РЕШЕНИЕ НА СЪДА НА ПУБЛИЧНАТА СЛУЖБА
(първи състав)

8 март 2011 година


Дело F-59/09


Carlo De Nicola

срещу

Европейска инвестиционна банка

„Публична служба — Персонал на Европейската инвестиционна банка — Оценяване — Повишаване — Компетентност на Съда на публичната служба — Допустимост — Мълчалив отказ — Вътрешни указания — Представител на персонала — Принцип на зачитане на правото на защита“

Предмет: Жалба, подадена на основание член 41 от Вътрешния правилник за персонала на Европейската инвестиционна банка, с която г‑н De Nicola иска, първо, отмяна на решението на комитета по жалбите на Европейската инвестиционна банка (Банката) от 14 ноември 2008 г., второ, отмяна на решенията, свързани с повишенията, от 29 април 2008 г. и на решението от същата дата, с което се отказва неговото повишаване в степен Г; трето, отмяна на доклада за неговото атестиране за 2007 г.; четвърто, да се установи, че той е бил жертва на психически тормоз; пето, Банката да бъде осъдена да преустанови упражняването на този тормоз и да поправи вредите, които по негова преценка той е претърпял в резултат на този тормоз

Решение: Отменя атестационния доклад за 2007 г. и решението, с което се отказва повишаването на жалбоподателя. Отхвърля исканията, направени в жалбата, в останалата им част. Жалбоподателят и Европейската инвестиционна банка понасят направените от тях съдебни разноски.

Резюме

1.      Длъжностни лица — Длъжностни лица на Европейската инвестиционна банка — Обжалване — Срокове

(член 236 ЕО; членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица; член 41 от Вътрешния правилник за персонала на Европейската инвестиционна банка)

2.      Производство — Жалба в първоинстанционно производство — Изисквания за форма

(член 35, параграф 1, буква г) от Процедурния правилник на Съда на публичната служба)

3.      Длъжностни лица — Длъжностни лица на Европейската инвестиционна банка — Обжалване — Прилагане по аналогия на членове 90 и 91 от Правилника

(член 236 ЕО; членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица; член 41 от Вътрешния правилник за персонала на Европейската инвестиционна банка)

4.      Длъжностни лица — Длъжностни лица на Европейската инвестиционна банка — Атестиране — Доклад за оценка

5.      Длъжностни лица — Длъжностни лица на Европейската инвестиционна банка — Атестиране — „Вътрешно решение" относно годишното атестиране — Нарушаване

(член 22 от Вътрешния правилник за персонала на Европейската инвестиционна банка)

6.      Длъжностни лица — Длъжностни лица на Европейската инвестиционна банка — Повишаване — Право на преценка на администрацията — Съдебен контрол — Граници

(членове 22 и 23 от Вътрешния правилник за персонала на Европейската инвестиционна банка)

1.      Съвместното прилагане, от една страна, на правото на ефективна съдебна защита, което е основен принцип на правото на Съюза и което изисква лицата да разполагат с достатъчен срок, за да преценят законосъобразността на засягащия ги акт и да подготвят, ако случаят е такъв, своята административна жалба, и от друга страна, на изискването за правна сигурност, съгласно което след изтичането на определен срок актовете, приети от юрисдикциите на Съюза, придобиват окончателна сила, предполага, че споровете между Европейската инвестиционна банка и нейните служители са отнесени пред съдията на Съюза в разумен срок.

Определянето на такъв срок трябва да се извърши при отчитане на спецификата на споровете в областта на персонала и значението, което придобива в тези рамки евентуалното наличие на досъдебна процедура. Всъщност, макар и служителите на Банката да се ползват с определен от самата нея специфичен режим, споровете от чисто вътрешен характер между Банката и нейните служители по своето естество са сходни със споровете между институциите на Съюза и неговите длъжностни лица или служители, по отношение на които се прилагат членове 90 и 91 от Правилника и по отношение на които също така на основание член 236 ЕО се упражнява съдебен контрол. Затова трябва да се изхожда от условията, свързани със сроковете за обжалване, определени в членове 90 и 91 от Правилника, като същевременно се държи сметка за специфичния контекст на Вътрешния правилник за персонала на Банката, който в своя член 41, установява факултативна помирителна процедура.

В това отношение тази помирителна процедура по член 41 от Вътрешния правилник за персонала и специфичната процедура на обжалване в областта на годишното атестиране, предвидена в административно съобщение на Банката, преследват същата цел като задължителната досъдебна процедура, въведена с член 90 от Правилника. Тези процедури имат за цел също така да дадат възможност за извънсъдебно уреждане на споровете, като предоставят на Банката възможност да преразгледа оспорвания акт, а на съответния служител — възможност да приеме мотивите, които са в основата на спорния акт, и ако случаят е такъв, да се откаже от обжалване по съдебен ред. Вътрешният правилник на Банката не предвижда обаче механизъм за координиране на двете процедури. По този начин в областта на докладите за атестиране решението да се прибегне алтернативно към едната или друга от двете процедури или и към двете — едновременно или последователно, — се оставя на преценката на съответния служител, при условие че бъде спазен указателният срок, определен в относимите към искането за сезиране на комисията по жалбите административни съобщения.

В този контекст следва да се разглежда като разумен по принцип тримесечен срок, който тече от деня на съобщаването на акта с неблагоприятни последици за съответния служител или пък когато случаят е такъв, от неблагоприятния изход от процедурата по жалбата или от неуспешното приключване на помирителната процедура, при условие обаче че евентуалната процедура по жалбата е проведена в разумен срок и от друга страна, че заинтересованото лице е направило искането си за помирителна процедура в разумен срок, след като е получило съобщението за акта с неблагоприятни за него последици. По-конкретно, обстоятелството, че са предвидени тези две факултативни процедури, съответно в член 41 от Вътрешния правилник за персонала и в посочените по-горе съобщения за персонала, които обвързват Банката, определено води до извода, че ако служител поиска последователно започването на процедурата по жалбата, а след това и на помирителна процедура, срокът за подаване на жалба пред Съда на публичната служба започва да тече едва от момента, в който последната процедура е завършила неуспешно, след като служителят е подал своето искане за помирение в разумен срок след приключване на административната процедура по жалбата. Всяко друго тълкуване би довело до положение, при което служителят на Банката би бил задължен да подаде жалба по съдебен ред в момент, в който той все още би се стремил активно към извънсъдебно уреждане на случая, което би лишило факултативните административни процедури от тяхното полезно действие.

(вж. точки 134—137)

Позоваване на:

Първоинстанционен съд — 23 февруари 2001 г., De Nicola/ЕИБ, T‑7/98, T‑208/98 и T‑109/99, точки 98, 99, 100, 106 и 107

2.      Недопуситми са искания за отмяна, които не дават възможност да се установи актът с неблагоприятни последици, чиято отмяна се иска от жалбоподателя. Такива искания всъщност не съответстват на условията, предвидени в член 35, параграф 1, буква г) от Процедурния правилник на Съда на публичната служба, изискващи в жалбата да се посочи предметът на спора и исканията на жалбоподателя. Когато един жалбоподател иска отмяна на всички свързани, предшестващи и предварителни за едно решение за повишаване актове, отсъствието на ясно и точно посочване на оспорваните актове не позволява посочените по-горе искания да се разглеждат като отговарящи на разпоредбите на член 35, параграф 1, буква г) от Процедурния правилник. Вследствие на това такива искания трябва да се отхвърлят като недопустими.

(вж. точки 148 и 149)

Позоваване на:

Първоинстанционен съд — 24 март 1993 г., Benzler/Комисия, T‑72/92, точки 16, 18 и 19

Съд на публичната служба — 26 юни 2008 г., Nijs/Сметна палата, F‑1/08, точка 46

3.      С оглед на мълчанието на Вътрешния правилник за персонала на Европейската инвестиционна банка е уместно не да се прилагат пряко правилата от Правилника за длъжностните лица, което не би съответствало на специфичната природа на приложимия към членовете на персонала на Банката режим, а да се изхожда от тези правила и те да се прилагат по аналогия, като се изтъкне, че чисто вътрешните спорове между Банката и нейните служители по своята природа са сходни със споровете между институциите на Съюза и техните длъжностни лица или служители. По-конкретно следва към членовете на персонала на Банката да се прилага по аналогия правилото, произтичащо от член 91, параграф 1 от Правилника, съгласно което съдът на Съюза не разполага с никаква компетентност в случаите, в които жалбата, с която е сезиран, не е насочена срещу акт, който администрацията е приела, за да отхвърли исканията на жалбоподателя. Освен това, когато Банката е сезирана от член на персонала с искане тя да вземе решение по отношение на него, следва по аналогия да се приложат разпоредбите на член 90, параграф 1 от Правилника и да се съобрази, че липсата на отговор на това искане в разумен срок от четири месеца съставлява мълчалив отказ, който може да бъде предмет на обжалване пред Съда на публичната служба.

(вж. точки 153—155)

Позоваване на:

Първоинстанционен съд — De Nicola/ЕИБ, посочено по-горе, точки 100 и 101

Съд на публичната служба — 30 ноември 2009 г., De Nicola/ЕИБ, F‑55/08, точка 239, решение, което е предмет на производство по обжалване пред Общия съд на Европейския съюз, дело T‑37/10 P

4.      Зачитането на правото на защита във всяка започнала срещу дадено лице процедура, която може да завърши с акт с неблагоприятни последици, съставлява основен принцип на общностното право, който трябва да бъде гарантиран дори при липсата на каквато и да било правна уредба относно съответната процедура. Този принцип, който отговаря на изискванията за добра администрация, налага преди окончателното приемане на доклада за неговото атестиране членът на персонала да разполага с възможност да бъде надлежно изслушан от своя ръководител. Когато събеседването във връзка с оценяването на член на персонала на Европейската инвестиционна банка с неговите висшестоящи не е редовно проведено, тъй като е имало само чисто формален характер и се е отнасяло само до част от въпросите, които е трябвало да бъдат предмет на такава среща, като не е позволило на заинтересованото лице да изложи надлежно своето становище, е нарушен принципът на зачитане на правото на защита, както и правилата, свързани с процедурата за оценяване. Разбира се, за да може такова нарушение на правото на защита да доведе до отмяна, е необходимо процедурата да е могла да доведе до различен резултат, ако нарушението не е било допуснато. Но след като не е изключено, че докладът за неговото атестиране е щял бъде различен, ако членът на персонала е бил в състояние да изложи надлежно становището си и че ако събеседването за оценяване е било проведено редовно, посоченото нарушение трябва да доведе до отмяната на този акт.

(вж. точки 176, 177 и 181—183)

Позоваване на:

Съд — 23 октомври 1974 г., Transocean Marine Paint/Комисия, 17/74, точка 15; 12 ноември 1996 г., Ohja/Комисия, C‑294/95 P, точка 67

Първоинстационен съд — 30 септември 2004 г., Ferrer de Moncada/Комисия, T‑16/03, точка 40; 14 септември 2006 г., Laroche/Комисия, T‑115/04, точка 36; 25 октомври 2006 г., Carius/Комисия, T‑173/04, точка 69; 6 февруари 2007 г., Wunenburger/Комисия, T‑246/04 и T‑71/05, точка 149

Съд на публичната служба — 29 юни 2010 г., Kipp/Europol, F‑28/09, точка 68

5.      По силата на член 22 от Вътрешния правилник за персонала на Европейската инвестиционна банка, процедурата, която трябва да се следва при годишното атестиране на всеки член на персонала, „се определя с вътрешно решение“ на Банката. При отсъствието на всякакво позоваване на друг текст, а само на едно служебно съобщение, се налага изводът, че Банката е уредила именно с това съобщение годишната процедура по атестиране и че посоченото съобщение и практическият Наръчник за оценяване съставляват съвкупност от задължителни правила, от които Банката не може да се отклони, без да допусне нарушение. Дори и да се предположи, че посоченото съобщение не представлява „вътрешно решение“ по смисъла на Вътрешния правилник за персонала, то въпреки това има задължителна сила, като се има пред вид, че то трябва да бъде разглеждано най-малкото като вътрешно указание, с което Банката си е наложила сама на себе си правило на работа, макар и с указателен характер, от което обаче тя не може да се отклони, без да уточни причините, които са ѝ наложили това, тъй като в противен случай тя би нарушила принципа на равно третиране.

Когато Банката дава оценка на член на своя персонал, без да е взела под внимание неговата дейност в качеството му на титулярен член на съвместна комисия, тя нарушава член 7 от Наръчника за процедурата по оценяване. Всъщност неговата дейност по представителство на персонала трябва да се вземе под внимание при изготвянето на доклада за оценка на служител, така че служителят да не бъде ощетен в резултат на извършването на тези дейности. При тези условия, макар и единствено оценяващият да има право да дава оценка за изпълнението на задачите на служител, упълномощен да представлява персонала, в рамките на службата, в която той работи, с изключение на дейностите, свързани с посоченото пълномощие, които не са от негова компетентност, в преценката си за строго професионалните качества той обаче трябва да се съобрази и с ограниченията, свързани с упражняването на функции по представителството. По-точно той следва да се съобрази с обстоятелството, че поради своите дейности по представителството служителят е изработил в своята служба брой работни дни, който е по-нисък от нормалния брой за периода на оценяване.

(вж. точки 185, 190, 192 и 195)

Позоваване на:

Съд на публичната служба — De Nicola/ЕИБ, посочено по-горе, точки 105 и 106 и цитираната съдебна практика

6.      Видно от членове 22 и 23 от Вътрешния правилник за персонала на Европейската инвестиционна банка, тя е длъжна да извърши съпоставяне на заслугите на кандидатите за повишение. В това отношение за служителите на Банката се прилага режим, сравним с този на длъжностните лица от институциите на Съюза.

Съпоставянето на заслугите е израз едновременно на принципа на равно третиране на служителите и на принципа на правото на кариерно развитие. Въвеждайки основана на заслугите процедура по повишаване, с това Вътрешният правилник за персонала на Европейската инвестиционна банка е възприел принципа на правото на кариерно развитие на своите служители, без обаче това признаване да им дава субективното право на повишение, дори и те да отговарят на условията за повишаване. Освен това, тъй като администрацията разполага с широко право на преценка в рамките на съпоставянето на заслугите на кандидатите за повишение, съдебният контрол в това отношение се свежда до въпроса дали тя е спазила разумните рамки и не е използвала това свое правомощие по явно неправилен начин. Всъщност съдията не би могъл да подмени оценката на квалификацията и на заслугите на кандидатите от страна на компетентния орган със своята преценка.

Видно от Наръчника за процедурата по оценяване, при извършване на съпоставянето на заслугите Банката придава особено значение на докладите за атестиране най-малко от последните три години и на дадените по този повод оценки, които са по-високи или равни на определена оценка. След като докладът за атестиране е задължителен елемент, който Банката трябва да вземе под внимание при съпоставянето на заслугите, за да вземе решенията за повишаване, следователно отмяната на доклада за атестиране води до отмяна на решението, с което се отказва повишаване.

(вж. точки 199—202)

Позоваване на:

Първоинстанционен съд — De Nicola/ЕИБ, посочено по-горе, точки 127, 175 и 176—178; 19 октомври 2006 г., Buendía Sierra/Комисия, T‑311/04, точки 340—344