ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Y. BOT
представено на 11 април 2019 година(1)
Дело C‑324/17
Наказателно производство
срещу
Иван Гаванозов
(Преюдициално запитване, отправено от Специализирания наказателен съд (България)
„Преюдициално запитване — Съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Директива 2014/41/ЕС — Европейска съдебна заповед за разследване — Процедури и гаранции в издаващата държава членка — Материалноправни основания за издаване на европейската заповед за разследване — Липса на правни средства за защита в издаващата държава членка — Процесуалната автономия — Принципи на равностойност и ефективност — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 47 — Член 14 от Директива 2014/41 — Понятието „засегнато лице/заинтересована страна“ — Лице, срещу което е повдигнато наказателно обвинение и мерки за събиране на доказателства от трето лице“
I. Въведение
1. Отварянето на вътрешните граници в Европейския съюз нямаше как да не направи по-лесно извършването на престъпления с трансграничен елемент и дори да създаде нови форми на престъпност. Това явление изисква правната уредба на разследванията, и по-специално правомощията на съдебните органи в държавите членки за тяхното осъществяване, да се освободят от ограниченията на националните граници.
2. Затова държавите членки положиха усилия да въведат съдебно сътрудничество, по-специално във връзка с доказателствата(2).
3. Въпреки че все по-активното участие на съдебните органи в процедурите за взаимопомощ между органи на държавите членки позволи да се повиши ефективността на сътрудничеството при събирането на доказателства, това не променя факта, че както подчертава законодателят на Съюза, европейската правна рамка е твърде разпокъсана и усложнена, по-специално поради натрупването на специфични актове(3). Предназначена да замени актовете за сътрудничество във връзка с доказателствата, Директива 2014/41 си поставя за цел както да опрости правната уредба относно събирането на доказателства в производствата за разследване, така и да повиши тяхната ефективност.
4. Директива 2014/41 има общо и относително широко приложно поле в сравнение с текстовете, които заменя. Така, видно от член 1, параграф 1, първа алинея от нея, европейската заповед за разследване (ЕЗР) е съдебно решение, което е било издадено или потвърдено от съдебен орган на държава членка („издаващата държава“), за извършване на едно или няколко конкретни процесуално-следствени действия в друга държава членка („изпълняващата държава“) с оглед на получаване на доказателства в съответствие с тази директива.
5. Освен това органите на държавите членки по принцип са задължени да изпълняват ЕЗР въз основа на принципа на взаимно признаване и в съответствие с уредбата, установена с Директива 2014/41(4).
6. Тъй като процесуално-следствените действия, постановени от компетентните органи за събирането на доказателства по наказателни дела, могат да се окажат твърде обременителни, понеже са в състояние да засегнат правото на зачитане на личния живот на засегнатите лица, законодателството на Съюза трябва задължително да намери равновесие между ефективността и срочността на производствата за разследване, от една страна, и защитата на правата на засегнатите от тези процесуално-следствени действия лица, от друга страна.
7. Настоящото дело приканва Съда да тълкува Директива 2014/41 за първи път, но най-вече му дава възможност да изрази позиция по това деликатно, но първостепенно равновесие.
8. В този смисъл преюдициалните въпроси засягат по същество член 14 от тази директива и правните средства за защита, които дават възможност за оспорване на материалноправните основания на процесуално-следствените действия, посочени в съдебния акт, с който е издадена европейска заповед за разследване.
9. В настоящото заключение излагам съображенията, поради които, първо, считам, че член 14 от Директива 2014/41 не допуска законодателство на държава членка, което не дава възможност на свидетел, към когото са насочени процесуално-следствени действия, например претърсване, изземване или разпит, да обжалва материалноправните основания за тези процесуално-следствени действия, или да получи обезщетение. При тези обстоятелства считам също, че тази разпоредба, разгледана в светлината на основните права, не допуска националният орган да издава европейска заповед за разследване.
10. Второ, моето мнение е, че при липса на предвидени в националното законодателство правни средства за защита в сходни национални случаи частноправен субект не може да се позовава на член 14 от Директива 2014/41 пред национална юрисдикция, за да оспори материалноправните основания за издаване на европейска заповед за разследване.
11. Трето, считам, че понятието „засегнато лице/заинтересована страна“ по смисъла на Директива 2014/41 включва, от една страна, свидетеля, засегнат от поисканите с европейска заповед за разследване процесуално-следствени действия, ако неговото жилище е обект на претърсване и изземване и ако той трябва да бъде разпитан, и от друга страна, обвиняемия в наказателното производство, когато мярката за събиране на доказателства, за която е взето решение в производството срещу него, се отнася за трето лице.
II. Правна уредба
1. Правото на Съюза
1. Харта на основните права на Европейския съюз
12. Член 47, първа алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз(5) гласи следното:
„Всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия“.
13. В съответствие с член 48, параграф 2 от Хартата, „[н]а всеки обвиняем се гарантира зачитане на правото на защита“.
14. Член 52, параграф 3 от Хартата предвижда следното:
„Доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от […] [К]онвенция[та] за защита на правата на човека и основните свободи[(6)], техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита“.
2. Директива 2014/41
15. Съображения 2, 11, 12, 18, 19, 22 и 39 от Директива 2014/41 уточняват:
„(2) Съгласно член 82, параграф 1 [ДФЕС] съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси в Съюза трябва да се основава на принципа на взаимното признаване на присъдите и съдебните решения, който след Европейския съвет в Тампере от 15—16 октомври 1999 г. обикновено се разглежда като крайъгълен камък на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси в Съюза.
[…]
(11) ЕЗР следва да бъде предпочетена, когато изпълнението на дадено процесуално-следствено действие изглежда пропорционално, подходящо и приложимо в съответния случай. Следователно издаващият орган следва да се увери, че търсените доказателства са необходими и пропорционални за целта на производството, че избраното процесуално-следствено действие е необходимо и пропорционално с оглед събирането на тези доказателства и че ЕЗР следва да бъде издадена, за да се привлече друга държава членка към събирането на тези доказателства. […]
(12) При издаването на ЕЗР издаващият орган следва да обърне специално внимание на осигуряването на пълно зачитане на правата, залегнали в член 48 от [Хартата]. Презумпцията за невиновност и правата на защитата в наказателното производство са крайъгълен камък на основните права, признати в Хартата, в областта на наказателното правосъдие. Всяко ограничаване на тези права в резултат на процесуално-следствено действие, разпоредено в съответствие с настоящата директива, следва да отговаря напълно на изискванията, установени в член 52 от Хартата, по отношение на необходимостта, пропорционалността и целите, които то би трябвало да преследва, по-специално защитата на правата и свободите на други лица.
[…]
(18) Както други инструменти за взаимно признаване настоящата директива не води до изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от [ДЕС] и в Хартата. За да стане по-ясно това, в текста е включена специална разпоредба.
(19) Създаването на пространство на свобода, сигурност и правосъдие в рамките на Съюза се основава на взаимното доверие и на презумпцията за спазване от другите държави членки на правото на Съюза, и по-специално на основните права. Тази презумпция обаче е оборима. Следователно, ако има сериозни основания да се счита, че изпълнението на дадено процесуално-следствено действие, посочено в ЕЗР, би довело до нарушаването на основно право на засегнатото лице и че изпълняващата държава няма да изпълни задълженията си във връзка със защитата на основните права, признати в Хартата, изпълнението на ЕЗР следва да бъде отказано.
[…]
(22) Наличните правни средства за защита срещу ЕЗР следва да бъдат най-малкото равностойни на тези, които са на разположение при национално дело срещу съответното процесуално-следствено действие. В съответствие с националното си право държавите членки следва да осигурят приложимостта на тези правни средства за защита, включително като информират своевременно всяка заинтересована страна за възможностите и реда и условията за използването им. В случаите, когато срещу ЕЗР са повдигнати възражения от заинтересована страна в изпълняващата държава по отношение на материалноправните основания за издаване на ЕЗР, е препоръчително информацията за оспорването да бъде предадена на издаващия орган, а заинтересованата страна да бъде съответно информирана.
[…]
(39) Настоящата директива зачита основните права и съблюдава принципите, признати в член 6 от ДЕС и в Хартата, и по-специално в дял VI от нея, в международното право и международните споразумения, по които Съюзът или всички държави членки са страна, включително [ЕКПЧ], както и в конституциите на държавите членки в съответното им приложно поле. […]“.
16. Съгласно член 1 от Директива 2014/41:
„1. Европейска заповед за разследване (ЕЗР) е съдебно решение, което е било издадено или потвърдено от съдебен орган на държава членка […], за извършване на едно или няколко конкретно(и) процесуално-следствено(и) действие(я) в друга държава членка […] с оглед получаване на доказателства в съответствие с настоящата директива.
ЕЗР може да бъде издадена и за получаване на доказателства, които вече са на разположение на компетентните органи на изпълняващата държава.
[…]
4. Настоящата директива няма за последица изменение на задължението за спазване на основните права и правни принципи, залегнали в член 6 от ДЕС, включително правата на защита на лицата, които са субекти на наказателно производство, и не засяга задълженията, възложени на съдебните органи в това отношение“.
17. Член 5, параграф 1 от тази директива посочва, че „ЕЗР, съдържаща се във формуляра, предвиден в приложение А, се попълва и подписва, а съдържанието ѝ се заверява като вярно и точно от издаващия орган“.
18. Член 6 от същата директива предвижда:
„1. Издаващият орган може да издаде ЕЗР само, ако са изпълнени следните условия:
а) издаването на ЕЗР е необходимо и пропорционално на целта на производствата, посочени в член 4, като се отчитат правата на заподозряното или обвиняемото лице; и
[…]
2. Условията, посочени в параграф 1, се преценяват от издаващия орган за всеки отделен случай.
3. Когато изпълняващият орган има основания да счита, че условията, посочени в параграф 1 не са изпълнени, той може да се консултира с издаващия орган за важността на изпълнението на ЕЗР. След тази консултация издаващият орган може да реши да оттегли ЕЗР“.
19. Член 11 от Директива 2014/41, включен в глава III, „Процедури и гаранции за изпълняващата държава“, предвижда:
„1. Без да се засяга член 1, параграф 4, признаването или изпълнението на ЕЗР може да бъде отказано в изпълняващата държава, когато:
[…]
е) съществуват сериозни основания да се смята, че изпълнението на процесуално-следственото действие, посочено в ЕЗР, би било несъвместимо със задълженията на изпълняващата държава съгласно член 6 от ДЕС и Хартата;
[…]
4. В случаите, посочени в параграф 1, букви а), б), г), д) и е), преди да вземе решение да не признае или да не изпълни ЕЗР изцяло или отчасти, изпълняващия орган провежда чрез подходящи средства консултации с издаващия орган и, когато е уместно, изисква от издаващия орган да предостави необходимата допълнителна информация без забавяне.
[…]“.
20. Съгласно член 14 от посочената директива:
„1. Държавите членки гарантират, че за процесуално-следствените действия, посочени в ЕЗР, се прилагат правни средства за защита, равностойни на предвидените при сходен национален случай.
2. Материалноправните основания за издаване на ЕЗР могат да се оспорват само чрез иск, предявен в издаващата държава, без да се засягат гаранциите за основните права в изпълняващата държава.
3. Ако не се нарушава необходимостта от гарантиране поверителността на разследването съгласно член 19, параграф 1, издаващият орган и изпълняващият орган вземат необходимите мерки за осигуряване на информация за наличните възможности по националното право за използване на правни средства за защита, когато те станат приложими, и в своевременен срок, за да могат да бъдат приложени ефективно.
4. Държавите членки правят необходимото сроковете за търсене на правна защита да са същите като предвидените в сходни национални случаи и да се прилагат по начин, който да гарантира възможността за ефективно упражняване на тези правни средства за защита от заинтересованите страни.
5. Издаващият орган и изпълняващият орган се информират взаимно за правните средства за защита, предявени срещу издаването, признаването или изпълнението на ЕЗР.
6. Оспорването на процесуално-следственото действие не спира изпълнението му, освен ако това не е предвидено в сходни национални случаи.
7. Издаващата държава взема предвид успешното оспорване на признаването или изпълнението на ЕЗР в съответствие с нейното национално право. Без да се засягат националните процедурни правила, държавите членки гарантират, че в хода на наказателното производство в издаващата държава при оценката на получените чрез ЕЗР доказателства се зачитат правата на защита и правото на справедлив процес“.
21. Съгласно член 24 от посочената директива:
„1. Ако лице, което се намира на територията на изпълняващата държава, трябва да бъде разпитано като свидетел или вещо лице от компетентните органи в издаващата държава, издаващият орган може да издаде ЕЗР за разпит на свидетеля или вещото лице чрез видеоконференция или друго аудио-визуално предаване в съответствие с параграфи 5—7.
[…]
2. В допълнение към основанията за непризнаване или неизпълнение, посочени в член 11, изпълнението на ЕЗР може да бъде отказано, ако:
а) заподозряното или обвиняемото лице не даде съгласието си за това; или
б) изпълнението на такова процесуално-следствено действие в конкретен случай би било в противоречие с основните принципи на правото на изпълняващата държава.
[…]“.
22. Съгласно член 34, параграфи 1—3 от Директива 2014/41:
„1. Без да се засяга прилагането им между държавите членки и трети държави, както и временното им прилагане по силата на член 35, считано от 22 май 2017 г. настоящата директива заменя съответните разпоредби на следните конвенции, приложими между държавите членки, обвързани от настоящата директива:
а) Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателноправни въпроси на Съвета на Европа от 20 април 1959 г., както и двата ѝ допълнителни протокола, и двустранните споразумения, сключени по силата на член 26 от нея;
б) Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген [(7)];
в) Конвенцията за взаимопомощ по наказателноправни въпроси между държавите — членки на Европейския съюз, и Протокола към нея [(8)].
2. Рамково решение [2008/978] се заменя с настоящата директива за държавите членки, които са обвързани от настоящата директива. Разпоредби на Рамково решение [2003/577] се заменят за държавите членки, които са обвързани от настоящата директива, по отношение на обезпечаването на доказателства.
За държавите членки, които са обвързани от настоящата директива, позоваванията на Рамково решение [2008/978] и по отношение на обезпечаването на доказателства, на Рамково решение [2003/577], се считат за позовавания на настоящата директива.
3. В допълнение към настоящата директива държавите членки могат да сключват или да продължават да прилагат двустранни или многостранни споразумения или договорености с други държави членки след 22 май 2017 г. само доколкото те дават възможност за допълнително укрепване на целите на настоящата директива и способстват за опростяването или допълнителното улесняване на процедурите за събиране на доказателства и при условие че се спазва равнището на гаранции, определено в настоящата директива“.
23. Член 36, параграф 1 от тази директива посочва, че „[д]ържавите членки вземат необходимите мерки за спазване на настоящата директива до 22 май 2017 г.“.
2. Българската правна уредба
24. Съгласно член 160, първа алинея от Наказателно-процесуалния кодекс претърсване и изземване се извършва, когато има достатъчно основание да се предполага, че в определено място се намират определени вещи (документи, предмети, компютри и др.), които съдържат информационни данни от значение за делото.
25. Съгласно член 107, втора алинея във връзка с член 13 от Наказателно-процесуалния кодекс, разпит на свидетел, който не е бил разпитван преди това в досъдебната фаза на наказателното производство, се извършва по решение на съда. Претърсване и изземване се извършват в съдебната фаза на наказателното производство по решение на съда.
26. Решенията на съда да се предприемат действия по събиране на доказателства като претърсване, изземване и разпит на свидетел, не могат да бъдат атакувани нито от страните по делото, нито от засегнатите лица и не подлежат на никакъв съдебен контрол.
27. Няма възможност за косвен съдебен контрол, тоест за проверка заедно с присъдата, на тези решения.
28. Първо, съгласно член 318 от Наказателно-процесуалния кодекс присъдата се проверява само въз основа на протест от прокурора или жалба от подсъдимия. Лицата, чиито помещения са претърсени или чиито вещи са иззети, от една страна, и лицата, които са разпитани като свидетели, от друга страна, нямат право да искат заедно с присъдата да се провери и законосъобразността на съдебното решение за извършване на претърсване или изземване, респективно за допускането им като свидетели.
29. Второ, съгласно член 305 във връзка с член 301 от Наказателно-процесуалния кодекс първоинстанционната присъда обсъжда само въпроса за виновността на подсъдимия, но не и дали са били налице основания за взимане на решение за претърсване, изземване или разпит на свидетел. Решението на втората инстанция е ограничено само до същите въпроси, които е обсъдила първата инстанция. По-конкретно второинстанционният съд проверява начина, по който тези процесуално-следствени действия са били осъществени, тоест спазването на процесуалните правила, но не се отнася до обстоятелството дали са били налице достатъчно основания съдът да вземе решение да бъдат извършени тези процесуално-следствени действия.
30. Член 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди(9) предвижда изплащане на обезщетение при причиняване на вреди от точно определени правораздавателни актове, насочени против обвиняемия, за които се установи, че не са законосъобразни.
31. Актовете относно взимане на решение за извършване на претърсване, изземване или за разпит на свидетели не са насочени към обвиняем и няма законова възможност да се установи тяхната незаконосъобразност. Тези хипотези не са посочени като случаи, при които се дължи обезщетение.
32. Законът за европейската заповед за разследване(10) транспонира Директива 2014/41 в българския правен ред.
33. Запитващата юрисдикция уточнява, че макар член 18 от Закона за европейската заповед за разследване да предвижда правно средство за защита във връзка с изпълнението от българските органи на европейска заповед за разследване, издадена от съдебни органи на друга държава членка, същият не предвижда такова в производството по издаването на такава заповед.
III. Обстоятелствата по главното производство и преюдициалните въпроси
34. Спрямо г‑н Иван Димов Гаванозов е повдигнато обвинение за ръководене на организирана престъпна група, включваща още три лица, поставила си за цел да избегне установяването и плащането на данък върху добавената стойност (ДДС) чрез съставянето и използването на документи с невярно съдържание и неправомерно приспадане на данъчен кредит. По-конкретно на г‑н Гаванозов е повдигнато обвинение, че чрез използване на подставени дружества е внасял захар в България от други държави членки (чрез вътрешно общностно придобиване), включително от Чешката република, от дружеството доставчик Х, представлявано от свидетеля Y, която захар след това е продавал без документи на вътрешния пазар, без да начислява и заплаща данък. Съгласно документите на разположение на съдебните органи г‑н Гаванозов осъществил износ на захар чрез вътрешно общностна доставка за Румъния. Общата сума на неустановения и невнесен данък върху добавената стойност е 1 128 664,49 лева (577 085,85 EUR).
35. В досъдебната фаза на производството не са били извършвани следствени действия относно събиране на доказателства, касаещи дружеството X и свидетеля Y.
36. По делото обаче са събрани доказателства за лични и служебни контакти между г‑н Гаванозов и Y, които са били осъществявани или с преводач, или на английски, тъй като нито един от тях не е знаел родния език на другия. Същевременно се установява и че г‑н Гаванозов е подписал договор за изключително представителство с дружество Х, на което свидетелят Y е бил представител, като договорът е съставен само на български език.
37. За да уточни обхвата на отношенията между г‑н Гаванозов и Y, запитващата юрисдикция — Специализираният наказателен съд, взема решение за събиране на нови доказателства.
38. Той решава да бъде извършено претърсване и изземване в офиса на дружеството X, за да се установи дали представеният от свидетеля Y договор фигурира сред документацията на дружеството, както и дали са съставени документи във връзка с изпълнението му. Той решава също да бъде извършено претърсване и изземване в дома на Y, за да се установи дали той съхранява в дома си документи, относими към инкриминираната дейност, и същият да бъде разпитан чрез видеоконферентна връзка, предвид отказа му да се яви в България, за да бъде разпитан.
39. Тъй като офисът на дружество Х и домът на Y са на територията на Чешката република, запитващата юрисдикция взема решение да бъде издадена европейска заповед за разследване относно извършване на тези процесуално-следствени действия от чешките съдебни органи.
40. При съставянето на тази заповед запитващата юрисдикция посочва, че среща затруднения при попълването на Раздел „Й“(11), посветен на правните средства за защита, от формуляра на европейската заповед за разследване, съдържащ се в приложение А към Директива 2014/41.
41. В тази връзка запитващата юрисдикция уточнява в акта за преюдициално запитване, че българското право не предвижда каквото и да било средство за защита срещу предприемането на тези процесуално-следствени действия.
42. Тя посочва също че според нея българското законодателство не е в съответствие с член 14 от Директива 2014/41 и не отговаря на принципа за ефективност, тъй като засегнатите от мерки за събиране на доказателства лица не разполагат с никакво средство за защита срещу актовете, постановяващи извършването на такива процесуално-следствени действия.
43. При това положение Специализираният наказателен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Съответна ли е на чл. 14 от Директива 2014/41 национален закон и съдебна практика, които не допускат оспорване на материалноправните основания на съдебното решение за издаване на Европейска заповед за разследване, която има за предмет извършване на претърсване в жилищен и стопански имот и изземване на определени вещи, респективно за допускане на разпит на свидетел — като такова оспорване не е възможно както с пряка жалба срещу съдебното решение, така и с предявяване на отделен иск за присъждане на обезщетение?
2) Предоставя ли чл. 14 ал. 2 от Директивата, по непосредствен и пряк начин, право на заинтересованата страна да оспорва съдебното решение за издаване на Европейска заповед за разследване, независимо от липсата на такава процесуална възможност в националното право?
3) Представлява ли заинтересована страна по смисъла на чл. 14 ал. 4, в светлината на чл. 14 ал. 2 вр чл. 6 т. 1 б. „а“ вр чл. 1 ал. 4 от Директивата лицето, срещу което е повдигнато наказателно обвинение — ако действието по събиране на доказателства е насочено към трето лице?
4) Представлява ли заинтересована страна по смисъла на чл. 14 ал.4 вр ал.2 от Директивата лицето, което обитава или ползва имота, в който се извършва претърсването и изземването; респективно лицето, което ще бъде разпитано като свидетел?“.
IV. Анализ
1. По допустимостта
44. Чешкото и австрийското правителство експлицитно и имплицитно повдигат възражения за недопустимостта на преюдициалните въпроси, поради това че след като актът за преюдициално запитване е бил постановен в момента на изтичане на срока за транспониране на Директива 2014/41, тя все още не е била транспонирана в Чешката република, нито в Република България, и не може да се приложи пряко.
45. По този въпрос отбелязвам най-напред, че тъй като датата на акта за преюдициално запитване е 23 май 2017 г., той е постановен след датата, на която изтича срокът за транспониране на Директива 2014/41, установен в член 36, параграф 1 от нея, а именно 22 май 2017 г.
46. На следващо място, Директива 2014/41 е транспонирана както в Република България, така и в Чешката република в хода на производството пред Съда. По време на производството пред Съда запитващата юрисдикция му изпрати екземпляр от транспониращия закон и придружително писмо в този смисъл. Освен това след изтичане на срока за транспониране Чешката република е съобщила на Европейската комисия мерките за транспониране на Директива 2014/41(12).
47. Накрая, исканото от запитващия съд тълкуване е не само релевантно, но и необходимо за него.
48. Всъщност разглежданите от запитващия съд мерки за претърсване, изземване и разпит на свидетеля Y са свързани с висящо в България производство и имат за цел да установят дали г‑н Гаванозов наистина е извършил измама с ДДС.
49. Освен това поставените на Съда преюдициални въпроси са относно разпоредба от правото на Съюза и след като позволяват на запитващия съд да определи как да попълни раздел Й, те обслужват обективна, изразена от него потребност.
50. От това следва, че преюдициалните въпроси според мен са допустими.
2. По същество
1. По първия преюдициален въпрос
51. С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество от Съда да установи дали член 14 от Директива 2014/41 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не предвижда никакво правно средство за защита, позволяващо да се оспорят материалноправните основания за издаването на европейска заповед за разследване за осъществяването на претърсване, изземване на определени вещи и разпит на свидетел.
52. В това отношение се налага констатацията, че изискванията на посочената директива относно правните средства за защита показват, че според законодателя на Съюза държавите членки трябва задължително да предвидят такива.
53. В този смисъл от член 13, параграф 2 от спомената директива, според който „[п]редаването на доказателствата може да бъде спряно в изчакване на решение във връзка с правно средство за защита […]“, следва, че законодателят е предвиждал напълно наличието на правни средства за защита.
54. Освен това с изискването по член 14, параграф 1 от Директива 2014/41 „за процесуално-следствените действия, посочени в ЕЗР, [да] се прилагат правни средства за защита, равностойни на предвидените при сходен национален случай“, според мен е очевидно, противно на твърденията на чешкото правителство, че законодателят на Съюза е допускал наличието на правни средства за защита срещу процесуално-следствени действия в рамките на националните производства(13) и е задължил държавите членки да предвидят равностойни правни средства за защита във връзка с европейската заповед за разследване.
55. При това положение, въпреки че член 14, параграф 1 от тази директива не задължава държавите членки да предвидят допълнителни правни средства за защита спрямо съществуващите при сходен национален случай(14), посочената разпоредба ги задължава, като минимум и на „огледален“ принцип, да въведат правни средства за защита, приложими за процесуално-следствените действия, посочени в европейската заповед за разследване, които да са равностойни на достъпните при сходен национален случай(15).
56. Според мен допълнително основание в подкрепа на това тълкуване на Директива 2014/41 е, че в рамките на наказателното производство процесуално-следствените действия, постановени от компетентните органи със законната цел за събиране на доказателства, могат да бъдат силно ограничителни и да накърняват основни права на засегнатите лица, признати по-специално от Хартата. Освен това, с оглед на особеностите на наказателните санкции, процесът, водещ до тяхното налагане, трябва като цяло и по необходимост да се съпътства от особени гаранции за зачитането на основните права на субектите, участващи в него(16).
57. Следователно необходимостта от ефективен съдебен контрол, предназначен да осигури спазването на основните права от националните съдилища(17), подчертавана многократно(18), важи в още по-голяма степен в рамките на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси и поради това възможността за оспорване на материалноправните основания за издаване на европейска заповед за разследване придобива особено значение.
58. Накрая, посоченото тълкуване не се поставя под съмнение поради това, че мерките за събиране на доказателства са насочени към трето лице със статут на свидетел.
59. Действително, налага се констатацията, че в член 1, параграф 4 от Директива 2014/41 законодателят на Съюза не ограничава задължението за зачитане на основните права до правото на защита на лицата, срещу които се води наказателно производство.
60. Освен това, въпреки че някои разпоредби от тази директива, например член 6, параграф 1, буква а), открояват правата на „заподозряното или обвиняемото лице“, други разпоредби от нея, сред които по-специално член 5, параграф 1, буква в), член 13, параграф 2 и членове 14 и 22, си служат с понятията „засегнатото(ите) лице(а)“ и „заинтересована страна“.
61. Освен това член 11, параграф 1, буква е) във връзка със съображение 19 и член 14 от Директива 2014/41 предвиждат, че гаранциите, установени от законодателя на Съюза, под формата както на правни средства за защита, така и на основания за неизпълнение или непризнаване, са в полза на „засегнатото лице/заинтересованата страна“, а не в полза на „заподозрения“ или на „обвиняемия“.
62. Използването на различни изрази според мен далеч не е без значение, още повече че в рамките на Директива 2014/41 процесуално-следствените действия, посочени в европейска заповед за разследване, могат да се отнасят както за „заподозрения“ или „обвиняемия“, така и за трети лица, поради което могат да накърнят техните права.
63. В рамките на главното наказателно производство срещу г‑н Гаванозов, Y е свидетел, но е засегнат от разглежданите процесуално-следствени действия за събиране на доказателства срещу г‑н Гаванозов. Претърсването и изземването биха били извършени в жилището на свидетеля, а самият той би бил разпитан.
64. Оттук следва, че понятията „засегнато лице/заинтересована страна“ по смисъла на Директива 2014/41 се отнася и за свидетел като Y, към когото са насочени процесуално-следствените действия, поискани с европейска заповед за разследване.
65. От представянето на националната правна уредба и многократните осъдителни решения срещу Република България, постановени от Европейския съд по правата на човека, описани в акта за преюдициално запитване(19), следва, че българската правна уредба не предвижда никакви правни средства за защита, позволяващи на свидетеля да оспори материалноправните основания за процесуално-следствените действия в рамките на националното производство, например претърсване и изземване, нито да получи каквото и да било обективно обезщетение в производство по иск за непозволено увреждане(20).
66. Освен това транспонирането на Директива 2014/41 в българската правна уредба според посоченото от запитващия съд(21) не въвежда възможността свидетел като Y, срещу когото са насочени претърсване, изземване и разпит, да оспорва материалноправните основания за постановяване на тези процесуално-следствени действия.
67. От изложените съображения в тяхната цялост според мен се налагат два извода.
68. На първо място, приемам, че българската правна уредба не е в съответствие с член 14 от Директива 2014/41.
69. На второ място, тази разпоредба, разгледана в светлината на основните права, не допуска възможността съответният орган, в случая български, да издава европейска заповед за разследване.
70. Всъщност, след като Директива 2014/41 предвижда гаранции(22), например правно средство за защита, позволяващо оспорване на материалноправните основания за процесуално-следствените действия по европейската заповед за разследване, ако такива няма, механизмът на европейската заповед за разследване не може да се задейства.
71. Тази позиция произтича, първо, от тълкуването на раздел Й.
72. Въпреки различията между текстовете на раздел Й на различни езици(23) считам, че при тълкуване в съответствие с общата структура и целите на Директива 2014/41(24) той изисква, съгласно параграф 1, издаващият орган да посочи на еквивалентния орган в изпълняващата държава дали са направени постъпки за използване на правно средство за защита срещу издаването на европейската заповед за разследване във формуляра, съдържащ се в приложение A към Директивата, а съгласно параграф 2 — да предостави информация за процедурите за прилагането на правни средства за защита, както и за възможностите за предоставяне на помощ в издаващата държава.
73. В тази връзка, от една страна, отбелязвам, че ползата за изпълняващата държава от информацията, че в издаващата държава е било приложено правно средство за защита срещу европейска заповед за разследване, в смисъла на която и да е европейска заповед за разследване, според мен далеч не е очевидна.
74. За сметка на това, в хипотезата на процесуално-следствено действие, което не изисква поверителност(25), евентуалното прилагане на правно средство за защита срещу европейска заповед за разследване представлява важна информация за изпълняващата държава, тъй като успехът му би могъл да постави под съмнение процесуално-следственото действие.
75. От друга страна, от раздел Й, параграф 2 във връзка с член 14, параграф 2 от Директива 2014/41 следва, че органите на изпълняващата държава могат да уведомят лицето, срещу което са насочени процесуално-следствените действия, относно възможността да оспори материалноправните основания за нейното издаване в издаващата държава и евентуално да му предоставят информация относно правната или езиковата помощ, която може да получи в тази държава(26).
76. Впрочем необходимостта в раздел Й, параграф 2 да се посочи информация относно правните средства за защита в издаващата държава също гарантира ефективността на основанията за непризнаване или неизпълнение на европейските заповеди за разследване, по-специално тези съгласно член 11, параграф 1, буква е) от тази директива.
77. В отсъствието на правни средства за защита, предвидени в издаващата държава, формулярът, съдържащ се в приложение А към споменатата директива, не може да бъде попълнен, не може да се осигури окомплектоване на европейската заповед за разследване(27) и такава заповед не може да бъде изготвена, още по-малко изпълнена.
78. Второ, българската правна уредба и дефицитът на защита на основните права, който тя поражда, са пречка за прилагане на механизма на взаимно признаване, който е залегнал в основата на европейската заповед за разследване.
79. Взаимното признаване се основава на предпоставката, че между държавите членки е налице взаимно доверие, разбирано като „увереността, че всички европейски граждани имат достъп до система за правораздаване, удовлетворяваща най-високите изисквания за качество“ [неофициален превод](28). Следователно то изисква държавите членки да приемат, освен при изключителни обстоятелства, че всички други държави членки зачитат основните права, признати от правото на Съюза(29), и предполага „от държавите членки [да] може да се изисква […] да презумират зачитането на основните права от останалите държави членки“(30).
80. Същевременно отбелязвам, че използването от Съда на глагола „може“ показва, че не възниква задължение, както и че съображение 19 от Директива 2014/41 предвижда оборимост на тази презумпция(31).
81. В случая, предвид многократните констатации за нарушения от страна на Република България на членове 3, 8 и 13 от ЕКПЧ, липсата на изменения в разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс, факта, че самият запитващ съд изпитва съмнения относно зачитането на основните права в българската правна уредба, и липсата на предвидени правни средства за защита при транспониране на Директива 2014/41, според мен е очевидно, че презумпцията за зачитане на основните права от тази държава членка не е налице в разглежданата област.
82. Действително, невъзможността в България трето лице, към което са насочени процесуално-следствени действия, например претърсване или изземване, които поради същността си накърняват правото на зачитане на личния живот, да оспори материалноправните основания за тези действия, както многократно постановява Европейският съд по правата на човека, представлява явна липса на ефективна защита на правото на зачитане на личния живот(32).
83. Ако не е налице презумпцията, че държава членка зачита основните права, не може да се изисква взаимно доверие от останалите държави членки, поради което взаимното признаване не може да се приложи и да се ползва от въпросната държава членка.
84. Добавям, че при това положение възможността, изтъкната от унгарското правителство, изпълняващата държава да се позове на член 11 от Директива 2014/41, не е достатъчна.
85. Не само че прилагането на основанията за непризнаване или неизпълнение е подлежащо на стриктно тълкуване изключение(33) от принципа за изпълнение на европейските заповеди за разследване, произтичащ от член 1, параграф 2 от Директива 2014/41, но и прилагането на член 11, параграф 1, буква е) от тази директива изисква, в съответствие със съображение 19 от нея, преценка на всеки отделен случай, за да се обори презумпцията за зачитане на основните права.
86. Считам, че макар преценката във всеки отделен случай на ефективността на правните средства за защита да може да обоснове прилагането на член 11, параграф 1, буква е) от Директива 2014/41, липсата на всякакво правно средство за защита би могла, както основателно подчертава австрийското правителство, да доведе до систематично прилагане на тази разпоредба, което ще постави под съмнение практическия интерес от европейската заповед за разследване.
87. Освен това при обстоятелства като тези в Република България прилагането на член 11, параграф 1, буква е) от Директива 2014/41 поражда немалък риск от липса на последователност в различните държави членки в случаите на непризнаване или неизпълнение и в крайна сметка възлага много голяма отговорност на изпълняващите органи, които могат да се изложат на риск от нарушение на разпоредбите на ЕКПЧ(34).
88. Накрая, тълкуването на Директива 2014/41, което предлагам, е в съответствие с действителната необходимост от механизма на европейската заповед за разследване.
89. Действително законодателят на Съюза е предвидил гаранции във връзка с прилагането на европейската заповед за разследване, целящи да защитят правата на засегнатите от процесуално-следствените действия лица. Поради това, ако държава членка реши да не транспонира Директива 2014/41 в това отношение, да не въведе тези гаранции и следователно да не спази произтичащото от Директивата равновесие между ограничителния характер на процесуално-следствените действия и възможността за тяхното оспорване, държавата членка не може да се ползва от механизма на европейската заповед за разследване.
90. С оглед на всички изложени съображения считам, от една страна, че член 14 от Директива 2014/41 не допуска българската правна уредба, и от друга страна, че разгледан в светлината на основните права, същият не допуска български орган да издаде европейска заповед за разследване.
2. По втория преюдициален въпрос
91. С втория си въпрос запитващият съд иска по същество от Съда да установи дали частноправен субект може да се позове на член 14, параграф 2 от Директива 2014/41 пред национална юрисдикция, за да оспори материалноправните основания за издаването на европейска заповед за разследване в отсъствието на правни средства за защита, предвидени за целта в националното законодателство.
92. Считам, че изхождайки от предпоставката за наличие в държавите членки на правни средства за защита, позволяващи оспорването на материалноправните основания, довели до издаването на европейска заповед за разследване, с член 14, параграф 2 от тази директива законодателят на Съюза си поставя за цел да избегне оспорването на тези основания в изпълняващата държава и контрола им от нейните юрисдикции(35).
93. При това положение член 14, параграф 2 от споменатата директива не създава сам по себе си правно средство за защита, позволяващо оспорване на материалноправните основания за издаване на европейска заповед за разследване в издаващата, а още по-малко в изпълняващата държава.
94. Това не променя факта, че съгласно член 14, параграф 1 във връзка с параграф 2 от Директива 2014/41 осигуряването на такова правно средство за защита в системата на европейската заповед за разследване е задължение, възложено на държавите членки.
95. Подобно задължение няма как да остане мъртва буква поради това, че директивата не е била правилно транспонирана.
96. В това отношение напомням, че съгласно постоянната практика на Съда, когато от гледна точка на съдържанието си разпоредбите на една директива са безусловни и достатъчно точни, частноправните субекти могат да се позовават на тях пред националните съдилища срещу държавата, ако тя не е транспонирала в срок директивата в националното право или ако я е транспонирала неправилно(36).
97. Поради това не е изключено, ако издаващата държава не е предвидила никакво правно средство за защита за оспорване на материалноправните основания за издаване на европейска заповед за разследване, но е предвидила правни средства за защита за оспорване на материалноправните основания в сходни национални случаи, засегнатото от процесуално-следствени действия лице да може да се позове на равностойността, предвидена в член 14, параграф 1 от Директива 2014/41.
98. Независимо от това, ако националното право не предвижда никакво правно средство за защита в сходни национални случаи, прекият ефект на тази разпоредба не би могъл да обоснове създаване ex nihilo на правно средство за защита против европейска заповед за разследване.
99. Това обстоятелство обосновава в още по-голяма степен невъзможността за българските органи в отсъствието на всякакво правно средство за защита да издадат европейска заповед за разследване, но то би трябвало да доведе и до предявяване от Комисията на иск за неизпълнение на задължения от държава членка във връзка с неправилното транспониране на Директивата.
100. Поради това считам, че частноправен субект не може да се позове на член 14 от Директива 2014/41 пред национална юрисдикция, за да оспори материалноправните основания за издаване на европейска заповед за разследване, когато в националното законодателство не са предвидени правни средства за защита в сходни национални случаи.
3. По третия и четвъртия преюдициален въпрос
101. С третия и четвъртия преюдициален въпрос запитващият съд иска по същество от Съда да установи дали лицето, срещу което е повдигнато наказателно обвинение, представлява „заинтересована страна/засегнато лице“ по смисъла на Директива 2014/41, при положение че мерките за събиране на доказателства са насочени към трето лице, и дали това трето лице, в случая лицето, което обитава или ползва недвижим имот, в който се извършат претърсване и изземване, или лицето, което ще бъде разпитано като свидетел, също е „заинтересована страна/засегнато лице“ по смисъла на тази директива.
102. Тъй като запитващата юрисдикция е уточнила също, че при положителен отговор на втория въпрос нормата на член 14, параграф 2 от Директива 2014/41 ще е основанието на засегнатите лица да се предостави правно средство за защита, предвид отговора, който предлагам на втория преюдициален въпрос, отговорът на упоменатите преюдициални въпроси поначало ми се струва ненужен.
103. При все това тълкуването на понятието „заинтересована страна/засегнато лице“ по смисъла на Директива 2014/41 според мен е полезен, за да може запитващият съд да определи изискванията на този текст.
104. В това отношение, както основателно подчертава Комисията, Директивата няма нито за цел, нито за последица хармонизирането на правната уредба на процесуално-следствените действия и съответните правни средства за защита в държавите членки. Следователно създаването на тези правни средства за защита попада в процесуалната автономия на всяка държава членка.
105. В тази връзка се установява все пак, че тъй като споменатата директива предвижда гаранции в полза на засегнатите от процесуално-следствените действия лица, понятията „засегнато лице/заинтересована страна“ трябва да се тълкуват самостоятелно в рамките на Директива 2014/41.
106. Що се отнася до лицето, към което са насочени процесуално-следствени действия, но има качеството трето лице в наказателното производство, достатъчно е да се подчертае, че от точки 58—64 от настоящото заключение следва, че то попада в понятието „заинтересована страна“ по смисъла на член 14 от Директива 2014/41.
107. Що се отнася до лицето, срещу което е повдигнато наказателно обвинение, но към което мерките за събиране на доказателства, съдържащи се в европейската заповед за разследване, не са насочени, доколкото тези мерки могат да засегнат интересите му в съответното производство, например тъй като могат да бъдат събрани уличаващи го доказателства, то също е „заинтересована страна/засегнато лице“ по смисъла на тази директива.
V. Заключение
108. С оглед на изложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Специализирания наказателен съд (България) преюдициални въпроси по следния начин:
„1) Член 14 от Директива 2014/41/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година относно Европейска заповед за разследване по наказателноправни въпроси трябва да се тълкува в смисъл, че в отсъствието на всякаква възможност, предвидена в правната уредба на държава членка, както в случая на българската правна уредба, за оспорване на материалноправните основания на процесуално-следствено действие, упоменато в европейска заповед за разследване, не допуска тази правна уредба и издаването на европейска заповед за разследване от орган на посочената държава членка.
2) Частноправен субект не може да се позове на член 14 от Директива 2014/41 пред национална юрисдикция, за да оспори материалноправните основания за издаване на европейска заповед за разследване, когато в националното законодателство не са предвидени правни средства за защита в сходни национални случаи.
3) Понятието „засегнато лице/заинтересована страна“ по смисъла на Директива 2014/41 включва свидетеля, към когото са насочени процесуални-следствените действия, поискани с европейската заповед за разследване, както и лицето, срещу което е повдигнато наказателно обвинение, но към което не са насочени процесуално-следствените действия по европейската заповед за разследване“.