основанията за непризнаване на такива решения (вж. в този смисъл решение от 16 януари 2019 г., Liberato, C‑386/17, EU:C:2019:24, т. 41 и 46 и цитираната съдебна практика).

45      Така член 21, параграфи 1 и 2 от Регламент „Брюксел IIa“ във връзка с член 1, параграф 1, буква а) и член 25 от този регламент предвижда по-специално, че освен ако едно от основанията за непризнаване, посочени изчерпателно в член 22 от същия регламент, във връзка със съображение 21 от него, не може да бъде установено, съдебните решения, постановени в държава членка по дела за развод, трябва да се признават в другите държави членки, без изискване за специални процесуални действия, като се уточнява, от една страна, че за целите на актуализиране на регистрите за гражданско състояние в държавата членка, където се иска признаване, решението не трябва до подлежи на обжалване пред по-горен съд съгласно законодателството на държавата членка, в която същото е постановено, и от друга страна, че признаването на решение не може да бъде отказано по-конкретно на основание че законодателството в държавата членка, където се иска признаване, не допуска развод на същите основания.

46      Що се отнася до понятието „решение“ по смисъла на член 2, точка 4 от Регламент „Брюксел IIa“, следва да се отбележи, че в областта на развода то обхваща всяко „решение за развод […], постановено от съда на държава членка, както и да може да се нарече решението, включително постановление, заповед или присъда“. От своя страна понятието „съд“ е дефинирано в точка 1 от този член като всеки „орган в държавите членки, който разполага с компетентност по делата, които попадат в обхвата на настоящия регламент по смисъла на член 1“. Освен това следва да се уточни, че съгласно член 2, точка 3 от Регламент „Брюксел IIa“ терминът „държава членка“ обхваща всички държави — членки на Съюза, с изключение на Кралство Дания.

47      Ето защо от член 1, параграф 1, буква а) във връзка с член 2, точки 1, 3 и 4 от Регламент „Брюксел IIa“ следва, че понятието за решение по дела за развод се отнася до всяко решение за развод, независимо от наименованието му, което е постановено от компетентен орган на държава членка, с изключение на органите на Кралство Дания.

48      От това определение, дадено в самия Регламент „Брюксел IIa“, следва, както по същество посочва генералният адвокат в точки 34 и 36 от заключението си, че този регламент може да обхваща решенията за развод, постановени в резултат както на съдебно, така и на извънсъдебно производство, стига правото на държавите членки да предоставя и на извънсъдебните органи правомощия в областта на развода.

49      От това следва, че всяко решение, постановено от такива извънсъдебни органи, компетентни по дела за развод в дадена държава членка, с изключение на Кралство Дания, трябва по силата на член 21 от Регламент „Брюксел IIa“ да бъде автоматично признато в другите държави членки, с изключение на Кралство Дания, без да се засяга, от една страна, прилагането на член 22 от този регламент по отношение на основанията за непризнаване и от друга страна, обстоятелството, че за целите на актуализирането на регистрите за гражданско състояние в държавата членка, в която се иска признаването, решението не трябва да подлежи на обжалване пред по-горен съд.

50      Следва да се уточни, че това тълкуване на понятието „решение“ не може да бъде оборено от факта, че към момента на изготвянето и приемането на Регламент „Брюксел IIa“ все още в законодателство на нито една държава членка не е била предвидена възможността за развод по извънсъдебен ред. Всъщност посоченото тълкуване произтича пряко от широките и отворени определения на понятията „съд“ и „решение“, посочени съответно в член 2, точки 1 и 4 от този регламент.

51      Освен това същото тълкуване се потвърждава от преследваната с Регламент „Брюксел IIa“ цел, която, видно от точки 42—44 от настоящото решение, наред с другото е да улесни признаването на съдебните решения, постановени в държавите членки в областта по-специално на развода, въз основа на принципа на взаимно доверие, който е в основата на създаването на действително пространство на правосъдие на равнището на Съюза.

52      Както следва от обстоятелствата, изложени от запитващата юрисдикция в преюдициалното ѝ запитване и припомнени в точки 32—34 от настоящото решение, тази юрисдикция при все това иска да се установи и каква е степента на контрол, който трябва да упражни компетентният орган в областта на развода, за да може изготвеният от него акт за развод, по-специално в рамките на развод по взаимно съгласие, да се квалифицира като „решение“ по смисъла на член 2, точка 4 от Регламент „Брюксел IIa“ за целите на прилагането на член 21, параграф 1 от този регламент.

53      В този смисъл от практиката на Съда следва, че Регламент „Брюксел IIа“ се отнася само до разводите, постановени от съд или от друг държавен орган или под техен контрол, което изключва частноправните разводи, като развод в резултат от едностранното изявление на единия от съпрузите пред духовен съд (вж. в този смисъл решение от 20 декември 2017 г., Sahyouni, C‑372/16, EU:C:2017:988, т. 39—43, 48 и т. 49).

54      От тази съдебна практика може да се заключи, че всеки държавен орган, който приема „решение“ по смисъла на член 2, точка 4 от Регламент „Брюксел IIa“, трябва да запази контрола върху постановяването на развод, което при разводите по взаимно съгласие означава, че той извършва преценка на условията за развод с оглед на националното право, както и на действителността и валидността на съгласието на съпрузите да се разведат.

55      Изискването за преценка по смисъла на предходната точка като характерен елемент на понятието за решение може да се изведе и от решение от 2 юни 1994 г., Solo Kleinmotoren (C‑414/92, EU:C:1994:221). В точки 15—17 от това решение Съдът приема, що се отнася до член 25 от Брюкселската конвенция — чийто текст е почти идентичен с текста на член 2, точка 4 от Регламент „Брюксел IIa“ с единственото съществено изключение, че в тази разпоредба от конвенцията се визират само съдебните решения — че понятието „решение“ предполага съдът да се произнася „по въпросите между страните при упражняване на собствените си правомощия“.

56      Вярно е, както припомня полското правителство в съдебното заседание, че в посоченото решение Съдът приема, че сделка, сключена пред юрисдикция на държава членка и с която се слага край на спора, не може да представлява „решение“ по смисъла на член 25 от Брюкселската конвенция. От това обаче по аналогия не може да се направи извод, че квалификацията „решение“ по смисъла на член 2, точка 4 от Регламент „Брюксел IIa“ трябва да се изключва систематично, когато извънсъдебен орган е оправомощен да постановява развод въз основа на сключено от съпрузите споразумение след преценка на условията, предвидени в действащите национални разпоредби.

57      Всъщност, както по същество посочва генералният адвокат в точка 50 от заключението си, в решение от 2 юни 1994 г., Solo Kleinmotoren (C‑414/92, EU:C:1994:221) Съдът основава решението си на обстоятелството, че съответните сделки имат основно договорен характер, като по този начин съответната юрисдикция само взема под внимание тази сделка, без да извършва каквото и да било разглеждане на съдържанието на същата от гледна точка на действащите законови разпоредби.

58      Впрочем Регламент „Брюксел IIб“, който преработва Регламент „Брюксел IIa“, предвижда в съображение 14, че „[в]сяко споразумение, одобрено от съда в резултат на разглеждане по същество в съответствие с националното право и процедура, следва да бъде признато или изпълнявано като „решение“. В него се добавя, че „[д]руги споразумения, които придобиват обвързващи правни последици в държавата членка по произход след формалната намеса на публичен орган или друг орган, за който Комисията е уведомена от държава членка за тази цел, следва да могат да пораждат последици в други държави членки в съответствие с конкретните разпоредби относно автентичните актове и споразумения в настоящия регламент. Настоящият регламент не следва да позволява свободно движение на изцяло частни споразумения. Въпреки това следва да се допуска движението на споразумения, които не са нито решения, нито автентични актове, но са били вписани от публичен орган, който е компетентен да го направи. Такива публични органи могат да включват нотариуси, вписващи споразумения, дори ако те упражняват свободна професия“.

59      В този смисъл с оглед на приемствеността законодателят на Съюза е изяснил факта, че споразуменията за развод, одобрени от съдебен или извънсъдебен орган след разглеждане по същество, проведено в съответствие с националните законодателства и процедури, представляват „решения“ по смисъла на член 2, точка 4 от Регламент „Брюксел IIa“ и на разпоредбите на Регламент „Брюксел IIб“, които заместват тази разпоредба, и че именно тази преценка по същество разграничава тези решения от автентичните актове и споразуменията по смисъла на тези регламенти.

60      Следователно, когато след преценка по същество компетентният извънсъдебен орган одобрява споразумение за развод, същото се признава за „решение“ в съответствие с член 21 от Регламент „Брюксел IIa“ и член 30 от Регламент „Брюксел IIб“, докато други споразумения за развод, които имат обвързващо правно действие в държавата членка по произход, се признават, според случая, за автентични актове или споразумения в съответствие с член 46 от Регламент „Брюксел IIa“ и член 65 от Регламент „Брюксел IIб“.

61      В този контекст следва да се отбележи, че както правилно посочва Комисията в съдебното заседание, от генезиса на съображение 14 и на член 65 от Регламент „Брюксел IIб“ следва, че с приемането на този регламент законодателят на Съюза е имал за цел не да внася новости и да въвежда нови правила, а единствено да „изясни“ от една страна, обхвата на вече установеното в член 46 от Регламент „Брюксел IIa“ правило и от друга страна, критерия, позволяващ да се направи разграничение между понятието „решение“ от понятията „автентичен акт“ и „споразумение между страните“, тоест критерия, свързан с преценката по същество.

62      С оглед на всички тези съображения следва да се определи дали в случая акт за развод, изготвен от длъжностно лице по гражданско състояние на държава членка, съдържащ сключено между съпрузите споразумение за развод, потвърдено от тях пред това длъжностно лице в съответствие с предвидените в националната правна уредба на тази държава членка условия, представлява „решение“ по смисъла на член 2, точка 4 от Регламент „Брюксел IIa“ за целите на прилагането на член 21, параграф 1 от този регламент.

63      В това отношение от преписката, с която разполага Съдът, е видно, че в Италия длъжностното лице по гражданско състояние е законно създаден орган, който по силата на правото на тази държава членка е компетентен да постанови развод по правнообвързващ начин, като удостовери в писмена форма съставеното от съпрузите споразумение за развод след извършване на преценка по смисъла на точка 54 от настоящото решение.

64      Всъщност по силата на член 12 от Законодателен декрет № 132/2014 длъжностното лице по гражданско състояние трябва, лично и два пъти в разстояние поне от 30 дни, да приеме декларацията на всеки от съпрузите, което означава, че това лице се уверява във валидния, свободен и информиран характер на тяхното съгласие за развод.

65      Освен това съгласно тази разпоредба това длъжностно лице извършва преглед на съдържанието на споразумението за развод с оглед на действащите законови разпоредби, като по този начин се уверява, че това споразумение се отнася единствено до прекратяването на брака или до прекратяването на гражданскоправните последици на същия, а не до каквото и да е прехвърляне на имущество и че съпрузите нямат непълнолетни деца или пълнолетни деца, които не са дееспособни, имат тежки увреждания или са финансово зависими, поради което споразумението не се отнася за такива деца.

66      От член 12 от Законодателен декрет № 132/2014 следва също, че длъжностното лице по гражданско състояние не е оправомощено да обявява развод, ако едно или повече от предвидените в тази разпоредба условия не са изпълнени, по-специално ако длъжностното лице има съмнения относно свободния и информиран характер на съгласието на единия от съпрузите за развода, ако споразумението се отнася до прехвърляне на имущество или още ако съпрузите имат деца, различни от пълнолетни икономически независими деца.

67      С оглед на изложените по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 2, точка 4 от Регламент „Брюксел IIa“ следва да се тълкува, по-специално за целите на член 21, параграф 1 от този регламент, в смисъл, че акт за развод, изготвен от длъжностно лице по гражданско състояние на държавата членка по произход, съдържащ сключено от съпрузите споразумение за развод, потвърдено от тях пред това длъжностно лице в съответствие с предвидените в правната уредба на тази държава членка условия, представлява „решение“ по смисъла на член 2, точка 4.

 По втория въпрос

68      Предвид отговора на първия въпрос не е необходимо да се отговаря на втория въпрос.

 По съдебните разноски

69      С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши:

Член 2, точка 4 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000,

трябва да се тълкува, по-конкретно за целите на прилагането на член 21, параграф 1 от този регламент, в смисъл, че:

акт за развод, изготвен от длъжностно лице по гражданско състояние на държавата членка по произход, съдържащ сключено от съпрузите споразумение за развод, потвърдено от тях пред това длъжностно лице в съответствие с предвидените в правната уредба на тази държава членка условия, представлява „решение“ по смисъла на член 2, точка 4.

Подписи


*      Езици на производството: немски.